О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№107/15.02.2012
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , Търговска колегия ,второ търговско отделение , в закрито заседание на девети февруари , през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д. № 53 по описа за две хиляди и дванадесета година и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.274 ал.3 т.2 вр. с чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК .
Образувано е по касационна частна жалба на Едноличен търговец „ Касиопес – Г. С. „ против определение на Окръжен съд – Велико Търново , постановено на 24.11.2011 год. по ч.гр.д.№ 1003 / 2011 год., както следва : 1 / в частта , в която е отменено разпореждане № 1294 / 26.07.2011 год. по ч.гр..д.№ 650 / 2011 год. на Районен съд – Павликени , по допускане незабавно изпълнение и издаване изпълнителен лист за събиране вземането на ЕТ „ Касиопес – Г. С. „ към [фирма] , в размер на 34 811,06 лв., по договор с нотариална заверка на подписите от 15.04.2011 год. , ведно с присъдените разноски и вместо това е оставено без уважение заявлението по допускане незабавно изпълнение и издаване изпълнителен лист за тази част от вземането , присъдена със заповед за изпълнение по реда на чл.417 т.3 вр. с чл.418 ГПК и 2 / в частта , в която е оставен в сила отказа на Районен съд – Павликени да уважи искането на ЕТ „ Касиопес – Г. С. „ , за издаване заповед за незабавно изпълнение по чл.417 т.3 и сл. ГПК, за пълния размер на вземането или до размера на претендираните – 434 480,73 лв. / главница и неустойка / и за разликата до претендираните 13 034,62 лв. разноски . Обжалва правилността на определението, поради постановяване в противоречие с материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения . Моли обжалваното определение да се допусне до касационно обжалване и да бъде отменено .
Ответната страна – [фирма] – оспорва жалбата като недопустима, в евентуалност – като неоснователна , като не намира че жалбоподателят е обосновал допустимост на касационното обжалване , поради съответствие на атакуваното определение с казуална съдебна практика на ВКС , която прилага .
Жалбата е подадена от легитимирана да обжалва страна, в преклузивния срок по чл.275 ал.1 от ГПК .
Жалбоподателят атакува определение, с което е упражнен въззивен контрол върху първоинстанционното определение, с което е разпоредено незабавно изпълнение и издаване на изпълнителен лист за част от предявеното вземане, която част е предмет на издадена по реда на чл.417т.3 и сл. ГПК заповед за изпълнение .Това определение, постановено от въззивния съд на основание чл. 419 ГПК , не подлежи на касационно обжалване , тъй като не е от категорията съдебни актове , за които законодателят е предвидил касационен контрол . Същото няма преграждащ за развитието на заповедното производство ефект, поради което не е прекратително и не попада в хипотезата на чл.274 ал.3 от ГПК . С него не се дава разрешение по същество на самото заповедно производство , тъй като касае само законосъобразността на разпореденото незабавно изпълнение , не и законосъобразността на издадената заповед за изпълнение , в уважената й част неподлежаща на обжалване, съгласно чл.413 ал.1 от ГПК . Следователно, в тази си част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане .
С касационната жалба ЕТ „ Касиопес – Г. С. „ обжалва и определението на въззивния съд , в частта с която е упражнен въззивен контрол върху отказа на първоинстанционния съд да издаде заповед за незабавно изпълнение по чл.417 т.3 вр. с чл.418 от ГПК , за остатъка от предявените вземания за главница и неустойка ,с припадаща им се част от направените разноски .На основание чл.274 ал.3 т.2 вр. с чл.413 ал.2 ГПК , като относимо именно към законосъобразността на заповедта за изпълнение в отхвърлителната й част , определението подлежи на касационно обжалване, при обосноваване основание за допускането му по чл.280 ал.1 от ГПК .
В обосноваване допустимост на касационното обжалване на определението на Великотърновски окръжен съд , жалбоподателят формулира няколко правни въпроса , твърдейки разрешаването им от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото , по смисъла на чл.280 ал.1 т.3 вр. с ТР № 1 / 2010 год. по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС , а за някои от тях твърдейки разрешаването им от въззивния съд в противоречие с казуална съдебна практика , отговорила на идентичен правен въпрос. Формулираните въпроси могат да бъдат обобщени и сведени до : 1/ допустими документи , изпълняващи функцията на такива по смисъла на чл.418 ал.3 от ГПК ,във всяка от предвидените от разпоредбата хипотези – официален документ и документ изходящ от длъжника и 2 / допустимост на издаването на заповед за изпълнение за вземане, съдържащо се с определяем , а не с точно определен размер в документа по чл.417 от ГПК .
За да отхвърли частично заявлението на ЕТ „ Касиопес – Г. С. „ въззивният съд е приел, че същият претендира сумите, договорени със споразумението от 15.04.2011 год. при условия на настъпила предсрочна изискуемост , уговорени в споразумението , а именно : непълно плащане още на първата, дължима на 20.04.2011 год., погасителна вноска , предвид което се претендира неустойка в размер на 10 % върху неизплатената част от задължението – изчислима на ден до окончателното му погасяване . Съдът е приел, че фактът на настъпила предсрочна изискуемост не следва от самия документ по чл.417 т.3 от ГПК и подлежи на установяване с документ по чл.418 т.3 от ГПК. Касае се за документ , удостоверяващ пряко факта на неплащането на уговорения падеж , сумата по погасителна вноска ,макар и в качеството му на отрицателен факт . З. е представил банкови извлечения за извършени транзакции по банковата му сметка , посочена като сметка за разплащане в представеното споразумение , съответно заверени от банков служител, както и авизо за местен превод ,отразяващо нареждане на длъжника за плащане сума по сметката на заявителя , също заверено от банков служител . Твърди, че първото има функциите на официален документ по чл.418 ал.3 от ГПК установяващ факта на настъпила изискуемост , а второто функциите и на изходящ от длъжника и на официален документ за този факт , съгласно същата разпоредба . В този смисъл формулира и правен въпрос по чл.280 ал.1 от ГПК . Банковите нареждания, съответно авизо за местен превод, са пряко относими към установяване извършени от длъжника частични погашения на задължението. Още със заявлението си , по отношение извършените след първото погашение плащания , жалбоподателят е посочил получаването им като погашения на вече натрупана неустойка , а не в погасяване главницата по договора , предвид което и предлага своя схема за натрупване задължението за неустойка , с оглед непогасявана с плащания главница . Досежно вземането от неустойка съдът действително формално се е позовал на неопределеност по размер в договора , но и на факта , че изискуемостта й се предпоставя от твърдяната настъпила предсрочна изискуемост на вземането в цялост, за недоказаност на което в съдържанието на самия документ или по реда на чл.418 ал.3 ГПК важат преждеизложените съображения на въззивния съд .
Видно е от мотивите на съда, че документите – банкови нареждания и авизо за местен превод , за установяване транзакции по сметката на заявителя – съдът не е отчел, като годни по смисъла на чл.418 ал.3 от ГПК документи , защото не удостоверяват пряко факта на настъпила предсрочна изискуемост, а последният се извежда косвено, чрез изводи за непълно плащане, с оглед постъпила в по-малък от уговорения размер сума , на съответна – различна от уговорените падежи – дата . Хипотетично , би било възможно и валидно плащане и на разликата , макар и не по предвидената в договора сметка , ако би било прието от кредитора . Следователно , не се касае за документи , въз основа на които съдът да е формирал решаващите си изводи , относими към установяването на релевантен за спора факт , безспорно стоящ извън съдържанието на документа по чл.417 т.3 ГПК . Поради това и въззивният съд изобщо не е коментирал съдържанието и значението им за спора , т.е. не е изложил правни аргументи по цененето им в качеството на документи . Формулираните в тази връзка правни въпроси / п.1,2,3 / от една страна са неотносими към решаващите изводи на съда , като неотносими към пряко установяване, при условията на чл.418 ал.3 от ГПК , на подлежащия на доказване факт , обуславящ изискуемост на вземанията . Обстоятелството , че в общия исков процес , тия документи биха могли да бъдат ценени, в съответствие с правилата за разпределение на доказателствената тежест и с оглед състезателния характер на производството, не е основание недопустимо да се разшири приложното поле на чл.418 ал.3 от ГПК . От друга страна , вида на документа, изпълняващ функция по смисъла на чл.418 ал.3 от ГПК , е винаги конкретен за съответното дело . В този смисъл поставените въпроси са свързани с конкретиката на казуса и правилността на преценката на съда, ако биха били коментирани от същия . Те не обуславят еднозначни отговори , поради което и нямат характеристиката на правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК – относими към правни аргументи на съда по приложението на конкретна , в случая процесуална , правна норма .
Досежно възможността за уважаване заявление за издаване заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл.417 т.3 ГПК , с оглед основанието на вземането – неустойка , правният въпрос е ирелевантен за изводите на съда, който не е счел ,че издаването на заповедта, за вземане от неустойка, е недопустимо . Относно приетата неопределеност на размера на вземането в документа , действително е налице съдебна практика , допускаща издаването на заповед за изпълнение и в случай на определяемост на размера, стига критериите за формирането му да са заложени в документа . Видно е от самото заявление на ЕТ „ Касиопес – Г. С. „ ,че начисляването на неустойката същият съобразява с факта на междувременни разплащания от длъжника , приети от кредитора в погашение на вече натрупана неустойка / впрочем противно на правилото на чл.76 ал.1 ЗЗД / , а не на дължимата главница . Следователно , самото заявление изключва определяемост на размера въз основа на самия документ . Доколкото съдът не е изложил обстойни мотиви , но е коментирал като критерий липсата на определен в документа размер , правният въпрос би бил допустим в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК, поради формално произнасяне в противоречие със съществуваща казуална съдебна практика / определение № 234 от 23.03.2011 год. по ч.т.д. № 205 / 2011 год. на І т.о. на ВКС / . В случая, обаче, съдът е обусловил отказ за присъждане на претендираната неустойка с факта на неустановена изискуемост, идентично на неустановена предсрочна изискуемост на главницата , тъй като дължимостта на неустойката е функция на последното . В този смисъл, отговорът на този въпрос не би рефлектирал върху решаващите изводи на съда , свързани с липсата на документ по смисъла на чл.418 ал.3 от ГПК, досежно които касаторът не е обосновал основание за допустимост на касационното обжалване . В., решаващите изводи на съда са в съответствие с приложена от самия касатор съдебна практика – опр. № 423 от 25.06.2009 год. по ч.т.д. № 437 / 2009 год. на ТК, ІІ т.о. на ВКС – тъй като изводимото от документа задължение е това по сключената с представеното споразумение спогодба , а претендираното от заявителя вземане предпоставя развалянето й / макар и автоматично ,според постигнатото съгласие /. В подкрепа на същото и опр.№ 428 _ 12.08.2011 год. по ч.гр.д. № 237 / 2011 г. на ІІІ г.о. на ВКС .
Поставеният въпрос по п.6 настоящият състав не намира за достатъчно ясен и насочващ спрямо решаващ извод на въззивния съд, във връзка с който да бъде обоснована допустимост на касационното обжалване . По поставените в п.7 и п.8 въпроси съдът намира, че същите биха били относими в хипотеза на претендирано въз основа на представеното споразумение вземане от погасителни вноски с настъпил падеж, а не в хипотеза на твърдяна предсрочна изискуемост на цялото вземане . В. отговор на същите, ако биха били релевантни ,с оглед конкретния правен спор, е даден в приложеното от касатора опр. № 400 / 17.07.2009 год. по ч.гр.д.№ 230 / 2009 год. на ВКС , ІІІ гр.отд. /.В конкретната хипотеза , обаче, са относими преждеизложените съображения , по поставените въпроси във връзка с доказването по чл.418 ал.3 от ГПК .
Предвид изложените съображения , съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение на Окръжен съд – Велико Търново , № 570 / 24.10.2011 год. ,постановено по ч.гр.д. № 1003 / 2011 година , в частта , в която е потвърдено разпореждането на Районен съд – Павликени за отхвърляне заявлението на ЕТ „ Касиопес – Г. С. „, за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 т.3 вр. с чл.418 от ГПК , за остатъка над уважените със заповедта за изпълнение вземания , до размера на претендираните – 434 480,73 лв. / главница и неустойка / и за разликата до претендираните 13 034,62 лв. разноски .
Определението е окончателно .
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частната жалба на ЕТ „ Касиопес – Г. С. „ против разпореждането на Окръжен съд – Велико Търново , № 570 / 24.10.2011 год. по ч.гр.д.№ 1003 / 2011 год. , в частта , в която е отменено разпореждане № 1294 / 26.07.2011 год. по ч.гр..д.№ 650 / 2011 год. на Районен съд – Павликени и оставено без уважение заявлението за допускане незабавно изпълнение и издаване изпълнителен лист , за събиране вземането на ЕТ „ Касиопес – Г. С. „ към [фирма] , за сумата от 31 646,42 лв. главница и 3 164,64 лв. – неустойка , по договор с нотариална заверка на подписите от 15.04.2011 год. и припадащите се разноски от 1146,22 лева .
Определението подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок , пред друг състав на Върховен касационен съд .
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :