О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1078
гр. София 10.09.2014 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 28 юли през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 2469 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника С. о. [населено място], чрез адв.А. Д. против решение № 8234/06.12.2013 г. по гр.дело № 3617/2013 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отменено решение от 22.11.2012 г. по гр.дело № 31027/2012 г. на Софийски районен съд в отхвърлената част на иска с пр.осн.чл.49,вр.чл.45 ЗЗД, предявен от С. И. К. срещу жалбоподателя над сумата 1000 лв. до 4000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди и вместо отменената част е осъден жалбоподателят да заплати на ищцата сумата 3000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, причинени от ухапване от безстопанствено куче на 03.02.2012 г. в [населено място], заедно със законната лихва, считано от 18.06.2012 г. до изплащането и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в уважената част на иска за сумата 1000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 18.06.2012 г. до изплащането.
Жалбоподателят поддържа основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението са поставени правните въпроси: 1. относно разпределение на доказателствената тежест между страните по спора и по-точно освобождаването на ищцата от задължението да проведе пълно и главно доказване по отношение на всички правопораждащи факти, от които черпи благоприятни за себе си правни последици, а именно от задължението да установи по реда на пълното и главно доказване, че са й причинени вреди, както и че същите са причинени от безстопанствено куче – решен в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 2. ангажирането на отговорността на възложителя по чл.49 ЗЗД за противоправно бездействие на длъжностно лице от самостоятелно обособена структура или на кмета и общинската администрация във връзка с дейността им по отношение на безстопанствените кучета предполага ли липсата на инциденти въобще или постигането на конкретен резултат, решен при наличие на предпоставките, предвидени в чл. 280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК, 3. кои факти обхваща задължението на ищеца за провеждане на пълно и главно доказване по предявен иск с пр.осн.чл.49 ЗЗД и обхваща ли то доказването, че безстопанствено куче е причинило инцидента като правопораждащ факт и върху коя от страните пада доказателствената тежест за тяхното установяване, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 488/07.02.2012 г. по гр.дело № 899/2010 г. на ВКС IV г.о., постановено по чл.290 ГПК, 4. проведено ли е необходимото пълно и главно доказване и чия е доказателствената тежест относно обстоятелството за увреждането от инцидента и вида на кучето, което се твърди, че е причинило увреждането, решен в противоречие с практиката на ВКС и решаван противоречиво от съдилищата. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК и по реда на ГПК/отм./, решения на Софийски градски съд и на Софийски районен съд.
Ответницата по жалбата С. И. К., чрез адв.Х. Л. в писмен отговор е изразила становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
С въззивното решение в обжалваната част Софийски градски съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр. осн. чл. 49, вр.чл.45 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД.
От фактическа страна е прието за установено, че на 03.02.2012г. ищцата С. К. е нападната в[жк]на [населено място] от едно отделило се куче от разположена на поляна в междублоково пространство глутница кучета. Установено е въз основа на показания на свидетелка-очевидец Е. Х., че в това междублоково пространство обикновено има глутница кучета, че на това място често са се случвали инциденти. Въззивният съд е възпрел показанията на разпитаната свидетелка, като непосредствени, конкретни и незаинтересовани, че от тези показания са установени по делото причинените на ищцата вреди. От показанията на същата свидетелка съдът е приел за установено, че нападението на ищцата е извършено от безстопанствено куче.
Въззивният съд е приел, че правната квалификация на предявеният иск е чл.49 ЗЗД, като е взел предвид твърденията за допуснати нарушения на нормативно установени правила, противоправно поведение на служители на ответника-жалбоподател – неизпълнение на задължението на общината по контрол над безстопанствените животни, настаняването им в приюти и вземане мерки срещу агресивното поведение на кучетата към хора.
Приел е, че за да се ангажира отговорността на ответника следва да се установи фактическият състав – виновно противоправно поведение на служители на ответника, или на лица, на които е възложил извършването на определена работа, и причинени при или по повод изпълнението на възложената работа вреди в правната сфера на трето лице, наличието на причинна връзка между поведението на виновните лица и причинените вреди. Прието е, че за да се уважи претенцията не е необходимо установяване на конкретните служители, виновното поведение на които е станало причина за противоправния резултат, че вредите се считат за причинени при изпълнение на възложената работа, не само когато са в резултат на действия, но и когато настъпят в резултат на бездействие на лицето, на което е възложена съответната работа. Според въззивния съд за възложителите бездействието е основание за отговорност за увреждането, когато то се изразява в неизпълнение на задълженията, които произтичат от закона, от техническите и други правила и от характера на възложената работа.
Съдът е приел, че с разпоредбите на чл. 41, чл. 47, чл. 50, вр. чл. 49 от Закон за защита на животните на органите на местна власт – на общините, е възложено задължението за надзор и грижа над безстопанствените кучета, за настаняване на същите в приюти и за вземане мерки за предотвратяване агресивното им поведение срещу хора. Приел е, че от събраните по делото доказателства е установено, че по отношение кучетата, нападнали ищцата на територията на С. о. от отговорните служители при С. о. не са предприети задължителните съобразно закона мерки по настаняването им в приют или изолирането им, с оглед установените от показанията на разпитаната свидетелка и други предходни случаи на инциденти със същата група кучета в района, в който е нападната и ищцата. Според съда приемането на програма по чл. 40 от ЗЗЖ не е единственото законово задължение на общината, произтичащо от този закон. Прието е, че макар и да установено по делото, че е приета от С. община програма по чл.40 ЗЗЖ това обстоятелство не представлява точно изпълнение от общината на задълженията й по Закона за защита на животните. Прието е, че не са представени доказателства по делото за изпълнението на останалите вменени със същия закон задължения на С. о. съобразно разпоредбите на чл. 41, чл. 47, чл. 50, вр. чл. 49 от Закон за защита на животните. Прието е също, че това неизпълнение на законови задължения от отговорните служители в С. о., представлява противоправно и виновно поведение при изпълнение на възложената им работа, което е в причинна връзка с оставането на обществено място на агресивни безстопанствени и безнадзорни кучета, и нападението от последните над ищцата.
Съдът е преценил за неоснователни доводите на жалбоподателя-ответник за недоказаност по делото на търпените от ищцата вреди в резултат от инцидента. Прието е, че претърпените от ищцата вреди са установени от показанията на разпитаната свидетелка-очевидец, според които ищцата е ухапана по бедрото на единия крак в резултат от нападение на безстопанствено куче, съответно и от събраните писмени доказателства – съдебно медицински удостоверения, амбулаторни листа за извършени прегледи, два броя болнични листа, заключение на СМЕ и приетото от въззивния съд медицинско удостоверение от 15.12.2012 г. Съдът е приел, че от посочените доказателства е установено, че в резултат от нападението на кучета на 03.02.2012 г. ищцата е получила травматични увреждания – две разкъсно – прободни, обилно кървящи рани по задно долно страничната повърхност на лявото бедро. Прието е, че е имала леко намалена опорна стабилност като е щадяла левия крак при движение и във връзка с уврежданията е ползвала шест пъти медицинска помощ в медико диагностични центрове. Назначено и е антибиотично и противогъбично лечение. Лечението на двете рани е било по-продължително поради инфекциозни усложнения – контактен дерматит с изтичане на оскъдна кървениста секреция, за която и е поставен дренаж в Пирогов. Ползвала е отпуск поради временна неработоспособност, поради полученото увреждане 14 дни. Към момента на изготвяне на СМЕ раните са напълно заздравели и са останали видими два кафяви белега с размери 2,5 см./1 см. и 1,5/0,5 см. Прието е, че от нападението ищцата преживява и психическа травма. Страда от посттравматична стресова реакция – състояние след ухапване от куче и към датата на експертизата продължава на изпитва страх, напрегнатост и нарушение на съня. Лекувана е с антидепресанти и с оглед представеното пред въззивния съд медицинско удостоверение от 15.12.2012 г. е прието за установено, че към посочената дата ищцата е с диагноза реакция на тежък стрес и разстройства в адаптацията, което е последица от претърпяния инцидент.
При определяне размера на обезщетението за претърпените от ищцата С. К. с оглед разпоредбите на чл.52 ЗЗД съдът е взел предвид вида на причинените травматични увреждания, периода на възстановяване и съпровождащото уврежданията лечение, усложненията с оглед допълнителния възпалителен процес – поставянето на дренаж, както и преживяната реакция на тежък стрес, която според съда продължава и понастоящем и затруднява социалния живот на ищцата. С оглед на тези съображения съдът е приел, че сумата 4000 лв. отговаря на изискванията на чл.52 за да обезщети претърпените от ищцата неимуществени вреди. В този размер съдът е приел, че предявеният иск с пр.осн.чл.49,вр.чл.45 ЗЗД е основателен, заедно със законната лихва, считано от 18.06.2012 г. до окончателното изплащане. До пълният предявен размер от сумата 5500 лв. съдът е приел искът за неоснователен. В тази част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 по първия въпрос и по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по втория въпрос. Според тълкуването, дадено в т.1-ва от ТР № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по делото, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284,ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Поставените въпроси от жалбоподателя-ответник не са разрешавани от въззивния съд и не са обусловили решаващите му правни изводи. Поради това съдът преценява, че тези въпроси не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1, 2 и т.3 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия правен въпрос – кои факти обхваща задължението на ищеца за провеждане на пълно и главно доказване по предявен иск с пр.осн.чл.49 ЗЗД и обхваща ли то доказването, че безстопанствено куче е причинило инцидента като правопораждащ факт и върху коя от страните пада доказателствената тежест за тяхното установяване.
С решение № 488/07.02.2012 г. по гр.дело № 899/2010 г. на ВКС IV г.о.постановено по чл.290 ГПК е прието, че при деликта, когато едно лице действа и от това действие последват вреди, то дължи обезщетение ако действието му е противоправно, като вината се предполага. Когато едно лице бездейства и от това бездействие последват вреди дължи обезщетение, ако не е предприело действията, които е било длъжно да извърши. Според съдебния състав предприело ли е дължимата грижа, предписаните от закона действия, лицето не отговаря за вреди, дори тези действия да не са дали очаквания резултат. Прието е, че държавните органи в това число общините са длъжни да изпълняват правомощията си, защото така се постигат целта на закона – добро управление на съответните обществени процеси. Когато общината не предприеме предписано от закона действие или го предприеме без да положи дължимата грижа и от това настъпят вреди тя дължи обезщетение. Ако предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа и въпреки това настъпят вреди общината не дължи обезщетение. Прието е също, че по иск за обезщетение в тежест на ищеца е да докаже пълно наличието на вреда. Изразено е становището, че когато вредата е имуществена ищецът не е длъжен да доказва вида и паричната равностойност на всяко намаляване на имуществото му и на всяка пропусната възможност за увеличаването му, а когато вредата е неимуществена той не е длъжен да доказва всяко свое психично изживяване и всяка своя телесна болка или друго страдание. Когато искът е установен в своето основание/налице е вреда/, но няма достатъчно данни за неговия размер съгласно чл.162 ГПК съдът определя размера по своя преценка или взема предвид заключение на вещо лице. В тежест на пострадалия е да докаже пълно наличието на вреда, но не и в какво точно се състои вредата. Правният въпрос съдът не е разрешил в противоречие с посочената практика на ВКС. С обжалваното решение въззивният съд е приел, че по отношение на кучето, нападнало ищцата на територията на С. община съответните длъжностни лица при общината не са предприели задължителните според закона мерки за настаняването на безстопанствените кучета в приют или изолирането им. Изводът, че е приета програма по чл.40 ЗЗЖ и че това не е единственото законово задължение на общината, произтичащо от ЗЗЖ и че липсват доказателства за изпълнение от ответника на останалите задължения, произтичащи от разпоредбите на чл.41,чл.47, чл.50, вр.чл.49 ЗЗЖ и че това неизпълнение представлява виновно и противоправно поведение при изпълнение на възложената работа, което е в причинна връзка с оставането на обществено място на агресивни безстопанствени кучета и нападението от кучетата над ищцата не е в отклонение от изразеното становище на състава на ВКС в цитираното решение. Освен това в съответствие с цитираната практика на ВКС съдът е приел, че в тежест на ищцата е да докаже пълно наличието на вреда и че в производството по делото такова доказване е проведено.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не е установено основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по посочения правен въпрос.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по четвъртия въпрос от изложението – проведено ли е необходимото пълно и главно доказване и чия е доказателствената тежест относно обстоятелството за увреждането от инцидента и вида на кучето, което се твърди, че е причинило увреждането. Поставеният въпрос не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, а представлява довод по правилността на обжалваното въззивно решение и е касационно основание за отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Този довод съдът следва да прецени ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по същество, но не и в настоящото производство по чл.288 ГПК. Основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. В настоящото производство съдът само преценява дали формулираният въпрос от жалбоподателя е правен въпрос и налице ли е допълнителните предпоставки, предвидена в чл.280,ал.1,т. 1 и т. 2 ГПК, за да се допусне касационно обжалване, но не и дали изводите на съда са законосъобразни. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване по този въпрос, без да се обсъждат предпоставките, предвидени в чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК.
При посочените съображения съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по въпросите, поставени от жалбоподателя С. о..
С оглед изхода на спора в полза на ответницата по жалбата следва да се присъди сумата 250 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 8234/06.12.2013 г. по гр.дело № 3617/2013 г. на Софийски градски съд по касационна жалба вх. № 4594/16.04.2014 г., подадена от ответника С. о., [населено място], [улица] чрез адв.А. Д..
Осъжда С. о., [населено място], [улица] да заплати на С. И. К., [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата 250 лв. разноски по делото за настоящата инстанция за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: