О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1086
Гр.С., 22.10.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети октомври през двехиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.4073 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Х. Г. срещу решение №.93/14.04.2014г по г.д.№65/14 на Г. Окръжен съд
Ответната страна Д. Ж. Г. оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение Габровски окръжен съд е потвърдил решение №.45/4.02.14г. по г.д.№.1356/13г. на Севлиевски районен съд – с което постановените с решение №.146/26.04.10г. по г.д.№.51810 на Севлиевски районен съд мерки относно упражняване на родителските права върху детето К. Д. Г. са изменени на основание чл.59 ал.9 СК и упражняването на родителските права е предоставено на бащата Д. Ж. Г., при който е определено и местоживеенето на детето, определен е режим на лични контакти с майката Д. Х. Г., същата е осъдена да заплаща ежемесечна издръжка в размер на 100лв., като е прекратена платимата дотогава такава от бащата. В. съд е приел, че предявеният иск е допустим и първоинстанционното решение – постановено в съответствие с предвидената в чл.59 ал.9 СК възможност за изменение на мерките за упражняване на родителските права, че е налице промяна на обстоятелствата, при които те са били определени – предвид начина, по който родителските права се упражняват от майката и обстоятелството, че детето на практика живее при нейните родители в [населено място], а не с нея в [населено място], че е в негов интерес родителските права да бъдат предоставени на бащата – доколкото той е този, който упражнява по-строг контрол, полага лично усилия за оказване помощ при усвояването на учебния материл и за решаване на здравословни проблеми, поддържа връзка с учителите на детето и притежава възпитателни качества, които в по-голяма степен гарантират неговото правилно отглеждане и възпитание с оглед възрастта му, че установената при него инвалидност не е от естество обективно да препятства осъществяването на нормални и пълноценни контакти – още повече, че е социализиран, води пълноценен живот, не ползва чужда помощ, може да разчита на помощта на родителите си и жената, с която живее, а след планираната операция се очаква пълно възстановяване на обема на движение на тазобедрената му става, че режимът на контакти не ограничава възможността детето да поддържа такива с по-малката си сестра, които и при сега съществуващото положение не са ежедневни предвид различното местоживеене на децата.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/. Правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, като е обусловил правните му изводи по предмета на спора /ТР №.1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС/.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК. В изложението на касационните основания се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и ВС, решавани противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: 1. ”Допустимо и търпимо от закона ли е отклонение от императивните разпоредби на правните норми на чл.296 и следващите от ГПК? Допустимо ли е разширително тълкуване на горните разпоредби? Това отклонение би ли нарушило принципа на зачитане на решението?” 2. „Допустимо ли е изменение на мерките относно упражняването на родителските права върху дете, при липса на промяна на първоначалните обстоятелства?” 3. ”Допустимо и в интерес на детето ли е присъждане упражняването на родителските права на родител с призната инвалидност от 94%, който има сериозни затруднение при придвижването и му предстои медицинска интервенция с неясни последици?” 4. ”Допустимо ли е разделяне на две сестри без обстоятелствата да налагат това?” 5. „Може ли съдът да измени влязло в сила решение по отправено подобно искане на ищеца и не по реда на глава 24 от ГПК? Абсолютна ли е забраната в тази насока? Може ли да се допусне подобна интервенция с цел охрана интересите на дете? Допустимо ли е решението, с което съдът се е произнесъл по недопустимо искане? Допустимо ли е потвърждаване на недопустимо съдебно решение? Абсолютно понятие ли е „интерес на детето””? 6. „При постановяване на решението си необходимо ли е съдът да обсъди всички искания и възраженията на страните и всички факти и обстоятелства по делото?”
Поставените от касатора въпроси могат да бъдат групирани като такива, насочени към правната възможност за промяна на установените с решение мерки относно упражняване на родителските права /т.1 и т.5/, такива относно обстоятелствата, при които се постановява изменение на мерките относно упражняването им /т.2, т.3, т.4/, и такива във връзка с процесуалното задължение на съда да обсъди всички искания и възражения на страните и фактите и обстоятелствата по делото /т.6/.
По отношение на първата група въпроси настоящият състав намира, че основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице. Въпросите са зададени в контекста на развито оплакване, че след като веднъж с влязло в сила решение са определени мерки за упражняване на родителските права, недопустимо е както искането за изменението им, така и постановеното въз основа на него решение – дори под предлог, че това се налага за защита интересите на детето. В. съд е изложил аргументи, че измението на мерките за упражняване на родителските права е допустимо предвид изрично предвидената в чл.59 ал.9 СК възможност за това и не съставлява нарушение на забраната на чл.299 ГПК. Тези изводи не са в противоречие с цитираната от касатора практика – която и не съставлява задължителна такава по смисъла на т.2 от ТР №.1/2009 от 19 февруари 2010 г. на ОС на ОСГТК на ВКС /определение №.14/13.01.11г. на ІV ГО по г.д.№.21/11г. е постановено по реда на чл.307 ГПК и с него е оставена без разглеждане молба за отмяна на определение по чл.288 ГПК като недопустима; определение №.142/23.04.12г. на І ГО по г.д.№.572/11 на ВКС е такова по чл.288 ГПК/ – предвид наведеното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Същевременно, по отношение на соченото като противоречиво решение на Варненски апелативен съд №.208/30.11.12г. по г.д.№.483812г., ГО, не са представени доказателства, че същото е влязло в сила – поради което и то не съставлява релевантна във връзка с оплакването по чл.280 ал.1 т.2 ГПК практика по смисъла на т.3 от ТР №.1/2009 от 19 февруари 2010 г. на ОС на ОСГТК на ВКС. Доколкото се релевира и допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, във връзка с поставените от касатора въпроси не е налице хипотеза на неясна или противоречива норма. В практиката никога не е имало съмнение, че мерките по упражняването на родителските права могат да бъдат променяни при настъпила промяна на обстоятелствата, при които са определени предходните такива – предвид съществуваща изрична правна норма в този смисъл – чл.59 ал.9 СК, респективно чл.106 ал.5 СК/отм./. Поради това и предявяването на иск, основан на горната разпоредба, води до постановяване на допустимо решение без с това да се нарушава принципа за стабилитет на решенията предвид чл.299 ал.1 ГПК.
Втората група въпроси касае обстоятелствата, при които може да бъде постановена промяна във връзка с упражняването на родителските права.
Соченият от жалбоподателя въпрос по т.2 не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд. Той не е излагал мотиви относно това дали е допустимо изменението на мерките относно упражняването на родителските права при липса на промяна на първоначалните обстоятелства. Напротив, при приценката си относно основателността на молбата изрично е посочил, че е налице промяна в тези обстоятелства – доколкото след постановяване на предходното решение на практика са били променени установените с него мерки – детето се е установило да живее трайно не при своята майка и новото й семейство в [населено място], а при нейните родители в [населено място], като различното местоживеене препятства ежедневните контакти с майката и упражняването на контрол от нея. Тези изводи не противоречат на сочената в изложението задължителна практика на ВКС /Постановление №.1/12.11.74г. на Пленума на ВС и решение №.277/31.03.09г. на ВКС, ІІІ ГО, по г.д.№.594/08г./ – в която изрично е посочено, че изменение на мерките относно упражняването на родителските права се предприема при изменение на обстоятелствата – под което се разбира както нови обстоятелства, които влошават положението на детето при родителя, при който е оставено за отглеждане и възпитание, както и обстоятелства, с които би се подобрило положението му при новото разрешение – а са в съответствие с нея. Останалите цитирани от касатора решения /реш. №.1209/18.12.08г. по г.д.№.3570/07г., ІІІ ГО на ВКС, реш. №.378/24.02.83г. на ВС, ІІ ГО, реш.1423/12.12.08г. по г.д.№.184/08г. на ВКС, V ГО – постановени при действието на ГПК /отм.// и определения /по чл.288 ГПК – 291/25.02.13г. по г.д.№.1243/13г. на ВКС, ІV ГО, опр. №.142/23.04.12г. по г.д.№.572/11г. на ВКС, І ГО, опр. №.1294/19.11.12г. по г.д.№.793/12г. на ВКС, ІІІ ГО, и по чл.307 ГПК – опр. №.14/13.01.11г. на ВКС, ІV ГО/ не съставляват задължителна практика по смисъла на т.2 от ТР №.1/2009 от 19 февруари 2010 г. на ОС на ОСГТК на ВКС. От друга страна несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъдат обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК. С оглед на изложеното не е налице основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Аналогично е и положението с поставения въпрос по т.3 от изложението. Дори да се приеме, че е налице общото основание на чл.280 ал.1 ГПК, липсва противоречие с цитирана от касатора задължителна практика на ВКС. Всички конкретизирани решения и определения /вкл. посочени по-горе/ не съставляват задължителна практика по смисъла на т.2 от ТР №.1/2009 от 19 февруари 2010 г. на ОС на ОСГТК на ВКС /постановени са по реда на ГПК /отм./ или съставляват определения по чл.288 или чл.307 ГПК/. По отношение на Постановление №.1/12.11.74 по г.д.№.3/74 на Пленума на ВКС не се сочи конкретно противоречие. Доколкото в него е прието, че при определяне на родителя, който еднолично ще упражнява родителските права, се държи сметка за интересите на детето /включващи необходимостта от правилно отглеждане и възпитание, създаване на трудови навици и дисциплинираност, подготовка за общественополезен труд, материални интереси/, а от друга страна мерките се определят съобразно обстоятелствата на всеки конкретен случай, въззивната инстанция не е отрекла, а е съобразила задължението си да ги обсъди. Именно като е съпоставила интереса на детето и изброените в постановлението релевантни обстоятелства, вкл. наличната инвалидност при бащата, е достигнала до заключение, че той притежава възпитателни качества, които в по-голяма степен гарантират интереса на детето, а инвалидността му не е от естество, което да обуславя обективна невъзможност да осъществява нормални и пълноценни контакти и да полага грижи за детето.
Не е налице противоречие със задължителна практика на ВКС и във връзка с изведения въпрос по т.4 от изложението. Съгласно цитираното Постановление №.1/12.11.74г. разделното живеене на децата е допустимо само поради важни причини – напр. голяма разлика във възрастта, липса на взаимни интереси и привързаност, продължително разделено живеене и др. В случая въззивният съд е приел, че разделянето на детето К. от малолетната й сестра /дете на майка й и мъжа, с когото живее/ е допустимо именно доколкото съществуват важни причини за това –защото интересите на К. налагат родителските права да бъдат предоставени на бащата, а режимът на лични отношения с майката не ограничава възможността й да поддържа такива и с по-малката си сестра – още повече, че и при съществуващите условия връзката им не е ежедневна предвид различното им местоживеене. Предвид изложеното постановеното от въззивната инстанция по изведения въпрос е в съответствие, а не в противоречие с приетото в Постановлението. Останалите цитирани от касаторката съдебни актове – решения и определения /вкл. описани по-горе/, не съставляват задължителна практика по смисъла на т.2 от ТР №.1/2009 от 19 февруари 2010 г. на ОС на ОСГТК на ВКС /доколкото са постановени по реда на ГПК /отм./, съставляват определения по чл.288 или чл.307 ГПК/.
Във връзка с втората група въпроси по т.2-т.4 от изложението не са налице и допълнителните основания по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Цитираните от касатора решения /с изключение на реш. №.526/29.11.10г. по г.д.№.1249/10 на Търговищки районен съд – което не дава противоречиво разрешение/, не са влезли в сила и следователно не съставляват релевантна практика по смисъла на т.3 ТР №.1/2009 от 19 февруари 2010г. на ОС на ОСГТК на ВКС, а от друга страна не се касае за хипотези на неясни или противоречиви разпоредба, като е налице и задължителна практика на ВКС /вкл. цитираното по-горе постановление и решение по чл.290 ГПК/ в тази връзка.
По отношение на въпроса по т.5 касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК. Цитира същата практика, която сочи и във връзка с останалите въпроси. Задължителната такава – Постановление №.1/74г., не съдържа произнасяне по сочения процесуален въпрос; останалите решения и определения не съставляват задължителна практика по смисъла на т.2 от ТР №.1/2009 от 19 февруари 2010 г. на ОС на ОСГТК на ВКС. От друга страна, в случая съдът е обсъдил исканията и възраженията на страните и релевантните факти и обстоятелства, като в резултат на това е достигнал до обективирания в решението извод за основателност на иска. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК. Същевременно, не е налице и допълнителното основание на чл.280 ал.1 т.2 ГПК – доколкото цитираните от касатора решения /с изключение на реш. №.526/29.11.10г. по г.д.№.1249/10 на Търговищки районен съд – което не дава противоречиво разрешение/, не са влезли в сила и следователно не съставляват релевантна практика по смисъла на т.3 ТР №.1/2009 от 19 февруари 2010г. на ОС на ОСГТК на ВКС. Касационно обжалване по горния въпрос не може да се допусне и по реда на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като не се касае за неясна или противоречива разпоредба /чл.236 ал.2 ГПК/, а е налице и задължителна практика на ВКС – Постановления на Пленума на ВС /ППВС №.1/1953, ППВС №.7/1965, ППВС №.1/1985/, Тълкувателни решения /ТР №.1/2001 на ОСГК, ТР 1/2013г. ОСГТК на ВКС/ и множество решения по чл.290 ГПК, в които са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество – като е посочено, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации относно правилността на обжалвания с въззивна жалба съдебен акт, а трябва да съдържат изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона.
Предвид всичко изложено по-горе, не са налице условията на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното от Д. Х. Г. въззивно решение. При този изход на спора на ответната страна се дължат направените разноски в касационното производство в размер на 300лв. адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.93/14.04.2014г. по г.д.№65/14 на Г. Окръжен съд.
ОСЪЖДА Д. Х. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], обл. Г., [улица].16, със съдебен адрес [населено място], [улица].18, адв.И. И. – С., да плати на Д. Ж. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица].12, ет.2, 300лв. /триста лева/ разноски на основание чл.78 ал.1 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: