2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1075
гр. София, 23.09. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети септември през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 2725 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото [фирма] срещу решение № 260/16.07.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 531/2012 г. на Пернишкия окръжен съд. С него, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на обжалваната пред въззивния съд част от решение № 145/08.03.2012 г. по гр. дело № 3818/2011 г. на Пернишкия районен съд, като краен резултат дружеството-жалбоподател е осъдено да заплати на ищеца Д. Г. С. сумата 3 200 лв., представляваща обезщетение за претърпени от последния неимуществени вреди вследствие на трудова злополука, настъпила на 24.05.2010 г., и сумата 529.05 лв., представляваща обезщетение за претърпени от последния имуществени вреди вследствие на същата трудова злополука.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Д. Г. С. не е подал отговор на жалбата в срока за това.
При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за процесуално недопустима в частта й по иска за обезщетение за имуществени вреди, чиято цена, определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, възлиза на сумата 2 000 лв., т.е. тя е до 5 000 лв. Поради това, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване в частта му по този иск, с оглед на което подадената касационна жалба, като процесуално недопустима, следва да се остави без разглеждане в тази й част, а касационното производство – също като процесуално недопустимо, следва да се прекрати в частта му по този иск.
В останалата й част – по иска за обезщетение за неимуществени вреди, чиято цена, определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, възлиза на сумата 20 000 лв., касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице, като в тази му част обжалваното въззивно решение подлежи на касационно обжалване, тъй като цената на този иск е над 5 000 лв. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на въззивното решение в тази му част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните четири правни въпроса: 1) относно посочването в мотивите към решението на всички обстоятелства, обуславящи претендираното обезщетение за претърпени неимуществени вреди, както и значението на тези обстоятелства за размера на присъденото обезщетение; 2) относно преценката за наличие на проявена груба небрежност от страна на пострадалия работник или служител; 3) относно същността на небрежността в гражданското право, респ. – грубата небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ; и 4) относно прилагането на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. По отношение на първия правен въпрос, касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържа, че този процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. По отношение на останалите три правни въпроса, жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържа, че тези правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По отношение на третия и четвъртия правни въпроси, касаторът навежда и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържа, че последният правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с влязлото в сила решение от 06.12.2007 г. по кас. гр. дело № 238/2007 г. на Софийския апелативен съд (САС), и без да сочи конкретни съдебни актове – противоречива съдебна практика по третия въпрос.
Въззивният съд, след обсъждане на събраните по делото писмени доказателства, свидетелски показания и експертни заключения, е приел за установено, че ищецът, работил на длъжност „валцьор-оператор” при ответника, е претърпял трудова злополука, изразяваща се в притискане и изгаряне на десния му крак. Трудовата злополука е настъпила през работно време, като за да закачи готова продукция на крана, ищецът е преминал между механичния стопер и движещия се по конвейра метал, при което кракът му е бил захванат и притиснат между връзките с метал по движещия се конвейр и ограничителя. Окръжният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на сумата 8 000 лв. (размера, приет и от първоинстанционния съд). Приел е също, че ищецът е проявил груба небрежност при изпълнение на задълженията си, както и размер на съпричиняването от ? (при приет от първоинстанционния съд – 1/3). С оглед на това въззивният съд е намалил размера на обезщетението наполовина, както и със сумата 800 лв. – получено от ищеца застрахователно обезщетение, предвид което е присъдил на ищеца сумата 3 200 лв.
При определяне размера от 8 000 лв. на обезщетението за процесните неимуществени вреди, въззивният съд, като се е позовал на соченото и от касатора ППВС № 4/23.12.1968 г., при прилагането на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е взел предвид следните, установени по делото обстоятелства: вида на увреждането – изгаряне в областта на дясната подбедрица от ІІ-АВ, ІІІ-та степен, с размери 10/5 и 10/4 см., представляващо временно разстройство на здравето; проведеното оперативно лечение – свободна кожна пластика и нуждата от следоперативни грижи; последиците от травмата и лечението – наличието на два оперативни белега на дясната подбедрица с размери 9/4 и 9/3 см. и белег на донорното място на кожата на дясното бедро с размери 14/7 см.; трудоспособната възраст на ищеца – 32-годишен; настъпилата в резултат на трудовата злополука, временна нетрудоспособност в продължение на 4 месеца, през които ищецът не е могъл да се придвижва и обслужва самостоятелно; състоянието му към настоящия момент – оплаквания от отоци по нараненото място, което според вещото лице е съпроводено с болки и страдания и възможност от изтръпване. От друга страна окръжният съд е взел предвид и обстоятелствата, че ищецът не е претърпял психологически промени в поведението си, независимо че съпругата му свидетелства, че е станал раздразнителен, като няма данни той да е потърсил медицинска помощ в тази насока и раздразнението да е продължило за по-дълъг период от време; както и че получената травма не е застрашила живота на ищеца и не е създала неудобство в общуването му с околните.
Видно от тези мотиви на въззивния съд, същият е взел предвид – посочил е и е обсъдил всички конкретни обстоятелства по делото, които са от значение за определянето на справедливия размер на обезщетението за процесните неимуществени вреди, съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. С това този размер е определен от окръжния съд, не в противоречие, а при съобразяване със задължителните указания и разясненията по тълкуването и прилагането на закона, дадени с т. 11 и мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г. Поради това, не е налице наведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по първия изведен от него – процесуалноправен въпрос.
Четвъртият – материалноправен въпрос по приложението също на чл. 52 от ЗЗД, също е разрешен от въззивния съд в съответствие с т. 11 и мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с константната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Не е налице необходимост от промяна на тази задължителна практика на ВКС. Този материалноправен въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посоченото и представено от жалбоподателя, решение от 06.12.2007 г. по кас. гр. дело № 238/2007 г. на САС, в което е разгледан случай на претърпени неимуществени вреди от наследник на починало лице, които са напълно различни по вид, характер и интензитет от тези по настоящото дело. Поради това, и по четвъртия изведен – материалноправен въпрос, не следва да се допуска касационното обжалване – по наведените от касатора допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
За да достигне до изводите си, че ищецът е проявил груба небрежност и е съпричинил настъпването на трудовата злополука в размер ?, въззивният съд е приел за установено, че ищецът е бил запознат с правилата за безопасност, но ги е пренебрегнал – по време на придвижване на връзката с метал по верижния транспортьор, той се е намирал на място, забранено за преминаване или престояване – между механичните стопери и крайните изключватели, като това е основната причина за настъпване на злополуката и ищецът е признал, че цял ден е преминавал покрай стопера на машината, но нищо не му се било случило. От правна страна окръжният съд е изложил съображения, че груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ е налице, когато работникът е съзнавал, че може да настъпят вредоносните последици, но самонадеяно се е надявал да ги предотврати; че не всяко нарушение на правилата за безопасност мотивира приложението на чл. 201, ал. 2 от КТ, а само субективното отношение на пострадалия, довело до груба небрежност от негова страна, като елемент на неговото виновно действие; че в тази връзка работодателят следва да докаже такива действия от страна на пострадалия, и то със съзнанието за възможно настъпване на вредоносните последици и самонадеяното отношение от съществуващата опасност от тяхното настъпване; че изводът за наличие на груба небрежност не може да се основава на предположение, а трябва да е категорично установено наличието на такова самонадеяно поведение от страна на работника. Въззивният съд е приел, че грубата небрежност – проявената самонадеяност от страна на ищеца личи в случая от неговото твърдение, че обозначените места, върху които следва да се намира работникът при изпълнение на операцията по закачване на кошницата, са твърде далеч и на практика не е възможно при спазване на инструкцията за безопасност да се изпълни възложената работа, т.е. той е съзнавал, че е навлязъл в забранената зона, с което е нарушил правилата за безопасност; както и че е знаел е, че не следва да преминава между механичния стопер и движещия се по конвейра метал, но проявявайки самонадеяност, че нищо няма да му се случи, го е сторил, в резултат на което се е стигнало до трудовата злополука.
Видно от тези мотиви на въззивния съд, същият е разрешил втория и третия от изведените от касатора правни въпроси по приложението на чл. 201, ал. 2 от КТ, също в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК – решение № 79/27.02.2012 г. по гр. дело № 673/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, както и цитираните в него: решение № 977/14.10.2010 г. по гр. дело № 298/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 1026/18.12.2009 г. по гр. дело № 4001/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 194/21.06.2011 г. по гр. дело № 1248/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Там също е прието, че груба небрежност при трудова злополука е налице, когато пострадалият е предвиждал настъпването на неблагоприятните последици, но се е надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати; че грубата небрежност е тежко нарушаване на дължимата грижа при положение, че пострадалият е могъл да я съблюдава в конкретната обстановката, каквото един обикновен човек, поставен в същата обстановка не би могъл да го допусне; че такова поведение е правно укоримо, защото пострадалият е бил длъжен да избегне злополуката, ако беше положил дължимата грижа; че именно поради факта, че пострадалият участвува в увреждането, това му поведение следва да бъде отчетено при определяне на дължимото се обезщетение, тъй като колкото повече едно лице е допринесло за настъпване на вредата, толкова по-голямо следва да е неговото участие в нейното обезщетяване; че не всяко нарушение на правилата на безопасност на труда от пострадалия съставлява основание за намаляване на обезщетението, а само това, при което е налице виновно допринасяне от страна на пострадалия за настъпване на увреждането, при подчертано субективно отношение (груба небрежност), като преценката е конкретна и зависи от фактите по делото. Тази задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, също не се нуждае от промяна. Жалбоподателят, както вече беше казано, и не сочи конкретни съдебни актове, формиращи противоречива съдебна практика по тези правни въпроси по приложението на чл. 201, ал. 2 от КТ. Поради това, и по втория и третия от изведените от касатора правни въпроси не следва да се допуска касационното обжалване – по наведените от него допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма] срещу решение № 260/16.07.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 531/2012 г. на Пернишкия окръжен съд – в частта по иска за обезщетение за имуществени вреди, с цена 2 000 лв.; и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 2725/2013 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение – в частта по този иск;
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 260/16.07.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 531/2012 г. на Пернишкия окръжен съд – в останалата част – по иска за обезщетение за неимуществени вреди.
Определението – в преграждащата развитието на касационното производство част – по иска за обезщетение за имуществени вреди, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в 1-седмичен срок от съобщаването му с връчване и на препис от него, а в останалата част – не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.