О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1067
гр. София 15.11.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 16 октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр.дело № 1120 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Г. Х. Р., чрез адв. Б. Б. срещу решение № 1355/04.11.2016 г. по в.гр.дело № 1072/2016 г. на Варненския окръжен съд, с което е отменено решение № 1212/29.03.2016 г. по гр.дело № 2758/2015 г. на Варненския районен съд, с което е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.55,ал.1, пр.1 ЗЗД от Х. С. Н. срещу Г. Х. Р. за заплащане на сумата от 9 000 щ.д, получена без основание, ведно със законната лихва, считано от 13.03.2015 г. до окончателното изплащане и вместо това е осъден Г. Х. Р. да заплати на Х. С. Н. сумата от 9 000 щ.д., преведена без основание от сметка в [фирма] на Х. С. Н. по сметки в същата банка на Г. Х. Р. с преводи за 1000 щ.д. на 15.03.2010 г., 4500 щ.д. на 02.08.2010 г. и 3500 щ.д. на 02.09.2010 г., ведно със законната лихва, считано от 13.03.2015 г. до окончателното изплащане на основание чл.59 ЗЗД. В жалбата се поддържат доводи за недопустимост на обжалваното решение, като постановено по нередовна искова претенция и по правна квалификация, която не съответства на твърденията на страните. Поддържат се основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението са формулирани въпросите: 1. въззивният съд е постановил недопустимо решение, тъй като се е произнесъл по нередовна искова претенция и по правна квалификация, която не съответства на твърденията на страните, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 24/16.05.2016 г. по гр.дело № 3604/2015 г. на ВКС, IV г.о., решение № 19/14.07.2016 г. по гр.дело № 3604/2015 г. на ВКС, IV г.о., решение № 30/10.02.2014 г. по гр.дело № 592/2012 г. на ВКС, всички постановени по чл.290 ГПК, т.9 от ППВС № 1/1985 г., решение № 130/23.06.2016 г. по т.дело № 748/2015 г. на ВКС, I т.о., постановено по чл.290 ГПК., 2. относно предпоставките за разглеждане и уважаване на иска с правно основание чл.59 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВКС – ППВС № 1/28.05.1979 г. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.3. съдът уточни и конкретизира въпроса, съобразно правомощията си предвидени в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: за задължението на въззивния съд да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствената тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички допустими и относими доказателства, възраженията и доводите на страните, съгласно чл.235,ал.2 и 3 ГПК и чл.12 ГПК, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Х. С. Н., чрез адв.Т. П. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване, за допустимост на обжалваното решение и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение Варненският окръжен съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правна квалификация чл. 59, ал.1 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД.
Съдът е приел за безспорно между страните и установено от приложените писмени доказателства, че от сметка № ****** В [фирма] на Х. С. Н. по сметка № ****** и по сметка № ***** в същата банка на Г. Х. Р. са преведени следните суми: 1000 щ.д. на 15.03.2010г., 4500 щ.д. на 02.08.2010г. и 3500 щ.д. на 02.09.2010г. Като основание за превеждане на сумите е посочено захранване на сметка. Прието е за установено от заверени копия на преводни нареждания, че банковите операции са извършени от Р. К., за която няма спор между страните, че е разполагала с пълномощно пред Банката да оперира с банковата сметка на ищеца.
Прието е също за установено от приложеното удостоверение за наследници, издадено от [община], че Р. Г. К. е починала на 07.05.2012год. и е оставила за свои законни наследници децата си П. Х. Р. и Г. Х. Р..
От показанията на св. Л. е прието за установено, че с Х. Н. са колеги и се познават от 2002г., че по същото време се запознала и със семейството му. Според показанията на свидетелката Н. е плавал, а Р. К. е домакиня и не е работила в този период, че след кончината на Р. през 2012г., ищецът е споменал, че поради погребението и разноските няма средства и я моли за заем. През зимата на 2012 – 2013г. е споделил, че липсват средства от банковата му сметка. Синът на Р. К. е завършил средно образование през 2010г. и е продължил образованието си във Военноморско училище. Х. Н. е осигурявал средствата за издръжка на семейството и за погасяване на банков кредит, а Р. К. е разполагала с пълномощно за неговата банкова сметка.
От показанията на свидетелката К. е прието за установено, че свидетелката познава Х. Н. и Р. К., които са живеели като семейство, заедно с децата на Р., които Х. е имал като негови деца. Н. е пътувал по кораби, а Р. е гледала децата и до нейната смърт Х. Н. не е имал претенции по отношение на това как се харчат парите в семейството. Посочил е, че според показанията на свидетелката отношенията между децата на Р. и Х. се развалили след смъртта на майката по повод имуществен спор. От 2008г. Р. К. се занимавала с дискове и записи, а след това с фотография, че Х. Н. не й е споделял за липса на средства, че е изпратил за награда Г. Р. в чужбина преди смъртта на Р. и му е купувал постоянно разни неща.
От правна страна съдът е възприел становището в практиката на ВС и ВКС, че посочената от ищеца правна квалификация не обвързва съда и че определянето й е служебно задължение на сезирания съд. Посочил е, че правната квалификация произтича от изложените в исковата молба обстоятелства, на които се основава искът, преценявани в неразривна връзка със съдържанието на формулираното в петитума на молбата искане за съдебна защита. Прието е, че въззивният съд е длъжен да квалифицира правното основание на предявения иск, за да прецени дали първоинстанционният съд е разгледал предявения иск, както и за да реши спора по същество, ако решението е допустимо. Прието е също, че когато първоинстанционният съд е обсъдил твърдените от ищеца факти и обстоятелства, но е определил неправилно правната квалификация на иска, въззивният съд е длъжен да посочи правилната правна квалификация и да разгледа спора по същество, тъй като атакуваното решение не е недопустимо. С оглед на това е формиран извод, че първоинстанционният съд е дал неправилна правна квалификация на иска по чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД. Приел е, че наведените фактически твърдения и отправеното искане в исковата молба дават основание предявеният иск да се квалифицира като такъв по чл.59 от ЗЗД. Прието е, че първоистанционният съд се е произнесъл по предявените факти и поради това не се касае до произнасяне по непредявен иск, а за неправилно приложение на материалния закон. Изведен е извод, че решението на първоинстанционния съд не е недопустимо и не подлежи на обезсилване и, че спорът следва да се разгледа по същество от въззивната инстанция по предявения иск с правно основание чл.59 от ЗЗД.
Въззивният съд е приел, че за уважаването на иска по чл. 59 от ЗЗД е необходимо наличието на всички елементи от фактическия състав, които са: обогатяване на едно лице за сметка на друго, обедняване на другото лице, липса на основание за това и отсъствие на друга правна възможност за защита на интересите на обеднелия. Според съда, за да е налице разместване на имуществени блага без основание е необходимо да се установи, че това е извършено при липса на конкретен източник на права и задължения между страните – договор, водене на чужда работа или деликт, че тежестта на доказване на посочения фактически състав е върху ищеца.
Прието е, че в случая е налице разместване на имуществени престации без основание. Посочил е, че от събраните по делото доказателства не е установено между страните да са налице отношения, от които да произтича задължение за Х. Н. да престира на ответника сумата от 9000 щатски долара в рамките на сравнително краткия времеви период от 15.03.2010г. до 02.09.2010г. Съдът е приел за установено, че между страните по делото са съществували отношения като между баща и син и ищецът в продължение на години се е грижел за издръжката на семейството, включително и тази на ответника. Прието е за установено, че за задоволяване нуждите на домакинството на ищеца същият е предоставил представителна власт на Р. К. да извършва банкови операции със средствата по банковата му сметката. Посочил е, че от приложения отчет на сметката на ищеца е установено, че през периода от 01.03.2010г. до 02.09.2010г. К. е изтеглила на каса още 13000 щ.д., освен процесните 9000 щ.д. по извършените преводи по сметки на сина й. Според съда размерът на изтеглените в брой средства е достатъчен за задоволяване нуждите за издръжка на едно семейство. Посочил е, че не е установено, нито са твърдяни някакви особени нужди на ответника през този период, които да налагат разходи в големи размери и необходимостта средствата да му бъдат предоставени по банков път на личните му банкови сметки. С оглед на изричното противопоставяне на ищеца съдът е посочил, че не може да се приеме, че преводите са извършени в рамките на предоставената представителна власт на Р. К.. Преценено е за неоснователно възражението на ответника, че процесните суми са дадени в изпълнение на нравствен дълг от ищеца, доколкото по делото е безспорно установено от събраните доказателства, че ищецът е престирал достатъчно средства за издръжката на домакинството си, включително и за издръжката на децата на жената, с която е съжителствал. Прието е, че не е налице основание да се приеме, че извършените от пълномощника му преводи, без негово съгласие, са в изпълнение на нравствен дълг, предвид строго личния характер на това задължение. Според въззивния съд след като третото лице се е разпоредило с процесната сума от банковата му сметка, ищецът е обеднял, а ответникът се е обогатил с процесната сума. Приел е, че престирането на процесните суми е извършено от трето лице без съгласието на ищеца, че между последния и ответника не съществуват други отношения, които да имат за последица разместването на имуществени блага помежду им, поради което ищецът не разполага с друг иск, с който да претендира процесните суми. Според съда дори и да се приеме, че ищецът разполага с иск срещу третото лице, извършило преводите, тази възможност не го лишава от правото да иска от ответника връщане на полученото от него до размера на обедняването.
При тези съображения съдът е приел, че са доказани всички елементи на фактическия състав на неоснователното обогатяване и поради това предявеният иск с правно основание чл.59 от ЗЗД е приет за основателен. С въззивното решение първоинстанционното решение е отменено изцяло и предявеният иск с правно основание чл.59 ЗЗД е уважен.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос в изложението, а именно, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по нередовна искова претенция и по правна квалификация, която несъответства на твърденията на страните.
Съгласно практиката на ВС – т.9 от ППВС № 1/1985 г., постановена по приложението на ГПК/отм./ втората инстанция обезсилва недопустимото решение и прекратява производството, като изпраща делото на компетентния орган или съд. Това принципно разрешение не е загубило сила и при сега действащия ГПК. Според разясненията, дадени в същото ППВС недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), когато не е правено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, по устно предявен иск или изменен устно в отсъствие на противната страна и без да е уведомена за това и др.
Прието е, че съгласно чл. 209, ал. 1 ГПК/отм./ в тези случаи втората инстанция трябва да обезсили решението и да прекрати производството. Ако обаче се касае до недопустимост поради неподведомственост или родова неподсъдност на спора, второинстанционният съд разпорежда делото да се изпрати на компетентния орган или съд.
Прието е също, че има случай, когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание. Разгледал е иск, който не е предявен, и не е разгледал предявеният. В тези случаи решението е недопустимо и втората инстанция, като го обезсили, изпраща делото на първоинстанционния съд, за да разгледа предявения иск.
С решение № 19/14.07.2016 г. по гр.дело № 3604/2015 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС по процесуалноправните въпроси относно задължението на съда да определи правната квалификация на иска и правомощията на въззивната инстанция, според която съдът определя правната квалификация на иска въз основа на въведените от ищеца твърдения относно претендираното или отричано от него право. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства, т.е. при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК ВКС.
Прието е, че неправилната правна квалификация на иска и свързаните с това последици по чл. 270, ал. 3, изр. последно ГПК за обезсилване на постановено по непредявен иск решение и връщане на делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане, е налице само когато съдът се е произнесъл извън определения от страните предмет на делото. Когато обаче съдът се е произнесъл по заявените от ищеца обстоятелства и искания, но е дал неправилна правна квалификация на спорното право, то допуснатото нарушение е на материалния закон.
С решение № 30/10.02.2014 г. по гр.дело № 592/2012 г. на ВКС, IV г.о. по чл. 290 ГПК е дадено разрешение на процесуалния въпрос за правомощията на въззивният съд при констатация за нередовност на исковата молба, свързана със същността на спора – трудов или гражданскоправен. Възприето е разрешението в т.5 от ТД №1/2013г. ОСГТК на ВКС, според което постановките на т. 4 от ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС не са актуални само когато касационния съд констатира, че исковата молба е нередовна поради противоречие между обстоятелствената част, в която се излагат твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено лице, и петитума, насочен срещу друго лице, въззивното решение е недопустимо и подлежи на обезсилване, като делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. В останалите хипотези на нередовност на исковата молба ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС продължава да е актуално. В точка 3 от същото тълкувателно решение е прието също така, че когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства.
С решение № 24/16.05.2016 г. по гр.дело № 5335/2015 г. на ВКС, II г.о.по чл.290 ГПК е прието, че процесуалната недопустимост на съдебното решение се обуславя от ненадлежно упражняване правото на иск, липсата на процесуална легитимация на страните, респ. липса на правото на иск или липса на самото субективно материално право, чиято защита се търси в рамките на предявения иск. Прието е също, че процесуално недопустимо е и решението, с което не е дадена търсената защита при правна квалификация несъответстваща на твърденията на страните и доказаните факти/ в т.ч. и когато решението е произнесено по нередовна искова молба /, както и в хипотезите , в които съдът е дал защита в обем по-голям от търсената т.е. в хипотезите на plus petitum .
С цитираното решение съдебният състав е приел, че съгласно чл. 26 ал.1 ГПК главни страни в процеса са лицата от чието име се търси защита и лицата, срещу които се търси защита. При обективното или субективно съединяване на исковете за надлежното упражняване право на иск законодателят изисква всяка една от претенциите да бъде дефинирана от ищеца с конкретни твърдения за правно-релевантните факти, на който основава правото си, и с ясен петитум, определящ не само обема на търсената защита но и рамката на защитата спрямо всяко едно от лицата, посочени като ответници по делото. За редовността на исковата молба от гл.т. на точното и разграничено дефиниране обема на търсена защита спрямо всяка страна-ответник съдът следни служебно, защото точните обективни граници на претенцията ще определят и рамката/ обект, основание и субект/ на силата на пресъдено нещо на съдебното решение, евентуално изпълнителната му сила или конститутивен ефект в предели на гражданската отговорност и само така съдът ще гарантира правото на всеки ответник от ефективна процесуална защита и справедлив процес. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 130/23.06.2016 г. по т.дело № 748/2015 г. на ВКС, I т.о., постановено по чл.290 ГПК.
Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в противоречие с тази практика на ВС и ВКС. Съдът е приел, че исковата молба е редовна. В същата са изложени ясно и точно конкретни твърдения за правно релевантните факти, на които ищецът основава претендираното право, с ясно формулиран петитум. С обжалваното решение съдът се е произнесъл по заявените обстоятелства в исковата молба и е съобразил формулирания петитум. Приетата правна квалификация на спорното право от съда касае приложение на материалния закон и правилността на въззивното решение, но не и допустимостта на същото. С оглед на посоченото съдът преценява, че обжалваното въззивно решение е допустимо и не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 9 от ППВС №1/1979г., когато законът е поставил на разположение на правоимащия точно определен иск, е недопустимо приложението на общия състав по чл.59 ал.1 от ЗЗД.
Това разрешение е възприето в цитираното от жалбоподателя решение № 215/29.04.2015 г. по т.дело № 4171/2013 г. на ВКС, I т.о. по чл.290 ГПК. Съдебният състав е приел, че разпоредбата на чл.59 ал.1 от ЗЗД постановява, че всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването, че този състав намира приложение и в случаите, когато едно лице ползва без правно основание чужда вещ, като по този начин се обогатява с ползите от вещта за сметка на обедняването на собственика й. Прието е, че правото да се претендира равностойността на обедняването по реда и на основание чл.59 ал.1 от ЗЗД възниква в случаите, когато няма друг иск, чрез който обеднелият може да се защити срещу неоснователното обогатяване – чл.59 ал.2 от ЗЗД, тоест когато няма друга възможност за правна защита при настъпилото неоснователно разместване на имуществени ценности. Възможността на ищеца да осъществи правата си на друго основание – договорно, деликтно или чрез иск за защита на вещно право, изключва възможността да бъде предявен субсидиарният иск по чл.59 ал.1 от ЗЗД. Друг иск по смисъла на чл.59 ал.2 от ЗЗД може е предвиден в закона иск, уреждащ конкретна хипотеза на неоснователно разместване на имуществени блага – чл.55 ал.1 от ЗЗД, чл.57 ал.2 от ЗЗД, чл.61 от ЗЗД, чл.75 ал.2 от ЗЗД, чл.72 и чл.74 от ЗС и други. Друг иск може да бъде и иск за реално изпълнение на съществуващо между страните договорно правоотношение, съответно иск за обезщетение за вреди от неизпълнението на договора или за неустойка, когато неоснователното разместване на блага е настъпило в резултат на неизпълнение на договорни задължения. Прието е, че възможността да бъде предявен друг иск не води обаче до недопустимост на претенцията по чл.59 ал.1 от ЗЗД. Преценката дали ищецът може да се ползва от реда за защита по чл.59 от ЗЗД може да бъде извършена само с решението по съществото на спора, тъй като съдът следва се произнесе по възникването и съществуването на заявеното материално право, съответно да прецени дали съществува друг ред за защита, а това налага да бъдат обсъдени събраните по делото доказателства. В случай, че въз основа на направената от него преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, съдът установи,че на разположение на ищеца е друг иск за защита на претендираното от него право, то тогава искът по чл.59 ал.1 от ЗЗД следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. Прието е, че в случая са налице всички елементи от фактическия състав на чл.59 ЗЗД за основателност на исковата претенция. Изводът, че дори и да се приеме, че ищецът разполага с иск срещу третото лице, извършило преводите на процесните суми не го лишава от правото да иска от ответника връщане на полученото от него до размера на обедняването не е единственият решаващ правен извод, обусловил изхода на спора. Поради това съдът преценява, че не е установено соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението.
С решение № 5/05.02.2016 г. по т.дело № 3583/2014 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВС, обективирана в ППВС№1/1953 г., т. 19 от ТР№1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК и постановените от ВКС на основание чл. 290 ГПК решения и е прието, че въззивният съд има задължение да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствената тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички допустими и относими доказателства, възраженията и доводите на страните, съгласно чл. 235 ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК.
С решение № 13/02.02.2016 г. по гр.дело № 4287/2015 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК съдебният състав се е произнесъл по процесуалноправения въпрос: когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбата на чл. 272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания, както и допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първата инстанция, когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички доводи и възражения на ответника. Прието е, че правните изводи на съда /включително тези относно преюдициалните за спора въпроси/, съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Прието е също, че и препращането към мотивите на първата инстанция, съгласно чл.272 ГПК, не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК, в качеството си на съд по съществото на спора – чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. С обжалваното решение съдът е обсъдил всички относими доказателства по делото, възраженията и доводите на страните, и е формирал свои фактически и правни изводи по съществото на спора в рамките на предмета на проверка по чл.269 ГПК, въведен с въззивната жалба. Поради това съдът намира, че не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя Г. Р..
С оглед изхода на делото в полза на ответника по жалбата следва да се присъдят разноските за настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1355/04.11.2016 г. по в. гр. дело № 1072/2016 г. на Варненския окръжен съд по касационна жалба вх. № 35388/22.12.2016 г., подадена от ответника Г. Х. Р., [населено място], [улица], № 13, ет.1,ап.4, чрез адв.Б. Б., съдебен адрес [населено място], [улица],ет.2, чрез адв.Бр.Б..
Осъжда Г. Х. Р., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], № 13, ет.1,ап.4, съдебен адрес, [населено място], [улица],ет.2, чрез адв.Бр.Б. да заплати на Х. С. Н., [населено място], [улица],ет.1,ап.4 сумата 500 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: