О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 109
София, 17.02. 2012 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесет и първи януари през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова. гр.д. № 43 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма], [населено място], чрез пълномощника му адвокат Г. С., против решение № 233 от 21.07.2011 г., постановено по гр.д. № 265 описа за 2011 г. на Апелативен съд-Велико Т., с което е потвърдено решение № 6-52/28.02.2011 г. по гр.д. № 190/2009 г. на Окръжен съд-Габрово за уважаване на предявения от [фирма], [населено място] против [фирма], [населено място] ревандикационен иск по отношение на описаните поземлен имот 477-в, кв.3 по плана на СИЗ-Г. с площ 13068 кв.м., ведно с построените в него масивна триетажна фабрична сграда в западната част на имота и първи етаж с площ 591 кв.м. от долепената в североизточната й част масивна двуетажна фабрична сграда и поземлен имот 477, кв.3 по плана на СИЗ-Г. с площ 1600 кв.м. ведно с построената в него двуетажна масивна жилищна сграда с мансарден етаж, като решението е постановено при участие на трети лица-помагачи на ответника – [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] в ликвидация.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място], чрез пълномощника си адвокат А. П. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като претендира възстановяване на направените разноски, а [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] в ликвидация не са изразили становище в настоящото производство.
Ищцовото дружество е основало иска си на твърденията, че е придобило собствеността на описаните имоти въз основа на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 108, том ІІ, рег. № 3806, дело № 301/2004 г. на нотариус рег. № 299, като същите се намират в границите на кожарската фабрика [фирма] /бивша Д. Б./ и са отдадени под наем на това дружество; с постановление за възлагане от 29.01.2008 г. в изпълнително производство с взискател [фирма] и длъжник [фирма], ответното дружество придобило недвижими имоти, един от които – първия етаж от двуетажната фабрична сграда, описан като сушилни и климокамери – е на ищеца; на 14.04.2008 г. по нареждане на управителя на ответното дружество бил сложен катинар на процесния първи етаж и назначена физическа охрана на обектите, като по този начин се препятства достъпа на ищцовото дружество до имотите му. В отговора на исковата молба [фирма], [населено място] е оспорил иска, като е навел твърдения, че владее процесния първи етаж като собственик, тъй като имота е бил актуван като държавна собственост и е включен в капитала на [фирма], като е вписан с инвентарен номер 98, а ищцовото дружество с нотариален акт № 80, том ІІ, рег. № 4240, дело № 268/2002 г. на нотариус № 299 учредява договорна ипотека върху описаните имоти, сред които е и процесния, с което е признал собствеността на [фирма]; оспорена е идентичността на претендирания от ищеца имот и този закупен от ответното дружество, тъй като в представените при съставянето на нотариален акт № 108, том ІІ, рег. № 3806, дело № 301/2004 г документи за собственост – нотариални актове от 1923 г., 1925 г., 1926 г. и 1997 г. и решение от 1994 г. – не се съдържа пълна информация за недвижимите имоти и за част от сградите, цитирани в нотариалния акт; оспорено е и твърдението, че е отнето владението на процесните имоти, тъй като представителите на ищцовото дружество са сред лицата, имащи достъп през охранявания портал, а и имотите на ищцовото дружество имат още пет-шест входа, през всеки от които може да се осъществи достъп.
Въззивният съд е обсъдил събраните доказателства и доводите на ответното дружество-жалбоподател и е приел, че ищцовото дружество доказало собствеността, придобита е през 2004 год. чрез правна сделка – покупко-продажба, извършена с Нотариален акт № 108/2004 г., като собствеността е била възстановена на праводателите му по реда на реституционните закони и реституцията е извършена със съответните заповеди за отписване от актовите книги за общинска собственост, които в никакъв случай не представляват вътрешноведомствени актове, както счита жалбоподателя. По отношение на единия от имотите е налице и влязло в сила съдебно решение, с което е уважен иск с правно основание чл. 108 от ЗС /гр. д. № 94/1994 год./, т.е. правото на собственост на праводателите на ищцовото дружество е установено със сила на пресъдено нещо. По отношение на представеното пред въззивната инстанция удостоверение, в което е отбелязано, че сградата се намира в кв.546, а не в кв.549, както е отразено в заповедта за деактуване, е счетено, че по делото няма данни, кое обстоятелство е вярно – това по заповедта от 1992 год. или по удостоверението от 2011 год., но във всички случаи твърденията, че бившите собственици са притежавали имоти и сгради в друг квартал трябва да бъдат установени и доказани чрез съдебно-техническа експертиза, а изслушаната по делото експертиза ясно е посочила местонахождението на реституираните имоти, като е проследила промяната в регулационните планове. Заключението на вещото лице не е оспорено от жалбоподателя и е достатъчно обосновано, при което не би могло да се приеме, че Общината е допуснала грешка, възстановявайки право на собственост на бивша национализирана фабрика в квартал, различен от този, в който тя се е намирала при отчуждаването.
Процесният първи етаж от двуетажна фабрична, находящ се в ПИ 477”в” кв. 3 по плана на СИЗ – гр. Г. с площ 13 068 кв. м., е посочен в постановлението на ЧСИ за възлагане на ответното дружество. По силата на този акт на съдебния изпълнител обаче ответното дружество не е придобило валидно собствеността върху имота /първия етаж/, тъй като публичната продан е деривативно основание за придобиване на собственост, поради което продажбата на чужда вещ не може да направи купувача неин собственик, съответно – истинският собственик може да я ревандикира независимо от знанието или противопоставянето му.
Прието е за установено и, че имотите се владеят от ответното дружество, чрез осуетяване на достъпа до тях. Между имотите на ищцовото дружество и тези на ответното дружество, които то е придобило чрез възлагане от съдебния изпълнител, няма ограждения и те не са обособени или отделени по друг начин. Те се намират на оградена територия, на която е било разположено [фирма] и ползването на имотите, намиращи се в оградения терен се ползват през един вход, намиращ се в имота на жалбоподателя, който е организирал охрана и пропускателен режим, който извод е направен след анализ на свидетелските показания и писмени доказателства, като е мотивирано защо не се дава вяра на едни свидетели и се приемат за достоверни показанията на други. Изложени са съображения, че акцентът в показанията на свидетелите на ответното дружество е свързан главно с това, че достъпът до имотите на ищцовото дружество може да се извършва от други входове или места по протежение на улицата. Прието е, че с тези доводи на ответното дружество не би могло успешно да се защити, като се има предвид конкретната фактическа обстановка – че имотите не са отделени и оградени един от друг и достъпът до тях се осъществява от един вход с това предназначение, съответно – собственикът на един от тези имоти не би могъл да бъде принуден да търси други начини за достъп и ползване на имота си.
Касаторът се позовава на основанието по:
– чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: 1. след като е оспорена по принцип собствеността на ищеца по ревандикационен иск, без конкретно и изрично да е опорен нотариалният акт на този ищец, с който той се легитимира като собственик, то следва ли съдът да открие производство по оспорване на нотариалния акт, приемайки, че оспорената по принцип собственост означава и оспорване на всички доказателства за нея в същото производство, или съдът трябва да приеме, че оспорената по принцип собственост не означава и оспорване на доказателствата за нея; 2. след като е оспорена от ответника собствеността на праводателите на ищеца по ревандикационен иск, следва ли съдът на основание чл.146, ал.3 ГПК да даде възможност на ответника да предприеме съответните процесуални действия, изразяващи се в предявяване на инцидентен установителен иск, или от съда не се изисква никакво процесуално поведение в случая; 3. след като е оспорена от ответника собствеността на праводателите на ищеца по ревандикационен иск, трябва ли съдът да изследва собствеността на праводателите като преюдициално правоотношение от съществено значение за решението по делото, или не трябва да изследва тази собственост, като се довери единствено на неоспорения конкретно и изрично нотариален акт по делото;
– по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за ефекта на реституцията по ЗВСОНИ елемент от фактическия състав ли е заповедта за отписване от актовите книги за общинска собственост на съответния имот;
– по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по въпросите: 1. вписването или отписването на имотите в /от/ актовите книги за държавна или общинска собственост какво действие има – констативно или конститутивно и при наличие по делото единствено на заповед за отписване от актовите книги следва ли съдът да приеме, че е настъпил ефектът на реституцията; 2. при оспорена собственост на праводателите на ищеца по ревандикационен иск, когато същите са придобили собствеността си по реституция, следва ли съдът да извърши преценка дали имотите са съществували като самостоятелни обекти на собственост към момента на национализацията и към момента на реституцията, или при решаване на делото тези факти не трябва да се изследват и обсъждат.
Всички посочени въпроси са свързани с правото на собственост на праводателите на ищцовото дружество, съответно на ищеца. В отговора на исковата молба обаче липсва подобно оспорване. Оспорването касае единствено идентичността на претендирания от ищеца имот, за който се легитимира с нотариалния акт за покупко-продажба от 2004 г. и имота, придобит и владян като собствен от ответното дружество. Следователно тези въпроси са неотносими към изхода на настоящия правен спор и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.
Касаторът счита, че е налице противоречива съдебна практика и по въпроса „субективните предели на силата на пресъдено нещо на влязло в сила съдебно решение по ревандикационен иск разпростира ли се и към всички други трети лица, които не са били страни по делото, образувано на основание същия иск”. Въпросът е свързан с позоваването на съда на решението по гр.д. № 94/1994 г., по което касаторът поддържа, че не е бил страна, но е неотносим към данните по делото, тъй като с посоченото решение е уважен ревандикационен иск на праводателите на ищеца против [фирма], а съответно ответникът по настоящото дело като негов правоприемник се явява обвързан от силата на пресъдено нещо.
Касаторът поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК и по въпроса: „ при условие, че ищецът по ревандикационен иск е имал доказана по делото възможност за достъп до претендираните от него имоти и той съзнателно не се е възползвал от тази възможност пре дълъг период от време /няколко години/, а е доказал по делото недопускане в рамките на един много кратък период /един или два месеца/, следва ли да се приеме, че ответникът владее или държи имота през целия срок, който включва краткия период на недопускане е последвалия дълъг период на доказан от него осигурен безпрепятствен достъп на ищеца до претендираните от него имоти, или трябва да се приеме, че с последвалото осигуряване на достъп отпадат законовите предпоставки за квалифициране на това поведение като владение или държане”, по който е налице противоречие с решение № 2419 от 15.10.1960 г. по гр.д. № 3461/60 г., ВС, І г.о. Въпросът е обоснован с тезата на касатора, че ищецът твърди, че е искал достъп през месец април-май 2008 г., но не и след това, както твърдят и неговите свидетели, т.е. след май 2008 г. ищецът никога повече не е искал достъп, а в този следващ период такъв е бил на лице, което е видно от факта, че в книгите на охраната през месец май 2008 г. присъства и името на представителя на ищеца. С приложеното решение на ВС, І г.о. е отхвърлен ревандикационен иск, тъй като ответницата е напуснала стаята, предмет на спора, не я държи вече и не е налице пасивното основание на иска. При тези констатации следва да се приеме, че липсва противоречиво разрешаване на поставения въпрос, тъй като разрешенията касаят различна фактическа обстановка, доколкото ответното дружество не е преустановило пропускателния режим, чрез който е прието че е отнело владението на ищеца, за разлика от фактическата обстановка, по която е постановено решението на ВС, І г.о., при която ответника е напуснал спорния имот.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното решение на Великотърновския апелативен съд.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] не е представил доказателства за направени в настоящото производство разноски, поради което такива не следва да му се присъждат.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 233 от 21.07.2011 г., постановено по гр.д. № 265 описа за 2011 г. на Апелативен съд-Велико Т..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: