2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1087
гр. София, 15.09. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети юни през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 2745 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. (К., правоприемник на К. – К.) срещу решение № 24/24.01.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 323/2013 г. на Великотърновския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 456/18.06.2013 г. по гр. дело № 77/2012 г. на Русенския окръжен съд, са отхвърлени предявените по реда на чл. 28 и сл. от ЗОПДИППД (отм.) от жалбоподателя срещу Е. А. Х. и Р. Д. Х., искове за отнемане в полза на държавата на следното имущество: аптека на първия етаж и магазин на сутеренния етаж, изградени върху общинска земя между жил. блок „Й. М.” и [улица]в [населено място]; апартамент № 1 на втория етаж от сграда в [населено място], пл. „Св. Т.” № 13-1; апартамент № 7 на третия етаж във вх. „Г” от жилищна сграда в [населено място], [улица], ведно с избено помещение № 7 и 1.9502 % идеални части от общите части на сградата и от правото на собственост върху имота; сумата 25 230 лв. – получен от [фирма], наем за посочения апартамент № 1; сумата 5 610 лв. – получен от „Корпоративна търговска банка” – [населено място], наем за същия апартамент; сумата 16 740 лв. – получен от [фирма] – [населено място], наем за посочената аптека; сумата 10 000 лв. – от продажбата на недвижим имот по нотариален акт № ***, том ІV, рег. № ***, дело № 0778/1999 г.; сумата 25 000 лв. – от продажбата на недвижим имот по нотариален акт № **, том 15, рег. № 5420/21.04.2005 г.; сумата 20 000 лв. – от продажбата на недвижим имот по нотариален акт № **, том 10, рег. № 4819/27.06.2008 г.; сумата 4 500 лв. – от продажбата на лек автомобил „шкода фелиция” с рег. [рег.номер на МПС] ; сумата 8 000 лв. – от продажбата на лек автомобил „шкода фабия” с рег. [рег.номер на МПС] ; сумата 3 000 лв. – от продажбата на лек автомобил „шкода фабия” с рег. [рег.номер на МПС] ; лек автомобил „тойота ярис” с д.к. № Р.; и сумата 30 000 E., равняваща се на 58 675 лв. – изтеглен паричен влог от клиентска сметка № *** в [фирма] – [населено място]; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните два (уточнени и конкретизирани от съда, съгласно т. 1, изр. 3 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) правни въпроса: 1) какво следва да докаже ответникът в производството по чл. 28 и сл. от ЗОПДИППД (отм.) – доходи от законен източник, обосноваващи придобиването на всеки актив от имуществото, или положителен баланс за целия период на проверката; и 2) следва ли единствено на база твърдения да се приеме за доказано, че приходите от законен източник са използвани за придобиване на имущество или, за да е обоснован такъв извод, трябва да се изследва трансформацията на паричния поток, свързан с продажбата и с последващото придобиване на имущество.
По отношение на първия правен въпрос касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че по този въпрос няма установена съдебна практика и че той е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По отношение и на двата правни въпроса жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че те са предмет на образуваното тълкувателно дело № 7/2013 г. на ОСГК на ВКС, по което на 05.06.2014 г. вече е постановено тълкувателно решение № 7/2013 г., обявено на 30.06.2014 г. Също във връзка със соченото от него допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, жалбоподателят представя (в преписи) решение № 209/26.07.2011 г. по гр. дело № 1462/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 671/09.11.2010 г. по гр. дело № 875/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (постановени по реда на чл. 290 от ГПК) и определение № 596/08.05.2013 г. по гр. дело № 1055/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 288 от ГПК), но без да излага каквито и да било съображения в изложението си, обжалваното въззивно решение да е постановено в противоречие с тях по някой от двата изведени правни въпроса.
Ответниците Е. А. Х. и Р. Д. Х. в отговора на касационната жалба излагат становище и съображения, че не са налице основания да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата и на предявените по делото искове; претендират присъждане на направените в касационното производство разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Въззивният съд е приел, че за основателността на предявените по делото искове е необходимо кумулативното наличие на следните три предпоставки: да е образувано наказателно производство за престъпление, посочено в чл. 3, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.); да е установено придобито имущество на значителна стойност; за придобитото имущество да може да се направи основателно предположение, че придобиването му е свързано с престъпната дейност, доколкото не е установен законен източник, т.е. – да има обективни данни, че процесното имущество е придобито във връзка с престъпната дейност, тъй като не е установен законен източник. След анализа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че са налице първите две предпоставки – с влязла в сила присъда ответникът Е. Х. е осъден за извършено престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК (недовършен опит за измама), което попада в обхвата на чл. 3, ал. 1, т. 8 от ЗОПДИППД (отм.), както и че през проверявания период 1986-2011 г. двамата ответници-съпрузи са придобили имущество на обща стойност 232 937 лв., приравнено на 2 321 минимални работни заплати (М.), която стойност е значителна по смисъла на § 1, т. 2 от ДР на ЗОПДИППД (отм.).
За да отхвърли предявените по делото искове, въззивният съд е намерил, че не е налице третата от посочените по-горе предпоставки, като в тази връзка е приел следното: След подробно обсъждане на събраните доказателства и на твърденията и възраженията на страните по делото, апелативният съд е приел за установено, че през проверявания период двамата ответници са реализирали приходи от законни източници в общ размер, приравнен на 2 602 М., както и че са направили разходи в общ размер, приравнен на 3 603.06 М., респ. – установил е превишение на разходите над приходите от законен източник за целия период с 1 001.06 М.. От друга страна, въззивният съд – също след обсъждане на събраните доказателства и на твърденията и възраженията на страните по делото, е приел за установено, че част от процесното имущество, а именно: аптеката, магазинът и апартамент № 1 в [населено място], респ. – доходите от отдаването под наем на тези имоти, както и лекият автомобил „тойота ярис” и част от продадените от ответниците преди образуването на делото недвижими имоти и леки автомобили, са придобити със средства от законни източници. Претенцията за отнемане на сумата 30 000 E. – изтеглен паричен влог от клиентска сметка в [фирма], е отхвърлена, тъй като за нея е прието за установено от доказателствата по делото, че тази парична сума не е на проверявания ответник, а на трето за делото лице. Исковите претенции за отнемане на наличните процесни недвижими имоти, както и на процесните суми, получени от продажбата на недвижими имоти и на леки автомобили, са отхвърлени и поради това, че апелативният съд е намерил, че не може да се направи основателно предположение това имущество да е придобито от установената по делото престъпна дейност. В тази връзка са изложени съображения, че с влязлата в сила присъда ответникът Е. Х. е признат за виновен и е осъден за това, че през периода 06.07.2009 г. – 12.07.2009 г., с цел да набави за себе си имотна облага, е поддържал заблуждение у Роза А. и К. А., че ще упражни влияние върху длъжностни лица – служители на ОЗ „Охрана” – [населено място], относно забавяне привеждането в изпълнение на влязла в сила присъда, с която е осъдена К. А., и която е била изпратена за изпълнение от прокуратурата на ОЗ „Охрана”, с което е направил опит да им причини имотна вреда в размер 600 лв., като деянието е останало недовършено по независещи от волята му причини. Именно въз основа на фактите, свързани с вида на престъплението и цялостните данни за характера на осъществената престъпна дейност – упражняване на влияние за точно определен 6-дневен период от време и обстоятелството, че от престъплението не са генерирани доходи, тъй като то е останало недовършено – ответникът е осъден за опит да го извърши, въззивният съд е извел и извода си, че не може да се направи основателно предположение посоченото процесно имущество да е придобито от установената по делото престъпна дейност.
Тези изводи на апелативния съд в обжалваното решение са в съответствие със задължителните указания и разясненията, дадени с тълкувателно решение № 7/2013 г. от 30.06.2004 г. по тълкувателно дело № 7/2013 г.на ОСГК на ВКС, в което, респ. – и в приетата за правилна в него съдебна практика, е прието, че е необходимо да има пряка или косвена връзка между конкретната престъпна дейност по чл. 3, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.) и придобиването на процесното имущество, както и че е достатъчно тази връзка да може обосновано да се предположи логически, с оглед конкретните обстоятелства по делото, както и да не е установен законен източник в придобиването на имуществото, за да бъде то отнето по реда на чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.). В мотивите към тълкувателното решение е и изрично разяснено, че придобиването на имуществото от извършителя на престъплението може да е, както пряко, така и косвено от конкретната престъпна дейност, но във всички случаи тази връзка трябва да бъде установена или да може да се направи логически обосновано предположение за съществуването й; че това предположение е достатъчно за целите на закона, щом не е установен законен източник в придобиването на имуществото; както и че неустановяването на законен източник за придобиването на имуществото, не замества основателното предположение за връзка с престъпната дейност, а само освобождава комисията-ищец от тежестта да я установи по несъмнен начин по делото.
Тъй като съобразеният с тази задължителна практика на ВКС, извод на въззивния съд, че предвид вида на престъплението и цялостните данни за характера на установената по делото конкретна престъпна дейност, за които е осъден ответника – недовършен опит за измама, осъществен през кратък, конкретно установен с присъдата 6-дневен период от време, не може да са направи основателно (логически обосновано) предположение това престъпление, от което не са генерирани никакви доходи, да има връзка (пряка или косвена) с придобиването на процесното имущество, е решаващ за отхвърлянето на предявените по делото искови претенции за отнемането на това имущество в полза на държавата, то изведените в изложението на касатора два правни въпроса, които не са пряко свързани и техните разрешения не обуславят този решаващ извод в обжалваното решение, се явяват без значение за изхода на правния спор по делото и не съставляват в случая общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Освен това, сами по себе си, възприетите от въззивния съд разрешения на тези два правни въпроса, а именно – че макар от доказателствата по делото да е установено, че общият размер на разходите на ответниците за целия период на проверката превишава общия размер на приходите им от установените по делото законни източници за същия период, то – също от доказателствата по делото (а не само по твърдения) – е установено, че по-голямата част от конкретните процесни имущества са придобити със средства от законни източници (включително в резултат на трансформация на такива средства), също не са в противоречие, а са в съответствие със задължителната практика на ВКС. Макар тези два правни въпроса да не са включени в предмета на цитираното тълкувателно решение (както неоснователно се поддържа в изложението на касатора) и да не са пряко разрешени с него, то възприетите в обжалваното въззивно решение, разрешения на тези въпроси правно-логически напълно съответстват на задължителните указания и на разясненията, дадени с тълкувателното решение и мотивите към него, както и на приетата за правилна в него практика на ВКС, формирана по чл. 290 от ГПК. Тези два правни въпроса не са разрешени от въззивния съд в каквото и да било противоречие и с представените (в преписи) от касатора решение № 209/26.07.2011 г. по гр. дело № 1462/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 671/09.11.2010 г. по гр. дело № 875/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в които по реда на чл. 290 от ГПК е даден отговор на напълно различни правни въпроси от поставените по настоящото дело; като и самият жалбоподател (както вече беше посочено) по никакъв начин не сочи и не обосновава в изложението си наличие на такова противоречие. Представеното от касатора определение № 596/08.05.2013 г. по гр. дело № 1055/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, като постановено по реда на чл. 288 от ГПК, не е годно да формира задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради което не следва да бъде обсъждано.
Тъй като възприетото от въззивния съд разрешение на първия изведен от жалбоподателя правен въпрос, както вече беше прието, е в съответствие със задължителната практика на ВКС, приета за правилна в цитираното тълкувателно решение, то този въпрос не е от значение и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй по изложените съображения не са налице наведените от жалбоподателя общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответниците, претендираните и направени от тях разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита в производството пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 6 795 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 24/24.01.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 323/2013 г. на В. апелативен съд;
ОСЪЖДА К. да заплати на Е. А. Х. и Р. Д. Х. сумата 6 795 лв. (шест хиляди седемстотин деветдесет и пет лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.