О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1099
София, 23.11.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание двадесет и първи ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №3858/2017 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№95722/17.7.2017 г., подадена от адвокат Н. Л. – процесуален представител на ищеца В. И. П. от [населено място] против въззивно решение №3763/29.5.2017 г. по гр.д.№2338/2017 г. по описа на Софийски градски съд, г.о., II- Е въззивен състав, с което потвърдено решение №21232/19.12.2016 г. по гр.д.№53810/2013 г. по опис на Софийския районен съд, II ГО, 68 състав, с което са отхвърлени предявените от В. И. П. от [населено място] против [фирма] – С. ,обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1-3 КТ.
Въззивната инстанция е приела, че „Разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ изисква дисциплинарното наказание да бъде наложено с мотивирана заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението, кога е извършено, наказанието и законовият текст, въз основа на който се налага. От друга страна, разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ предвижда, че работодателят прекратява трудовия договор без предизвестие, когато работникът или служителят бъде дисциплинарно уволнен. Анализът на тези две правни норми сочи, че липсва изрично законово изискване за издаване на две заповеди: една – за налагане на дисциплинарно наказание, и втора – за прекратяване на трудовото правоотношение. Поради това издаването само на една заповед, с която се налага дисциплинарно наказание „уволнение“ е напълно достатъчно, за да се приеме, че трудовото правоотношение е прекратено по дисциплинарен ред. Няма обаче пречка работодателят да издаде и втора заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ. Това обаче не означава, че той е бил задължен да извърши това. Тази втора заповед ще има само констативен характер, тъй като връчването на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ ще произведе ефекта на прекратяване на трудовото правоотношение. В този смисъл е постановено по реда на чл. 290 ГПК Решение № 43/10.02.2014 г. по гр. д. № 4082/2013 г. на ВКС, ІV ГО. Поради горните съображения правилни са изводите на първата инстанция, че от значение за прекратяването на трудовото правоотношение между страните е заповед № ЧР-727/29.10.2013 г., доколкото връчването на същата поражда целения ефект – прекратяване на трудовото правоотношение, а заповед № 731/04.11.2013 г. има единствено констативен характер.
От друга страна обаче, макар в петитума на исковата молба изрично да е поискана отмяна на заповед № 731/04.11.2013 г., след като с иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ се цели отмяна на незаконното уволнение, двете заповеди следва да се разгледат като единен акт, с който трудовото правоотношение е прекратено поради дисциплинарно уволнение /в подобен смисъл – Решение № 10/04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ВКС, ІІІ ГО/. Ето защо следва спорът да се разгледа по същество, като се прецени законосъобразността на дисциплинарното уволнение, както във връзка с формалните изисквания на закона, доколкото в исковата молба се съдържат оплаквания в тази насока, така и относно визираните в заповед № ЧР-727/29.10.2013 г. дисциплинарни нарушения в случай, че формални основания за отмяна на уволнението не бъдат констатирани.
На първо място следва да се посочи, че е неоснователно релевираното от ответника в срока по чл. 131 ГПК възражение за изтекла давност за предявяване на исковете, доколкото трудовото правоотношение между страните е прекратено на 05.11.2013 г. /съгласно чл. 195, ал. 3 и чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ/, на която дата заповед № ЧР-727/29.10.2013 г. е била връчена на ищеца при отказ, удостоверен с подписите на двама свидетели, а исковата молба е депозирана в съда на 20.12.2013 г., т.е. преди изтичане на установения в чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ давностен срок.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с Решение № 432/26.05.2010 г. по гр. д. № 1322/2009 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК, преди налагане на дисциплинарно наказание съществен елемент от дисциплинарната процедура е задължението на работодателя да изслушва или приеме писмените обяснения на нарушителя. Обясненията следва да бъдат поискани в рамките на дисциплинарното производство и по повод решаването на въпроса за дисциплинарното наказание. Затова, когато работодателят уведомява служителя за започналата срещу него дисциплинарна процедура по налагане на дисциплинарно наказание, е длъжен да посочи точно нарушенията, за които иска предварително неговите обяснения. Това дава възможност на работодателя за допълнителна оценка на събраните доказателства и възможност да прецени отношението на служителя към нарушението, а по отношение на служителя писмените обяснения, респ. изслушването, се явява единственото в рамките на дисциплинарната процедура средство за защита. Неизпълнението на задължението на работодателя, произтичащо от нормата на чл. 193, ал. 1 КТ, е абсолютно основание за отмяна на заповедта за дисциплинарно уволнение на лицето, без да е необходимо съдът да навлиза в разглеждането на спора по същество.
В случая работодателят е изпълнил задължението си преди налагане на дисциплинарното наказание да приеме писмените обяснения на служителя. Ответникът е уведомил ищеца за откритата срещу него процедура по ангажиране на дисциплинарната му отговорност, като е индивидуализирал дисциплинарното нарушение, за което се искат писмените обяснения и за което впоследствие е ангажирана дисциплинарната отговорност на П.. Посредством уведомяването на служителя за нарушението на трудовата дисциплина, за които му се искат писмени обяснения, работодателят е обезпечил възможността му да упражни правото си на защита в рамките на дисциплинарното производство. В случая ищецът се е възползвал от това свое право и в рамките на определения му срок е депозирал писмени обяснения, с които на практика е оспорил извършването на соченото от ответника дисциплинарно нарушение.
Дали работодателят ще се съобрази с дадените от служителя обяснения или не е въпрос, който е изключителен прерогатив на работодателя. За да е налице изпълнение на задължението му по чл. 193, ал. 1 КТ, е необходим и достатъчен само фактът, че преди налагане на дисциплинарното наказание субектът на работодателската власт е поискал обяснения от работника във връзка с конкретното дисциплинарно нарушение, което в случая е сторено.
Императивната разпоредба на чл. 194, ал. 1 КТ регламентира, че дисциплинарните наказания се налагат не по-късно от 2 месеца от откриване на нарушението и не по-късно от 1 година от извършването му. В случая е установено по делото, че преклузивният срок е спазен.
Константната съдебна практика на ВКС приема, че необходимото съдържание на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание по смисъла на чл. 195, ал. 1 КТ са фактическите признаци на нарушението – кога и от кого е извършено то и в какво се изразява. Съгласно задължителните разяснения, дадени с решение № 676/12.10.2010 г. по гр. д. № 999/2009 г. на ВКС, ІV ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК, задължението по чл. 195, ал. 1 КТ за мотивиране на заповедта за уволнение е въведено с оглед изискването на чл. 189, ал. 2 КТ за еднократност на наказанието, спазване на сроковете по чл. 194 КТ, както и възможността на наказания служител за защита в хода на съдебното производство при обжалване на наложеното наказание. Когато изложените мотиви са достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания, заповедта отговаря на изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ.
В разглеждания случай работодателят е изпълнил задължението си, установено в посочената норма, като е описал кога и при какви обстоятелства е извършено дисциплинарно нарушение от ищеца, в какво се изразява то, както и противоправността на деянието му. Следователно без значение е дали П. е бил запознат с цитираните от работодателя докладни записки, тъй като в случая в заповед № ЧР-727/29.10.2013 г. са конкретно посочени фактическите признаци на нарушението.
Както бе посочено по-горе, прекратяването на трудовото правоотношение между страните е настъпило по силата на заповед № ЧР-727/29.10.2013 г., а последващата заповед № 731/04.11.2013 г. има само констативен характер. Ето защо са ирелевантни доводите на въззивника относно това, че последната не отговаряла на изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ, доколкото те са относими към заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, т.е. към заповед № ЧР-727/29.10.2013 г.
С оглед констативния характер на заповед № 731/04.11.2013 г. ирелевантни са развитите от ищеца пред първата инстанция доводи, че тя не била подписана от П. А., но за пълнота на изложението следва да се посочи, че същите са и неоснователни, доколкото от заключението на СГЕ се установява противното.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с Решение № 68/03.05.2012 г. по гр. д. № 1808/2010 г. на ВКС, ІV ГО, Решение № 94/30.05.2013 г. по гр. д. № 646/2012 на ВКС, ІV ГО и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК, при трудов спор за законността на наложеното дисциплинарно наказание в доказателствена тежест на работодателя е да установи, че е упражнил законно извънсъдебно субективното си право да ангажира дисциплинарната отговорност на служителя. С оглед на това той следва да докаже в хода на съдебното производство, че служителят е извършил нарушението на трудовата дисциплина, за което е наказан. За установяване на дисциплинарното нарушение са допустими всички доказателствени средства.
В исковата молба се твърди, а и от показанията на свид. Ш. се изяснява, че работата в трезора се осъществявала въз основа на графици. Свидетелката посочва, че служителите от трезора били запознавани с графиците, като дори участвали в изготвянето им. По делото са представени графици за работа на служителите от гражданския трезор в офис „С.“ за септември и октомври 2013 г., от които се установява задължението на ищеца да бъде на работа на процесните дати. В първоинстанционното производство ищецът е оспорил датата на изготвянето на тези графици с твърдения, че те не се отнасят за 2013 г., както и че не е установено дали са съществували към момента на дисциплинарното производство. Доколкото се касае за частни документи, които носят подписа на оспорващото ги лице, в негова тежест е било да опровергае посочената в тях дата. В случая никое от ангажираните от него доказателства не установява въпросните графици да са изготвени на дати, различни от посочените в тях, а развитите от П. пред районния съд доводи за несъответствие между графиците за предходни периоди и другите събрани доказателства за конкретните дати, когато той е бил на работа, са ирелевантни, тъй като се касае за периоди извън процесния. Предвид изложеното неоснователни са доводите на ищеца, че не е имало утвърден график, по силата на който той да е бил задължен да бъде на работа в процесните дни.
В открито съдебно заседание на 14.10.2016 г. от ищцовата страна е направено съдебно признание на факт, като е посочено, че на процесните дати – 30.09.2013 г., 01.10.2013 г. и 03.10.2013 г., на работа е бил друг служител вместо ищеца. Разпоредбата на чл. 175 ГПК задължава съда да преценява така направеното признание на факт с оглед на всички обстоятелства по делото. Ответникът е представил Регистър за прилагане на двоен контрол при достъпа до обществените трезори, видно от който на 30.09.2013 г., 01.10.2013 г. и 03.10.2013 г. „отговорник трезор“ са били други лица. Неявяването на работа на ищеца в края на месец септември 2013 г. – началото на месец октомври 2013 г. се установява и от показанията на свид. Ш., които съдът кредитира като обективно и добросъвестно дадени, респ. и като достоверни. По делото са представени и дадените от ищеца в рамките на дисциплинарното производство обяснения, в които също се съдържа признание на неизгодния за него факт, че е отсъствал от работа на посочените в искането за обяснения дати, а именно на 30.09.2013 г., на 01.10.2013 г. и на 03.10.2013 г. Ето защо, извършвайки преценка на извършеното от ищцовата страна признание на факт в контекста на всички обстоятелства по делото, настоящият съдебен състав намира, че то намира опора в доказателствените материали.
Що се отнася до твърденията на П., че на 30.09.2013 г., 01.10.2013 г. и 03.10.2013 г. не се явил на работа, тъй като бил в платен годишен отпуск, следва да се посочи, че по делото е представено негово заявление за отпуск за период, включващ и горните дати, но липсват доказателства за това поисканият отпуск да му е бил разрешен, като са ирелевантни твърденията му, че в началото на месец септември 2013 г. при изготвянето на графика уведомил прекия си ръководител за необходимостта да отсъства на съответните дати и за поетия от прекия ръководител ангажимент, както и за конкретното развитие на ситуацията, довело до необходимост да подаде заявление за ползване на платен годишен отпуск. Във връзка с горното следва да се посочи, че съгласно чл. 173, ал. 6 КТ /в редакцията, изм. с ДВ бр. 18/2011 г., в сила от 01.03.2011 г./ платеният годишен отпуск се ползва след писмено разрешение на работодателя. Тълкуването на тази разпоредба налага извод, че работникът/служителят може да започне ползването на този отпуск само след достигането до него на изявление за разрешение на работодателя, изразено писмено, т. е. само след като е узнал за това, докогато той е длъжен да продължава да изпълнява задълженията си по трудовото правоотношение. В закона не е предвидено задължение за работодателя да уведомява работника/служителя за отказа си да удовлетвори искането му за ползване на платен отпуск. Неявяването на работа на работника/служителя в периода, за който е отправил до работодателя искане за отпуск, без такъв да му е бил разрешен по посочения начин, съставлява дисциплинарно нарушение, предвидено в чл. 187, т. 1 КТ, за каквото може да се наложи и наказание „дисциплинарно уволнение“ с оглед тежестта му, обстоятелствата, при които е извършено, и поведението на работника /чл. 190, ал. 1, т. 2 и ал. 2 КТ/. В този смисъл е постановено по реда на чл. 290 ГПК Решение № 812/27.04.2011 г. по гр. д. № 198/2010 г. на ВКС, IV ГО. В същия смисъл е и Решение № 44/15.02.2012 г. по гр. д. № 532/2011 г. на ВКС, III ГО, в което е прието, че: „От разпоредбата на чл. 173 КТ следва, че субективното право на платен годишен отпуск се упражнява по определен в закона ред, който включва както писмено волеизявление на работника или служителя, с което се отправя искане за ползване на отпуска и в което се посочват видът, размерът, календарният период от време за ползване на искания отпуск /освен в изрично предвидените случаи, в които платеният годишен отпуск може да се ползва независимо от желанието на работника или служителя/, така и писмено волеизявление на насрещната страна по трудовото правоотношение /работодателя/, с което се разрешава отпускът. Ползването на отпуск без писмено разрешение от работодателя представлява нарушение на трудовата дисциплина, за което работникът или служителят носи дисциплинарна отговорност“.
Предвид краткия срок на депозиране на заявлението за ползване на платен годишен отпуск преди началото на ползването му не може изобщо да се приеме, че се касае за хипотезата на чл. 173, ал. 9 КТ /в редакцията, изм. с ДВ бр. 18/2011 г., в сила от 1.03.2011 г./, поради което не следва да бъде обсъждан графикът за ползване на платен годишен отпуск от служителите на клон Т. за периода от януари до декември 2013 г. и доводите и възраженията на страните във връзка с него.
С оглед всичко гореизложено налага се изводът, че ответникът е изпълнил доказателствената си тежест да проведе пълно и главно доказване на посоченото в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание нарушение на трудовата дисциплина.
Нарушението е тежко с оглед заеманата от ищеца длъжност, с оглед възникналите затруднения в дейността на гражданския трезор в банковия офис и с оглед обстоятелството, че той не се е явил на работа в продължение на повече от два последователни работни дни. Горното налага извод за съответствие между нарушението и наложеното дисциплинарно наказание.
Неоснователен е доводът на ищеца за нарушаване на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ, доколкото не са ангажирани от него доказателства, че уволнението му е извършено в рамките на започнат разрешен му отпуск. „
В изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните материалноправни въпроси: 1.За задължението на работодателя да обезпечи връчването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, по начините предвидени в чл.195, ал.3 КТ ? 2. За редовността на връчването достатъчно ли е да е налице отбелязване върху „заповедта „връчено при отказ“, при изрично заявление на работника, че не му е връчван подобен акт и не разполага с него ? 3. При наличие на две заповеди – една за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ и една за налагане на дисциплинарно наказание по чл. 195, ал.1 КТ, подлежи ли на изследване въпросът за връчването на двете заповеди работника, с оглед преценка на законосъобразността на уволнението?
Твърди се, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС по чл.290 КТ, като се представят три броя решения.
Поставя се и въпрос по чл.280, ал.1, т.3 КТ, при работа на смени(сумирано изчисляване на работното), за да има задължителен характер, достатъчно ли е наличието само на график за това, изготвен от непосредствения ръководител, във връзка с чл.141 и чл.142 КТ.
Ответникът по касация [фирма] – С., е депозирал отговор по чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на касационното обжалване и отговорът на ответника по касация намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което е процесуално допустима.
Изложението не отговаря на приетото с т.1, от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
И трите въпроси, по които касационният жалбоподател сочи основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 КТ, са поставени бланкетно. Въпреки това настоящият състав на ВКС, IV г.о., намира, че в мотивите на решението си въззивната инстанция е дала точни отговори по тях, като ги обосновала с ангажираните по делото доказателства. От друга страна, връчването на визираните в решението заповеди, не е било спорно, че същите са връчени при отказ, за което в обжалваното решение липсват мотиви. Относно наличието на две заповеди, в случаите на дисциплинарно уволнение, съдът правилно се е позовал на цитираната от него съдебна практика. В посочения смисъл е и отговорът на въпроса в решение №43/10.02.2014 г. по гр.д.№4082/2013 г. на ВКС, IV г.о. Представените от касационния жалбоподател две други решение на ВКС по чл.290 ГПК, а именно №332/28.10.2014 г. по гр.д.№1350/2014 г., IV г.о., и решение по гр.д.№38/2009 г., IVг.о., дават отговори на въпроси с друга проблематика, поради което за ирелевантни за спора.
Практиката по чл.290 ГПК, по третия от поставените въпроси, включително и представеното от касатора решение №43/10.02.2014 г. по гр.д.№4082/2013 г., IV г.о., е категорична, и смисълът вложен в нея са изводите на въззивната инстанция.
По четвъртия въпрос, поставен на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК липсват каквито и да е мотиви в атакуваното решение. Нещо повече, изводите на съда са относно твърденията на ищеца, че е ползвал отпуск, за който по делото е установено, че не му е разрешаван по надлежния ред. Освен това и този въпрос е зададен бланкетно, в противоречие с разясненията дадени в т.4 от ТР №1/2009 г.19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС ОСГТК.
Поради това обжалваното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №3763/29.5.2017 г. по гр.д.№2338/2017 г. по описа на Софийски градски съд, г.о., II- Е въззивен състав,
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: