О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 107
Гр. София, 25.02.2020 год.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на 27.11.2019 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия П. ХОРОЗОВА
т. д. № 830/2019 год., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от Д. Г. Г. и В. А. Г., двамата от [населено място], чрез процесуален пълномощник, против решение № 2285 от 04.09.2018 г. по в. т. д. № 5648/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 9 състав, с което е потвърдено решение № 1422/14.07.2017 г. по т. д. № 1442/2013 г. на Софийски градски съд, VІ-6 състав за уважаване на предявените от ПОРШЕ ЛИЗИНГ БГ ЕООД против тях искове по чл.345 ТЗ.
В касационната жалба се сочат подробни доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, въз основа на които се моли за неговото обезсилване, респ. отмяна, с присъждане на разноските по делото.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК искането на допускане на касационно обжалване се основава на хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като са поставени следните въпроси: 1/ При прекратяване и ликвидация на събирателно дружество след предявяване на иск против него и преди даване ход на делото на първа инстанция, ако първоинстан-ционният съд е постановил решение, без да конституира правоприемника като ответник и е осъдил само неограничено отговорните съдружници, длъжен ли е въззивният съд да обезсили решението и да върне делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд с указания за конституиране на правоприемника на СД като надлежен ответник; 2/ Допустимо ли е въззивният съд да постанови решение по съществото на спора при констатирано нередовно призоваване на ответниците на първа инстанция; 3/ Допустимо ли е неограничено отговорни съдружници на събирателно дружество да бъдат осъдени за задълженията на събирателното дружество, без преди това претенцията на ищеца да бъде насочена към универсалния правоприемник на СД, ако последното е било заличено като правен субект; В кои случаи се прилага нормата на чл.226 ГПК и в кои – на чл.227 ГПК; 4/ При прекратяване и ликвидация на събирателно дружество след предявяване на иск против него, длъжен ли е ищецът – кредитор да направи и предвиденото в ТЗ предявяване на вземането в 6-месечния срок; 5/ Когато събирателното дружество е заличено като правен субект след предявяване на иск против него и ищецът – кредитор не е предявил вземането си по реда на ТЗ в 6-месечния срок, респективно не е обжалвал вписването на заличаването на търговското дружество като порочен акт поради вписване на несъществуващо обстоятелство, отговарят ли неограничено отговорните съдружници за задълженията на ликвидираното СД пред кредитора – ищец; 6/ Може ли частни свидетелстващи документи, представени от ищеца, които не са подписани от ответника, да обвързват последния, при положение, че са надлежно оспорени от него и съставлява ли процесуално нарушение ако съдът е обосновал решението си с тях; Допустимо ли е съдът да приеме заключението на вещото лице, при положение, че същото е базирано единствено на тези документи; 7/1. С оглед задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото и да се произнесе по всички възражения във въззивната жалба, то следва ли въззивният съд да формира своите изводи за фактите след съвкупна преценка на доказателствата по делото и да се произнесе по всички възражения; 7/2. Съставлява ли процесуално нарушение на чл.235 ал.2 ГПК необсъждането в пълнота на събраните по делото доказателства; 7/3. Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор; 7/4. Следва ли мотивите на съдебното решение и в частност въззивното да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за основателни, респ. неоснователни.
Ответникът по касационната жалба, чрез процесуален пълномощник, с писмен отговор изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Излага, че на първо място не е формулиран правен въпрос, който да е обусловил изводите на съда и съответно да има значение за решаването на делото, а на следващо, че касаторите само формално се позовават на нормата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Евентуално изразява и становище за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид становищата на страните по чл.280 ал.1 ГПК и данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирани лица, в законоустановения срок за обжалване по чл.283 ГПК, против въззивно решение, подлежащо на касационен контрол, поради което е допустима.
За да достигне до обжалвания краен резултат за основателност на предявения иск по чл.345 ал.1 ТЗ, съставът на въззивния съд е споделил мотивите на първата инстанция, според които между ищеца и Г. – СЪБИРАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО СД е бил сключен договор за финансов лизинг на автомобил, по силата на който ищецът закупил и на 14.11.2007 г. предал на дружеството лизинговото имущество, срещу задължение на лизингополучателя да заплаща съответните лизингови вноски по погасителен план, както и разноските, свързани с ползването на вещта (застрахователни премии и данъци). При извършено последно плащане на лизингова вноска на 14.05.2008 г., следващите плащания били преустановени, поради което лизингополучателят дължи съответните суми, установени по размер със заключението на счетоводната експертиза. По отношение на ответниците Д. и В. Г. е съобразено, че за задълженията на лизингополучателя същите отговарят солидарно като съдружници в събирателното дружество.
От събраните писмени доказателства във въззивното производство съдът е установил допълнително, че ответникът Г. е предоставил лизинговия автомобил за ползване на сина си през м. май 2008 г., от когато местонахождението на автомобила е неизвестно. По подаден от същия ответник сигнал през м. юли 2008 г. срещу третото лице било образувано наказателно производство за престъпление по чл.206 ал.1 НК /обсебване/, впоследствие същото е спряно, без да са налице данни да е приключило. За изчезването на автомобила ответникът Г. в качеството си на управител на дружеството – лизингополучател е уведомил писмено ищеца, както и е оспорил неговите претенции за извършване на плащания по договора.
Съобразно нормата на чл.269 изр.2 ГПК въззивният съд е изложил съображения за неоснователност на оплакванията на ответниците, както следва: 1/ За недоказаност на факта, че отв. Г. при сключването на договора е бил представляващ дружеството – лизингополучател, както и че ответниците са били съдружници в дружеството, т.к. тези обстоятелства са видни от вписванията в ТР; 2/ за оспорване доказателствената стойност на представените Общи условия, доколкото със същите лизингополучателят се е съгласил, изрично приемайки ги при подписването на договора за лизинг /обстоятелството, че същите са представени само частично (като препис-извлечение) не е основание за изключването им от доказателствата по делото, а единствено основание при обсъждането им по същество да бъдат приети за недоказани уговорки, които не се съдържат в представеното извлечение/; 3/ относно оспорванията, свързани с погасителния план към договора съдът е приел, че обстоятелството, че той не е подписан от страните не може да обоснове извод за липса на задължение за заплащане на съответните лизингови вноски, т.к. броят и размерът на същите изрично е уговорен в самия лизингов договор; 4/ за ирелевантно е счетено оспорването на плащането от ищеца на третото лице – продавач на цената на лизинговия автомобил, като въпрос по изпълнението на договора за продажба, по който ответниците не са страна и от който не могат да черпят възражения; 5/ за недоказаност ищецът да е заплатил към трети лица дължимите се суми по застрахователни договори и данъци, доколкото тези обстоятелства се установяват от представените писмени доказателства и експертните заключения.
Що се отнася до установените допълнително обстоятелства относно изчезването на автомобила съдът е преценил, че същите не обуславят право на лизингополучателя да отложи или откаже плащането на съответните суми. Съгласно общите условия – т. 11.2 – такива последици настъпват само в случаите на кражба на автомобила. В разглеждания случай не е установено автомобилът да е бил откраднат, напротив, установява се, че самият лизингополучател в лицето на ответника Г. е предоставил ползването на автомобила на сина на последния, т.е. настъпилата впоследствие липса на автомобила се дължи на причина, за която отговаря именно лизингополучателят и която не го освобождава от отговорност спрямо лизингодателя.
Въззивният съд в изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК е преценявал служебно и допустимостта на първоинстанционното решение, като е приел, че спрямо ответното събирателно дружество решението е постановено след заличаване на същото от търговския регистър, поради което в посочената част следва да бъде обезсилено. За недопустимо и подлежащо на обезсилване е счетено решението и в частта относно участието на трето лице – помагач. Изложени са мотиви, че привличането на третото лице първоинстанционният съд е допуснал с оглед извършеното в хода на производството прехвърляне на търговското предприятие на дружеството – лизингополучател на третото лице – помагач с оглед чл.226 ал.2 ГПК. Участието на третото лице в настоящото производство обаче е недопустимо, т.к. то не е поискало да встъпи в процеса, нито привличането му на страната на ответниците е било поискано от някой от ответниците, вместо което /в нарушение на процесуалните правила/ привличане на помагача на страната на ответниците е поискал ищецът.
Във връзка с извършеното прехвърляне на търговското предприятие на събирателното дружество – лизингополучател съдът е посочил, че това прехвърляне не се отразява на възникналата преди това лична отговорност на съдружниците – същите на основание чл.88 ТЗ са солидарно отговорни с прехвърлителя на предприятието, който от своя страна остава солидарно задължен с приобретателя (чл.15 ал.3 ТЗ). Освен това заличаването на дружеството – прехвърлител също не се отразява на вече възникналата солидарна отговорност на съдружниците, тъй като заличаването има действие занапред и не погасява отговорността им.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките на закона за допускане на въззивното решение до касационен контрол, по следните съображения:
Липсват наведените от касаторите основания въззивното решение да бъде квалифицирано като вероятно нищожно или вероятно недопустимо. Въззивният съд не е постановил решението си спрямо процесуално неправоспособни лица, спазени са и изискванията за валидност на съдебния акт. Решението не се преценява и като очевидно неправилно – то не се основава на несъществуваща правна норма, нито има данни за превратно тълкуване и прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито пък съдържанието му съдържа индиции за допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика. Поради това предпоставките на чл.280 ал.2 ГПК за селектиране на касационната жалба следва да се приемат за недоказани.
В хипотезата на чл.280 ал.1 ГПК касаторът следва да формулира правни въпроси, които да имат значение за изхода по конкретното дело, т.е. да са включени в предмета на спора, да са обусловили решаващата правна воля на съда и да не се ограничават до това, дали изводите на съдебния състав са обосновани и/или законосъобразни, т.к. неправилността може да бъде релевирана единствено като основание за касационно обжалване. В този смисъл са задължителните указания на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС по приложението на чл.280 ал.1 ГПК, които в т.1 са запазили действието си и след законодателните изменения на нормата /ДВ, бр.86/2017 г./. С оглед горното, във връзка с конкретно формулираните в изложението по чл.284 ал.3 ГПК въпроси следва да се посочи следното:
Първият въпрос е изцяло по правилността на обжалваното решение, която не е предмет на производството по чл.288 ГПК, освен това може да се повдига само от надлежните страни в процесуалното правоотношение ищец – ответник. При обикновеното другарство, а солидарно отговорните са именно обикновени другари, всеки от тях действа самостоятелно, като неговите действия нито ползват останалите, нито им вредят – чл.216 ал.1 ГПК.
По втория въпрос следва да се отбележи, че въззивният съд съобразно правомощията си по ГПК е отстранил процесуалните пропуски, извършени от първоинстанционния съд. Само когато естеството на недостатъка го прави неотстраним от съответната проверяваща инстанция, обжалваното решение подлежи на обезсилване, в т.см. са и мотивите към т.5 от ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№ 1/2013 г., на които процесуалните действия на състава на апелативния съд съответстват.
Третият въпрос също представлява оплакване за неправилност на съдебния акт, освен това спрямо него е неприложимо соченото решение № 1/15.02.2017 г. по т.д.№ 488/2016 г. на І т.о., респ. липсва противоречие с практиката на ВКС по см. на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Не е налице и основание по см. на чл.280 ал.1 т.3 ГПК за тълкуване на закона, т.к. според него съдружниците в събирателно дружество отговарят и след заличаването му от ТР, по аргументи, черпени от нормата на чл.98 ал.1 ТЗ, а поредността, уредена в чл.88 ТЗ, касае само принудителното изпълнение на задължението. Евентуалната неточност на основанието за настъпилото в хода на процеса правоприемство /по чл.226 или чл.227 от ГПК/ не е в състояние да се отрази върху формираните изводи за отговорността на съдружниците в СД.
Четвъртият и петият въпрос не са били обсъждани и не са обусловили правната воля на съда при постановяване на съдебния акт, с оглед така предпоставения контекст.
Шестият въпрос също не е обусловил решаващата воля на съда – мотивите на решението не сочат той да се е позовал на неподписани от ответната страна Общи условия и/или погасителен план, т.е. не е налице фактическата обстановка, въз основа на която е формулиран въпросът.
Седмият въпрос /за задълженията на въззивния съд/ с всички негови подвъпроси отговаря на характеристиките на правен въпрос, но е разрешен от съда в съответствие с многобройната практика на ВКС, вкл. цитираната от касаторите /решения по т.д.№ 1106/2010 г., ІІ т.о., гр.д. № 1609/2014 г. и др., основани на указанията, дадени още в т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС/, доколкото макар и кратки, мотивите на обжалваното решение дават отговор на всички оплаквания, наведени с въззивната жалба.
Обобщено може да се посочи, че въпросите са зададени с оглед тезата на касаторите, че те като съдружници в събирателното дружество при конкретните обстоятелства не носят отговорност за поетите от последното задължения, която обаче се намира в противоречие с нормите на чл.15 ал.3, чл.88 и чл.98 ТЗ.
С оглед гореизложеното, исканият достъп до касация следва да бъде отказан, а в полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени разноските, сторени за защитата му пред касационния съд, доказани в размер на 960 лв.
Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 585 от 12.03.2018 г. по в. т. д. № 3099/2017 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 5 състав.
ОСЪЖДА Д. Г. Г. с ЕГН [ЕГН] и В. А. Г. с ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], да заплатят на ПОРШЕ ЛИЗИНГ БГ ЕООД сумата 960 лв. /деветстотин и шестдесет лева/ – съдебно-деловодни разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: