О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 107
София, 16.02. 2012 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 1220 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Постъпила е касационна жалба от В. А. Л., чрез пълномощника му адвокат К. Б., против решение № 65 от 14.06.2011 г., постановено по гр.д. № 1180 описа за 2010 г. на Окръжен съд-Благоевград, с което е обезсилено решение № 4931/14.09.2010 г. по гр.д. № 732/2008 г. на Районен съд-Разлог в частта, с която съдът се е произнесъл по отношение на имота за площта над 2.507 дка и в тази част е прекратено съдебното производство и същото решение е оставено в сила в частта, с която е отхвърлен предявения от В. А. Л. против М. А. А. иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ за установяване, че ливада от 2.507 дка в м.”К.” е била собственост на А. Л. Л. през 1949 г.
Ответникът по касационната жалба М. А. А. не е изразила становище по наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Искът, по който е постановено решението е основан на твърденията, че наследодателят на ищеца е бил собственик на ливада от 4 дка, за която е признато правото на възстановяване на собствеността, но не е възстановена в реални граници, като 2.507 дка от същата попадат в имот № 000921, възстановен на наследници на А. Т. Ю.. Въззивният съд е приел, че за ищеца е налице правен интерес от иска само за 2.507 дка, за които е налице спор с ответната страна, но не и за останалата площ до 4 дка, поради което е обезсилил първоинстанционното решение за разликата от 2.507 дка до 4 дка като постановено по процесуално недопустим иск. По отношение на спорната площ от 2.507 дка е счетено, че ищецът не е доказал сочените от него придобивни основания, легитимиращи наследодателя му за собственик към момента на кооперирането – не са ангажирани доказателства твърдяната покупко-продажба да е осъществена по предвидения за това ред и в изискуемата форма от действащите по това време нормативни актове, нито пък осъществяването на фактическия състав на придобивната давност, тъй като не е установено владение в продължение на 20 години. Опис-декларацията за притежаване на непокрити земеделски имоти от 1949 г. на Ат.Л. не е в състояние да запълни фактическия състав на което и да е от двете придобивни основания, особено като се има предвид отразеното за процесния имот в графата забележки – „отстъпва” – което разколебава доказателствената сила на документа.
Касаторът счита, че изводът на съда за недопустимост на иска противоречи на решение № 688/9.07.2003 г. по гр.д. № 593/2002 г., ВКС, ІV г.о., според което ищецът следва да изложи в исковата молба обстоятелствата, на които основава иска си, а съдът квалифицира иска. Тълкуването касае задължението на съда да даде правна квалификация на спорното право и е изцяло неотносимо към мотивите, обусловили извода за частична недопустимост на иска, като същевременно самият касатор твърди, че видно от исковата молба искът е предявен само за частта от 2.507 дка, а не и за разликата до 4 дка, което изцяло съответства на констатациите на въззивния съд, а съответно не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението в тази му част.
По отношение частта от въззивното решение, с която искът е разгледан по същество, касаторът счита, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Направената обосновка е свързана с въпроса за липсата на равенство между страните с оглед извода на съда, че ищецът следва да докаже придобивното основание на своя наследодател и собствеността му към момента на внасяне в ТКЗС, макар законодателят в чл.12, ал.2 и 3 ЗСПЗЗ да е предвидил облекчената процедура относно доказването на правото на собственост на заявените за възстановяване земи. По този въпрос е налице задължителна за съдилищата практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК – решение № 506/6.01.2011 г. по гр.д. № 1107/2009 г., ВКС, ІІ г.о. – според която реституцията по ЗСПЗЗ предполага проведена административна процедура. Издадено решение на ПК/ О. по чл.14 ал.1 ЗСПЗЗ придружени със съответната скица, въз основа на заявени от молителя, правоимащо лице по смисъла на чл.10 ал.1 ЗСПЗЗ данни по емячни регистри, декларации за притежавани непокрити недвижими имоти, крепостни и нотариални актове, делбени протоколи и др. писмени доказателства, съставляват титул за собственост. В рамките на съдебния спор по чл. 14 ал.4 ЗСПЗЗ този титул подлежи на проверка по реда на косвения контрол, като доказването на правопораждащите правото на собственост факти, касаещи всяка една от страните, е в тежест на страната в процеса, която ги твърди, като не се изключва възможността да се събират доказателства за опровергаването на твърдяните от противната страна факти. При спор за собственост на земеделските земи по чл.14 ал.4 ЗСПЗЗ, с оглед на установени данни и практика, че не винаги лицето, внесло земите е било собственик на същите, емлячния регистър или декларациите на лицето, в чиято полза има издадено позитивно решение на ПК/ О. се ценят от съда като годно доказателство за установяване правото на собственост, но във връзка с останалите събрани доказателства по делото, в т.ч. и гласни такива в контекста на поддържаната от страната правна теза.
В. решение съответства на даденото тълкуване, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване в частта му, с която спорът е разгледан по същество.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 65 от 14.06.2011 г., постановено по гр.д. № 1180 описа за 2010 г. на Окръжен съд-Благоевград.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: