О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1083
гр. София 10.09.2014 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 21 юли през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 1996 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищците С. Д. З., Б. Д. З., И. Д. З. и Д. Б. З., всички чрез адв. Б. М. срещу решение № 502/23.10.2013 г. по в.гр.дело № 493/2013 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 204/25.04.2012 г., поправено с решение № 226/14.05.2013 г., и двете постановени по гр.д. № 914/2010 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд, в частта, в която са отхвърлени предявените от С. Д. З., Б. Д. З., И. Д. З. и Д. Б. З. против Й. П. М. субективно съединени искове с правно основание чл. 27, пр. 4 от ЗЗД във вр. с чл. 29 от ЗЗД за унищожаване на договор за заем от 27.11.2008 г. с нотариална заверка на подписите рег. № 13725/27.11.2008 г., с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за заем от 27.11.2008 г. с нотариална заверка на подписите рег. № 13725/27.11.2008 г., поради липса на съгласие и с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за заем от 27.11.2008 г. с нотариална заверка на подписите рег. № 13725/27.11.2008 г., поради неспазване на предписаната от закона форма, както и в частта, в която са оставени без разглеждане и е прекратено производството по делото по предявените от същите ищци срещу същия ответник субективно съединени искове с правно основание чл. 124 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че те не му дължат сумата 100 000 евро по договор за заем от 27.11.2008 г., за която в полза на ответника е издаден изпълнителен лист от 09.03.2010 г. по ч.гр.д. № 702/2010 г. по описа на Пазарджишкия районен съд, поради това, че заемната сума не им е предадена, и за обезсилване на издадената заповед и изпълнителен лист.
Касационната жалба е подадена срещу решението на Пловдивския апелативен съд и в частта, с която е обезсилено решение № 204/25.04.2012 г., поправено с решение № 226/14.05.2013 г., и двете постановени по гр.д. № 914/2010 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд, в частта, в която са отхвърлени предявените от жалбоподателите против Й. П. М. субективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за заем от 27.11.2008 г., поради невъзможен предмет и с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 4 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за заем от 27.11.2008 г. с нотариална заверка на подписите рег. № 13725/27.11.2008 г, поради липса на основание, както и в частта, в която са оставени без разглеждане и е прекратено производството по делото по предявените от жалбоподателите срещу същия ответник субективно съединени искове с правно основание 422 от ГПК във вр. с чл. 415 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че те не му дължат сумата 100 000 евро по договор за наем от 27.11.2008 г., за която сума в полза на ответника е издаден изпълнителен лист от 09.03.2010 г. по ч.гр.д. № 702/2010 год. по описа на Пазарджишкия районен съд и за обезсилване на издадените заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист и делото е върнато на Пазарджишкия окръжен съд за произнасяне по предявените от жалбоподателите против Й. П. М. субективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за заем от 27.11.2008 г. с нотариална заверка на подписите рег. № 13725/27.11.2008 г., поради противоречие със закона и с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за заем от 27.11.2008 г. с нотариална заверка на подписите рег. № 13725/27.11.2008 г., поради накърняване на добрите нрави.
Жалбоподателите поддържат основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК – нарушения на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението са поставени правните въпроси: 1. че договорът за заем се счита за сключен от момента в който заемодателят даде, а заемополучателят получи заетата сума или друга заместима вещ, а не от момента на писмения договор или от постигане на съгласието за сделката, независимо от формата на волеизявленията, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 1202/2008 г. на ВКС, V г.о., решение № 875/2006 г. на ВКС II г.о., решение № 174/23.07.2010 г. по гр.дело № 5002/2008 г. на ВКС IV г.о., постановено по чл.290 ГПК, решение № 1023/05.11.2008 г. по гр.дело № 39/2008 г. на ВКС III г.о., решение № 52/22.05.2009 г. по т.дело № 695/2008 г. на ВКС I т.о., 2. представлява ли съществено процесуално нарушение необсъждането на основанията за нищожност на извършеното нотариално удостоверяване на подписите под процесния договор, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по жалбата Й. П. М., чрез адв.И. Ц. в писмен отговор е изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирани страни и е процесуално допустима.
Въззивният съд е приел, че жалбоподателите-ищци са предявили искове против Й. П. М. обективно и субективно съединени с пр.осн. чл. 27, пр. 4 от ЗЗД във вр. с чл. 29 от ЗЗД, по чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД, по чл. 26, ал. 2, пр. 3 от ЗЗД, по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и по чл. 124 от ГПК, предявени при условията на евентуалност.
От фактическа страна е прието, че по делото е представен договор за заем от 27.11.2008 г., възоснова на който Й. М. като заемодател предава в собственост на С. З., Б. З., И. З. и Д. З. като заемополучатели сумата 100 000 евро, а последните поели задължението да върнат заемната сума до 30.11.2009 г. на две вноски от по 50 000 евро изцяло или на части в срок до 28.02.2009 г. и до 30.11.2009 г. Според същия договор заемополучателите дължат лихва в размер на 3 % месечно върху невъзстановената част от заемната сума, заплащана до 15-то число на съответния месец, като задължението на заемополучателите е поето при условията на солидарност. При закъснение в плащането изцяло или частично на една от дължимите вноски повече от 30 дни заемодателят има право след 10-дневно писмено предизвестие да направи предсрочно изискуема цялата заемна сума и да се снабди с изпълнителен лист за нея, а след изтичане срока на договора заемополучателите дължат лихва върху невъзстановената част от заема в размер на 4 % месечно.
Съдът е приел, че в договора е посочено изрично, че предаването на заемната сума от заемодателя на заемополучателите се е извършило изцяло и в брой при сключване на договора, а след подписването му договорът служи като разписка, доказваща получаването на паричната сума от заемополучателите – чл. 2.
Прието е за безспорно между страните, че по ч.гр.д. № 702/2010 г. по описа на Пазарджишкия районен съд е издадена заповед № 380/09.03.2010 г., както и изпълнителен лист, с който длъжниците И. З., Д. З., Б. З. и С. З. са осъдени да заплатят солидарно на кредитора Й. М. сумата 100 000 евро главница по договор за заем с нотариална заверка на подписите, законната лихва върху главницата, считано от 08.03.2010 г. до изплащане на вземането, както и 3 911,66 лв. разноски по делото, а въз основа на този изпълнителен лист е било образувано изп. № 20105220400066 на държавен съдебен изпълнител при Пазарджишкия районен съд.
Прието е за безспорно установено, както и от събраните по делото писмени доказателства, че е било образувано гр.д. № 424/2010 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд по предявения от Й. М. иск с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК за признаване за установено по отношение на него, че жалбоподателите му дължат солидарно сумата 195 583 лв. /левова равностойност на 100 000 евро/, представляваща главница по договор за заем с нотариална заверка на подписите от 27.11.2008 г., заедно със законната лихва върху нея, считано от 20.10.2009 г. до изплащането й, по който М. се снабдил със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 702/2010 г. по описа на Пазарджишкия районен съд.
Като е обсъдил всички събрани по делото доказателства – писмени и гласни и заключението на вещото лице по назначената съдебно графична експертиза съдът е направил извода, че договорът за заем от 27.11.2008 г. е действителен.
Приел е, че не е налице нищожност на същия договор по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД, тъй като се установява, че С. З., Б. З., И. З. и Д. З. от една страна като заемополучатели и Й. М. от друга като заемодател са постигнали съгласие последният да им предаде в собственост 100 000 евро, която сума те да върнат в посочения в договора срок на две вноски, уговорена е възнаградителна лихва по смисъла на чл. 240, ал. 2 от ЗЗД в размер на 3 % месечно по време на действие на договора и мораторна, наказателна лихва в размер на 4 % месечно след изпадане на длъжниците в забава.
Според въззивния съд от доказателствата по делото е установено, че е налице съвпадение между насрещните волеизявления на договарящите се – към момента на подписване на договора е имало съгласие между страните за сключването му с горепосоченото съдържание.
Приел е, че ищците, чиято е доказателствената тежест не са установили, че съзнателно не са искали сключването на този договор, че в показанията на нито един от разпитаните свидетели или другите събрани доказателства по делото няма данни в подкрепа на това твърдение. С оглед на това е направил извода, че това обстоятелство е недоказано.
Въззивният съд е приел, че процесният договор не е нищожен и поради неспазване на предвидената в закона форма, тъй като договорът за заем, сключван между физически лица, е неформален и в повелителна норма на ЗЗД или друг закон не е предвидено спазване на такава като форма за действителност на същия.
Прието е, че при сключване на договора ищците не са били подведени от другата страна или от трето лице да го сключат чрез умишлено въвеждане в заблуждение. Прието е също за неустановено по делото, че у ищците, чиято е доказателствената тежест е била предизвикана и съзнателно поддържана погрешна представа за действителността – чрез изопачаване или премълчаване на определени факти, която е била от решаващо значение да ги мотивира да сключат сделката в посоченото съдържание, поради което съдът е приел този факт за недоказан.
Според въззивния съд твърдението на ищците за унищожаемост на договора, поради измама е свързано с факта, че първата страница на документа е била с различно съдържание – че тя е била подменена след подписването му.
Съдът е преценил това възражение за недоказано, като опровергано от всички събрани по делото доказателства относно съдържанието на договора, процедурата по подписването му и частичното му изпълнение – от показанията на свидетелите Б., Б., Г., съответно от препис-извлечение от общ регистър ст. 1142, рег. № 13725/27.11.2008 г., сметка/фактура по чл. 89 от ЗННД № [ЕГН]/28.11.2008 г. по описа на нотариус В. Г., разписки за получени суми от М., декларация и разписка, и двете от 17.03.2010 г., от целостта на печатите и подписите, положени от помощник-нотариус Б. на свързването между свободния гръб на първи лист и втория лист при извършване на нотариалното действие.
Прието е, че фактът дали първият лист на процесния договор е бил подменен от помощник-нотариус Б. или друго длъжностно лице в нотариалната кантора на нотариус Г. по същността си представлява престъпление и наличието на такова може да бъде установено само от наказателен съд по реда на НПК или по изключение от граждански съд в производството по чл. 124, ал. 5 от ГПК, но не и в настоящето производство.
Въззивният съд приел, че не следва да обсъжда постановените съдебни актове по гр.д. № 415/2007 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд със страни Е. К. и Й. М., поради това, че няма тъждество или пряка връзка между него и настоящето гражданско дело. Прието е също, че тези актове не са от категорията на задължителни актове, обвързващи съдилищата.
Като е взел предвид установените факти по делото и изложените правни изводи съдът е приел, че главният иск по чл. 27, пр. 4 от ЗЗД във вр. с чл. 29 от ЗЗД за унищожаване на договора за заем поради сключването му при измама е неоснователен и следва да се отхвърли, а първоинстанционното решение в тази част като правилно следва да се потвърди.
Прието е, че са неоснователни и следва да се отхвърлят и предявените евентуални искове по чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД за нищожност на договора поради липса на съгласие и по чл. 26, ал. 2, пр. 3 от ЗЗД за нищожност на договора поради неспазване на предписаната от закона форма, а решението в тази част на първоинстанционния съд в тази част да се потвърди.
Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по предявените искове за прогласяване на процесния договор за заем за нищожен поради противоречие със закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД или поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Прието е, че вместо това първоинстанционния съд е отхвърлил искове за прогласяване нищожността на договора поради невъзможен предмет по чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД и за прогласяване нищожността на договора поради липса на основание по чл. 26, ал. 2, пр. 3 от ЗЗД, каквито искове не са били предявени от ищците. Приел е, че наличие на формирана воля у съда по исковете, с които е сезиран, не може да се изведе и от мотивите на съдебния акт, поради което решението не може да бъде поправено по реда на чл. 247 от ГПК. С оглед на тези съображения съдът е приел, че не следва да се произнася относно твърденията, че договорът за заем е нищожен в частта за уговорените лихви в двете й форми поради противоречие с добрите нрави, тъй като те са в твърде висок размер.
Според въззивния съд дори договорът в тези части да е нищожен на това основание, тази нищожност не влече нищожност на целия договор, като в този случай би следвало да се приеме, че не е уговорена изрично възнаградителна лихва и такава не се дължи от заемополучателите, а по отношение на мораторната лихва уговорката на страните ще бъде заместена от нормативно определения размер на лихвата за забава, като и в двата случая това няма да се отрази на главното задължение.
Приел е, че по делото няма доказателства, от които да се направи извод, че сделката не би била сключена без недействителните части, като те засягат главно интересите на заемодателя и, че той не е направил възражение в тази насока. Прието е, че за допустимостта на постановеното първоинстанционно решение въззивният съд следи служебно, поради което е приел, че същото в тази част следва да се обезсили по реда на чл. 270, ал. 3, изр. 3 от ГПК и делото да се върне на Пазарджишкия окръжен съд за произнасяне по предявените искове.
По предявените евентуално съединените искове по чл. 124, ал. 1 от ГПК за недължимост на сумата 100 000 евро по договор за заем от 27.11.2008 г.съдът е приел, че пред Пазарджишкия окръжен съд е образувано гр.д. № 424/2010 г. по предявен от Й. М. иск с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК за признаване за установено по отношение на него, че И. З., Д. З., С. З. и Б. З. му дължат солидарно сумата 195 583 лв. /левова равностойност на 100 000 евро/, представляваща главница по договор за заем с нотариална заверка на подписите от 27.11.2008 г., заедно със законната лихва върху нея, считано от 20.10.2009 г. до изплащането й, както и направените разноски, по който М. се снабдил със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 702/2010 г. по описа на Пазарджишкия районен съд.
Прието е, че по предявените искове с пр.осн.чл.124,ал.1 ГПК в настоящето производство има пълна идентичност на страните, че субективно съединените искове на жалбоподателите, макар и предявени като отрицателни, са със същия предмет, на същото основание и със същото искане. Поради това по късно заведеното дело, каквото е настоящото според съда в тази част следва да се прекрати на основание чл. 126, ал. 1 от ГПК.
Прието е, че това правило се отнася до иска по чл. 124, ал. 1 от ГПК, но не и по исковете, свързани с действителността на договора, при които според съда ищците имат правен интерес да установят със сила на пресъдено нещо дали договорът е нищожен или същия да бъде унищожен. С оглед на това съдът е направил извода, че в тази част първоинстанционното решение е допустимо.
При тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са оставени без разглеждане предявените субективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено по отношение на М., че жалбоподателите не му дължат сумата 100 000 евро по договор за заем от 27.11.2008 г., за която сума е издаден изпълнителен лист от 09.03.2010 г. по ч.гр.д. № 702/2010 г. по описа на Пазарджишкия районен съд и за обезсилване на издадената заповед и изпълнителен лист и е прекратено производството по делото в тази част.
Въззивният съд е приел, че следва да се обезсили първоинстанционното решение в частта, в която съдът е оставил без разглеждане и е прекратил производството по предявените субективно съединени искове с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415 от ЗЗД за недължимост на сумата 100 000 евро по договор за наем от 27.11.2008 г. за която сума е издаден изпълнителен лист от 09.03.2010 г. по ч.гр.д. № 702/2010 г. по описа на Пазарджишкия районен съд и за обезсилване на издадената заповед и изпълнителен лист.
Прието е, че такива искове не са били предявени от ищците, че последните са сезирали съда само с един отрицателен установителен иск и, че задължение на съда е да даде правилната му правна квалификация по чл. 124, ал. 1 от ГПК. Приел е също, че такива искове не са могли да бъдат предявени, тъй като искът за съществуване на вземането по чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК е само положителен и може да се предяви само от заявителя в заповедното производство – от лице, претендиращо, че има качество на кредитор по едно изискуемо вземане.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по първия въпрос, формулиран в изложението – че договорът за заем се счита за сключен от момента в който заемодателят даде, а заемополучателят получи заетата сума или друга заместима вещ, а не от момента на писмения договор или от постигане на съгласието за сделката, независимо от формата на волеизявленията.
С решение № 174/23.07.2010 г. по гр.дело № 5002/2008 г. на ВКС IV г.о.,постановено по чл.290 ГПК е прието, че договорът за заем се счита за сключен от момента, в който заемодателят даде, а заемополучателят получи заетата сума или друга заместима вещ, а не от момента на писмения договор или от постигане на съгласие за сделката, независимо от формата на волеизявленията. В същата насока е разрешението на правния въпрос с решение № 1023/05.11.2008 г. по гр.дело № 39/2008 г. на ВКС III г.о., постановено по реда на ГПК/отм./.
По предявеният иск от жалбоподателите-ищци за прогласяване нищожността на договор за заем от 27.11.2008 г. на осн. чл.26, ал.2,пр.2-ро поради липса на съгласие и липса на предвидената в закона форма, съответно по предявения иск с пр.осн.чл.27, пр.4, вр.чл.29 ЗЗД съдът е приел, че договорът е действителен/валиден/. Прието е, че не е налице нищожност на същия поради липса на съгласие. Като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, за което в решението са изложени подробни мотиви съдът е направил извода, че в случая е налице съвпадение между насрещните волеизявления на договарящите се, а именно, че към момента на подписване на договора е било налице съгласие между страните за сключването му със съдържанието, отразено в него. Изведен е и решаващият извод, че договорът не е нищожен и поради неспазване на предвидената в закона форма, тъй като договорът за заем, сключен между физически лица е неформален, че в разпоредби на ЗЗД или друг закон не са предвидени императивни разпоредби за форма на този договор, като условие за действителност. За да обоснове крайните изводи за неоснователност на посочените искови претенции въззивният съд е приел, че не следва да се обсъждат показанията на свидетелите И. М., П. Б. и Е. В., тъй като с тях се установява факта дали е извършено плащане на уговорената заемна сума. Прието е, че дали заемната сума реално е била предадена на заемополучателите е без правно значение по делото, тъй като дори и при установяване на липса на такава, това би се отразило върху правните последици, които договорът би могъл да породи, съответно дали М. има вземане от жалбоподателите-ищци в размер на 100 000 евро, като е прието, че по този въпрос съдът е длъжен да се произнесе при разглеждане по същество на евентуалния иск по чл.124, ал.1 ГПК. В случая такова произнасяне няма. Въззивният съд е приел, че искът с пр.осн.чл.124,ал.1 ГПК е процесуално недопустим, тъй като е установено, че пред Пазарджишкия окръжен съд е образувано гр.дело № 424/2010 г. по предявен иск от Й. М. с пр.осн.чл.422 ГПК, вр.чл.415, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на жалбоподателите, че му дължат солидарно сумата 195 583 лв./левова равностойност на 100 000 евро/, представляваща главница по договор за заем от 27.11.2008 г., заедно със законната лихва – т.е. образувано е дело между същите страни, за същото искане и на същото основание. Приел е, че производството по този иск по настоящото дело следва да се прекрати, като по-късно образувано. Изводът на въззивния съд:”дори и да не се установи реално предаване” на процесната сума от 100 000 евро е само хипотетичен и не е обусловил решаващите правни изводи по предявените искове. Освен това въззивният съд е приел, че събирането на гласни доказателства относно предаване на сумата е недопустимо на осн.чл.164,ал.1,т.6 ГПК. Този извод е обоснован с приетото за установено по делото, че в договора за заем изрично е посочено предоставянето на сумата от 100 000 евро от заемодателя на заемополучателите и, че в тази част договорът има характер на разписка, доказваща получаването й от заемополучателите. Така формирани правните изводи на въззивния съд по поставения правен въпрос от жалбоподателите не са в отклонение от цитираната практика на ВКС, нито представляват противоречиво разрешаван правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1,т.2 ГПК. С цитираното в изложението решение № 52/22.05.2009 г. по т.дело № 695/2008 г. на ВКС I т.о., постановено по чл.290 ГПК не е разрешен поставения правен въпрос, поради което съдът не обсъжда същото. В изложението са цитирани и други решения на ВКС, които не са приложени от жалбоподателите и с оглед на това съдът намира, че не следва да се обсъждат.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 по първия правен въпрос, формулиран в изложението.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втория въпрос, поставен в изложението. Съгласно тълкуването в т.1-ва от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по делото, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284,ал.2 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Поставеният въпрос от жалбоподателите не представлява правен въпрос в посочения смисъл, тъй като не е разрешен в обжалваното въззивно решение на Пловдивския апелативен съд и не е обусловил решаващите му правни изводи. Въпросът касае правилността на обжалваното решение и е касационно основание за отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Същият следва да се преценява ако се допусне касационно обжалване, но не и в настоящото производство по чл.288 ГПК. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. В производството по чл.288 ГПК ВКС преценява, дали посочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Както се посочи, тъй като поставеният въпрос не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, визирана в чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд по поставените правни въпроси от жалбоподателите-ищци.
С оглед изхода на спора в полза на ответника по жалбата не следва да се присъждат разноски за настоящото производство, поради липса на доказателства за направени такива.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 502/23.10.2013 г. по в.гр.дело № 493/2013 г. на Пловдивския апелативен съд по касационна жалба вх. № 7848/13.12.2013 г., подадена от ищците С. Д. З., Б. Д. З., И. Д. З. и Д. Б. З., всички чрез адв.Б. М., съдебен адрес [населено място], [улица],ет.1,ап.3.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: