О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1067
гр. София 09.09.2014 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 21 юли през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 1566 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца И. Н. П., чрез адв. З. Н. срещу решение от 29.10.2013 г. по гр. дело № 7533/2013 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № II-78-74/25.03.2013 г. по гр.дело № 39924/2012 г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявения иск с пр.осн.чл.200, ал.1 КТ от И. Н. П. срещу [фирма] [населено място] за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от настъпила на 12.03.2012 г. трудова злополука С. над сумата 5000 лв. до пълния предявен размер от сумата 15 000 лв., заедно със законната лихва върху тази сума от 12.03.2012 г. до окончателното й заплащане.
Жалбоподателят поддържа основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението към касационната жалба са поставени правните въпроси: 1. определеният глобален размер на обезщетението за вреди следва ли да бъде съобразен с аналогични по вид и степен увреждания като елемент от обществения критерий за справедливост. Според жалбоподателя така определеният от въззивния съд размер не съответства на характера и степента на увреждането, не отговаря на обществения критерий за справедливост заложен в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, че съдебната практика на ВКС е определила около 40 000 лв. размер на обезщетение за аналогично увреждане от повече от една средни телесни повреди по смисъла на НК, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 129/29.11.2012 г. по т.дело № 346/2011 г. на ВКС II т.о.постановено по чл.290 ГПК, 2. налице ли е груба небрежност от страна на работника, ако изпълнява трудовата си функция при установен от него и постоянно практикуван от всички технологичен ред. Счита, е въззивният съд не е съобразил фактите и обстоятелствата, които обуславят наличието на груба небрежност и изводите му за такова поведение на пострадалия ищец са незаконосъобразни. Поддържа, че в конкретния случай не е налице нито един от признаците на грубата небрежност, че е извършвал рутинна работа при утвърдена такава практика на осъществяване на конкретните действия от трудовата му функция. След като по този начини, чрез утвърдената такава обичайна практика е извършвал дейността си то не е могъл да предвиди настъпването на вредата и да счита необосновано, че може да я предотврати, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 1026/18.12.2009 г. по гр.дело № 4001/2008 г. на ВКС I г.о., решение № 977/14.01.2010 г. по гр.дело № 298/2009 г. на ВКС IV г.о., решение № 348/11.10.2011 г. по гр.дело № 387/2010 г. на ВКС IV г.о., постановени по чл.290 ГПК, 3. ако работодателят не е осигурил здравословни и безопасни условия на труд може ли да се позовава на груба небрежност от страна на работника при изпълнение на трудовата функция. Поддържа, че щом не са осигурени безопасни условия на труд от страна на работодателя не може да се приеме, че злополуката се дължи на груба небрежност, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 977/14.01.2010 г. по гр.дело № 298/2009 г. на ВКС IV г.о., постановено по чл.290 ГПК, 4.при наличие на груба небрежност как се определя степента на намаляване на отговорността на работодателя. Поддържа, че в случай на намаляване на размера на обезщетението е необходимо да бъде изследвано точното съотношение на приноса на пострадалия в причиняване на вредоносния резултат, а не просто да изхожда от него, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 14/01.03.2010 г. по гр.дело № 3456/2008 г. на ВКС, II г.о., постановено по чл.290 ГПК. Жалбоподателят счита, че правните въпроси са решавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място], чрез адв. Т. Б. в писмен отговор е изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и са процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.200 КТ и чл.86,ал.1 ЗЗД.
Въззивното решение на Софийски градски съд в уважената част на предявения иск с пр.осн.чл.200,ал.1 КТ за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от настъпила на 12.03.2012 г. трудова злополука за сумата 5000 лв. заедно със законната лихва върху тази сума от 12.03.2012 г. до окончателното й заплащане не е обжалвано от ответника и е влязло в сила.
Като е взел предвид въведените доводи във въззивните жалби на ищеца и ответника въззивният съд е приел, че спорът между страните по отношение на който следва да се произнесе е по обстоятелството относно справедливия размер на имуществената отговорност на работодателя, съответно дали обезщетението за претърпените неимуществени вреди следва да се намали, поради съпричиняване на вредоносния резултат от работника, действащ при груба небрежност, както и дали следва да отпадне работодателската отговорност, тъй като ищецът при настъпване на процесната трудова злополука умишлено е причинил вредоносния резултат.
Прието е, че в разпоредбите на чл.52 ЗЗД е предвидена правната възможност на съда по справедливост да определи обезщетението, което работодателят дължи на работника за преживяните болки и страдания, последица от увреждания, настъпили при трудова злополука. Приел е, че при определяне размера на обезщетението следва да се прецени естеството и интензивността на отрицателните изживявания на пострадалия, възрастта на увреденото лице, вземайки предвид критерият за справедливост към момента на възникването на правото на обезщетение.
Възоснова на СМЕ е прието, че след настъпване на злополуката ищецът И. П. е получил счупване на лявата китка и навяхване на дясното коляно. Ползвал е отпуск за временна неработоспособност повече от 1 месец – 12.03.2012 г. до 30.04.2012 г. На 02.05.2012 г. бил прегледан от хирург поради изпитани болки в дясното коляно и лявата китка, като е предписано лечение с лечебна физкултура. От злополуката до изготвяне не експертизата ищецът е изпитвал болки в лявата китка – при по-голямо натоварване на ръката и физическа работа с нея, че изпитва болки в дясното коляно при влажно и студено време, при продължително стоене прав и ходене. Според заключението на вещото лице е прието, че походката на ищеца е самостоятелна, при огледа на двете гривнени стави не са установени различия. Констатирана е палпаторна болка при натиск върху ладиевидната кост на лявата ръка, намалена сила на захвата -в малка степен, палпаторна болка по вътрешната страна на дясното коляно, като движенията на ставата се извършват в нормален обем. Прието е, че от направена след прегледа рентгенова снимка на лявата ръка видимо се наблюдава малък костен откъс – 2 мм, който се намира до долния край на ладиевидната кост и е сраснал с нея.
Съдът е приел, че на ищеца е проведено лечение след настъпване на трудовата злополука – прегледан е и обслужен амбулаторно, на лявата ръка е поставена гипсова шина, а на дясното коляно туторна шина. Носил е гипса на ръката 40 дни, а шината на коляното един месец. След свалянето им е проведено раздвижване на крайниците в болницата в[жк].
Като е взел предвид СМЕ съдът е приел, че ищецът е претърпял болки и страдания, които са били с по-голяма интензивност по време и непосредствено след злополуката за период от 6-7 дни, като е изпитвал болки и страдания и в следващия период от лечението, които продължили до изготвяне на СМЕ – при усилена физическа работа с ръката, а в коляното при по-продължително ходене и стоене прав. Прието е, че болки при същите обстоятелства може да изпитва в бъдеще, за не по-малко от една година от датата на злополуката, че е имал и битови неудобства за не по-малко от два месеца, от датата на злополуката.
Съдът е приел, че здравословното състояние на ищеца е стабилизирано – движенията на лявата ръка, на дясната колянна става и самостоятелната му походка са възстановени, че счупването на лявата ладиевидна кост е зараснало, че телесните увреждания нямат траен характер и оздравителният процес е завършил за не по-малко от три месеца.
От приложената Епикриза, съставена от лекуващия лекар при [фирма] съдът е приел за установено, че ищецът е бил на стационарно лечение при това болнично заведение една седмица – от 23.04.2012 г. до 30.04.2012 г. и е проведено лечение на ограничената подвижност в дясната коленна става и на затруднената му походка.
Въз основа на показанията на св. Р. съдът е приел за установено, че при изписването на ищеца от И. е бил с гипсирана лява ръка и тутор на десния крак, че не е могъл да се обслужва сам, че свидетелката му помагала да извършва действия относно личната си хигиена в продължение над месец, че през периода, през който тя го обслужвала, ищецът изпитвал силни болки и приемал и обезболяващи.
Въззивният съд е взел предвид продължителността, интензивността на болките и страданията, изпитвани от ищеца, както и обстоятелството, че в зряла работоспособна възраст е загубил за един относително недълъг период – около 2 месеца, своята работоспособност, през който период е принуден да търпи затруднения и лишения при социалното общуване и е приел, че следва да му се определи заместващо обезщетение в размер на 10000 лв. За да направи този извод съдът е взел предвид обстоятелството, че с течение на времето травмата е отшумяла и ищецът напълно се е възстановил от травматичното увреждане.
Приел е, че обезщетението следва да се намали, поради обстоятелството че ищецът е допринесъл, чрез своето противоправно поведение за настъпване на вредоносния резултат. Прието е, че в конкретния случай ищецът е действал при груба небрежност – чл. 201, ал. 2 КТ. Според въззивния съд груба небрежност е налице, когато работникът или служителят е съзнавал, че може да настъпят вредоносните последици, предвиждал е не конкретната, а абстрактната възможност да бъде причинено увреждането, но е смятал, че е способен да ги предотврати. Приел е, че в това се изразява неговата груба небрежност, самонадеяното му поведение, нереалната му субективна представа за обективната действителност. Прието е за установено, че жалбоподателят-ищец е подценил реалната опасност от травматично увреждане, а същевременно е надценил своите възможности да се справи с непосредствения риск.
Въз основа на показанията на св. Б. – колега на ищеца е прието за установено, че е настъпила злополука с ищеца, който е работил на длъжността„склададжия”. Прието е, че макар и работодателят изрично да е забранил с изрична инструкция да се използват ел. или мотокари за повдигане на служители при изпълнение на техните трудови функции, жалбоподателят-ищец е използвал управлявания от свидетеля електрокар – чрез повдигане на палет, за да вземе кашони от втория рафт на стелажите. За да се свали кашон от втория стелаж на височина около над два метра, ищецът доброволно стъпил на палето, върху който не бил поставен кашон, след което свидетелят започнал да повдига „вилицата” на електрокара. Когато достигнали височина около 80 см. над земята, повдигачът бил спрян, тъй като ищецът вече могъл да стигне кашона от втория рафт. Той направил опит да вземе кашона от вторият рафт, но стъпил на края на палето, което се заклатило, вследствие на което ищецът паднал на земята. След падането водачът на електрокара помогнал на пострадалия да стане и последният можел да ходи, бил подвижен.
Съдът е приел, че работодателят е забранил да се извършва тази дейност по начина, описан в показанията на свидетеля – работниците да се повдигат на електрокарите, макар че обичайно те не спазвали инструкцията. Приел е, че тези факти се установяват и от дадените от ищеца писмени обяснения от 15.03.2012 г.
Като е взел предвид представената Инструкция за безопасност при работа със складови машини и съоръжения от 18.10.2011 г., както от Книгата за проведени инструктажи съдът е приел за установено, че пострадалият работник е бил запознат със законните нареждания на работодателя по отношение безопасната работа със складови машини и съоръжения включително и със забранителната инструкция при осъществяване на своите трудови функции при ответното дружество да не използва ел. или мотокари за повдигане на служители.
Приел е, че ищецът е знаел за забраната на работодателя да не ползва ел. мотокари за повдигане на работници, която дейност представлява източник на повишена опасност за настъпване на трудови злополуки, надценил е своите лични и професионални възможности, като е подценил риска от настъпване на злополука, и е предприел действия, за които не е било дадено разрешение от работодателя, и макар и да е имал абстрактната представа, че може да настъпят противоправните последици, субективно се е надявал да ги предотврати. С оглед на тези обстоятелства според съда се изразява неговата самонадеяност, приравнена в трудовото право на груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ.
Въззивният съд е приел, че ищецът като е знаел, че процесният палет, върху който е стъпил, е бил поставен на „вилицата” на електрокара на височина около 80 см. от земята, без да е бил обезопасен и укрепен, поради което работодателят изрично е забранил да се използва този метод за достигане на товари, намиращи се на недостъпна за човек без специални приспособления височина, е изградил неправилна субективна представа за своите качества и физически способности, като чрез своята съзнавана непредпазливост е допринесъл за настъпване на процесния вредоносен резултат. Прието е, че дори и най-неопитният работник и най-нехайният за своето здраве е могъл да съзнава, че при използване на неукрепен палет върху хидравличната повдигаща платформа на електрокар като повдигаща основа за достигане на товари, намиращи се на голяма височина, би се достигнало до падане, вследствие на което да бъдат причинени травматични увреждания.
Приет е за незаконосъобразен извода на районния съд за степента на участие на ищеца чрез противоправното си поведение в процесния вредоносен съпричинителен процес – 95%. Според въззивния съд и друг работник, полагащ труд при работодателя, който също е получил съответни инструкции от работодателя да не използва ел. и мотокари за повдигане на служители, е допринесъл в съвкупния съпричинителен процес за настъпване на процесната трудова злополука. Прието е, че ищецът обективно не е бил в състояние сам да се издигне, качен на палет, на височина около 80 см., а е използвал помощта на другия работник – свидетеля Б., който е управлявал процесния електрокар. Приел е, че друг работник, полагащ труд при работодателя, чрез своето виновно противоправно поведение е съдействал за настъпване на процесните травматични увреждания и поради това следва гаранционно-обезпечителната отговорност на работодателя да се ангажирана в по-голяма степен. Въззивният съд е приел, че пораждането на процесния вредоносен резултат не се дължи изключително на противоправното деяние на пострадалия работник, а е закономерна последица в единния съпричинителен процес от противоправното поведение и на друг виновен работник и поради това имуществената отговорност на работодателя не може да бъде намалена с повече от ?. При тези изводи съдът е приел, че размерът на обезщетението за причинените болки и страдания вследствие на процесната трудова злополука е сумата 5000 лв.
Преценено е за неоснователно възражението на ответника за умишлено причиняване на процесните вредоносни последици от умишленото действие на ищеца, съответно за освобождаване на работодателя от гаранционно обезпечителната отговорност – чл. 201, ал. 1 КТ. Приел е, че за да се освободи от гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 200, ал. 1 КТ, работодателят следва да установи чрез пълно и главно доказване, че пострадалият е действал при пряк умисъл за увреждане на своето здраве и телесна цялост. Приел е, че правнорелевантни факти, които да обуславят умисъла като форма на вината – субективното отношение на работника към своето противоправно поведение и неговите притивоправни последици, не са установени по делото. Според въззивния съд от доказателствата по делото е установено, че ищецът е предприел опасно за неговото здраве и живот изкачване с хидравличната повдигаща платформа на електрокара, не с противоправна цел да увреди здравето си, а за да изпълни трудовите си задължения на заеманата длъжност „склададжия”, които са в интерес на работодателя – при изпълнение на възложената му работа по смисъла.
При тези съображения съдът е направил решаващия извод за основателност на предявения иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за сумата от 5000 лв., съответно за отхвърляне на иска за разликата до пълния предявен размер от 15000 лв.С оглед на това е отменил първоинстанционното решение в отхвърлената част на предявения иск с пр.осн.чл.200,ал.1 КТ и е уважил иска в посочения размер, заедно със законната лихва, считано от 12.03.2012 г. до окончателното изплащане. В останалата част – в отхвърлената част на иска до сумата 15 000 лв. първоинстанционното решение е потвърдено.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос. Доводите за установяване на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.1 ГПК жалбоподателят е обосновал с разрешението на правния въпрос в решение № 129/29.11.2012 г. по т.дело № 346/2011 г. на ВКС II т.о.постановено по чл.290 ГПК. С последното съдът се е произнесъл по материално правния въпрос относно ограничаване обема на отговорността на застрахователя на гражданската отговорност до размера на присъденото обезщетение в наказателния процес по уважен граждански иск срещу делинквента. Посоченият правен въпрос е различен от поставения, поради което цитираната практика на ВКС не обуславя наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос, формулиран от жалбоподателя.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по въпросите, формулирани в п.2-ри и 3-ти от изложението. Съгласно тълкуването в т.1-ва от ТР № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение. ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284,ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Всеки от поставените въпроси по п.2-ри и 3-ти от изложението не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите му правни изводи. Следователно тези въпроси не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на предпоставките, визирани в чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по четвъртия правен въпрос от изложението. С решение № 14/01.03.2010 г. по гр.дело № 3456/2008 г. на ВКС II г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че в съответствие с материалния закон – чл.200,ал.1 КТ предпоставките за имуществената отговорност на работодателя са налице при настъпилите вреди от трудовата злополука, която отговорност само може да бъде намалена при допринасяне на същите и от страна на работника, при проявена груба небрежност, че в случая съдът следва да изследва точното съотношение на приноса на пострадалия в причиняването на вредоносния резултат, а не само да изхожда от него при определяне на дължимото обезщетение. В настоящият случай въззивният съд е разрешил правния въпрос в съответствие с тази практика на ВКС. В обжалваното решение са изложени подробни мотиви относно съотношението на приноса на ищеца в причиняване на вредоносния резултат. Поради това не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Съдът намира за неустановена предпоставката, визирана в чл.280,ал.1,т.2 ГПК по първия и четвърти въпроси, формулирани в изложението. Жалбоподателят не е цитирал влезли в сила решения на първоинстанционен съд, на въззивен съд или решение на състав на ВКС, постановено по реда на ГПК отменен по същия правен въпрос. С оглед на това не се установява това основание за допускане на касационно обжалване по 1-ви и 4-ти въпроси от изложението. По същите въпроси не се установява и предпоставката, предвидена в чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Въпросите, касаят приложението на чл. 52 ЗЗД и чл.201,ал.2 КТ, които норми са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, с която съдът се е съобразил при постановяване на решението си.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд на основанията, сочени в изложението на жалбоподателя И. П..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение от 29.10.2013 г. по гр.дело № 7533/2013 г. на Софийски градски съд по касационна жалба вх. № 141183/10.12.2013 г.подадена от ищеца И. Н. П. от [населено място], С. о., чрез адв.З. Н..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: