11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 110
С., 05.03.2015 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и осми януари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1339/2014 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на “Специализирана болница за активно лечение на онкологични заболявания [фирма] (СБАЛОЗ), [населено място] и [фирма], [населено място] срещу решение № 371 от 20.12.2013 г. по в. т. д. № 346/2012г. на Варненски апелативен съд.
Касаторът “СБАЛОЗ [фирма] обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 224 от 15.02.2012 г. по т. д. № 1336/2010 г. на Варненски окръжен съд за отхвърляне на предявения от него срещу [фирма], [населено място] иск за сумата 592 913.97 лв., представляваща вреди от неизпълнение на договор за обществена поръчка от 08.08.2008 г. Счита, че в обжалваната му част въззивният акт е недопустим, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск, преценявайки претенцията като такава за вреди от разваляне на процесния договор за обществена поръчка, без ищецът да е твърдял такова основание за прекратяване на договора. При условията на евентуалност в касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Според касатора, решаващият състав правилно е приел за доказани всички предпоставки за уважаване на иска за вреди от неизпълнение на договора от страна на ответника, но в резултат на погрешно дадената правна квалификация на спорното право, неправилно е преценил същият за неоснователен предвид липсата на изявление за разваляне на договорната връзка. Като несъответстващ на събраните доказателства е определен и изводът, че процесният договор за обществена поръчка е прекратен по взаимно съгласие на страните, без да е отчетено обстоятелството, че към датата на сключване на споразумението между тях (16.07.2010 г.) срокът на този договор вече е бил изтекъл (13.02.2010 г.).
Като релевантни за делото въпроси, с които е аргументирано допускането на касационния контрол, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът “СБАЛОЗ [фирма] е заявил следните групи въпроси: „1. Допустимо ли е съдът да преразглежда безспорни между страните обстоятелства; Допустимо ли е съдът да приема различно от установеното с доклада за безспорно по делото; Следва ли да се доказват факти, отделени за безспорни между страните; 2. Влияе ли се отговорността за вреди по договор от начина на прекратяване на договора; 3. Допустима ли е промяна в правната квалификация от въззивната инстанция без да е правен нов или да е изменян докладът по делото; 4. Какви са възможностите за прекратяване на договор за обществена поръчка поради неизпълнение; Прекратяване с констатация за липса на средства и констатиране на извършените към определен момент СМР следва ли да се тълкува като прекратяване по взаимно съгласие, когато от естеството на договора и невъзможността за неговото продължаване, допълване или изменение следва, че страните нямат друг избор; Лишава ли такова прекратяване страните от възможността да търсят обезщетение за претърпените вреди”.
По отношение на първата група въпроси се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, в подкрепа на които са представени решения и определения на ВКС: решение № 205 от 12.04.2001 г. по гр. д. № 147/2000 г. на ІV г. о.; решение № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/2010 г. на ІV г. о.; решение № 85 от 23.03.2012 г. по гр. д. № 1486/2011 г. на ІV г. о., решение № 196 от 05.03.2010 г. по гр. д. № 747/2009 г. на ІІІ г.о .; определение № 1493 от 09.12.2009 г. по гр. д. № 1193/2009 г. на ІІІ г. о. и определение № 395 от 08.04.2010 г. по гр. д. № 505/2010 г. на ІV г. о. Твърдението на касатора по отношение на втория въпрос е, че същият е решен в противоречие с определение № 452 от 21.05.2013 г. по т. д. № 1126/2012 г. на ВКС, І т. о. За въпросите от третата група, свързани с определяне правната квалификация на иска, са заявени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК с позоваване на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Като значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото касаторът определя въпросите от четвъртата група. Това основание (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК) поддържа и за въпросите от първата и третата група.
Касаторът [фирма] обжалва въвзивното решение в частта, с която, след отмяна на решение № 224 от 15.02.2012 г. по т. д. № 1336/2010 г. на Варненски окръжен съд, е отхвърлен предявеният от същото дружество срещу “СБАЛОЗ [фирма] иск за присъждане на сумите: 420 190.32 лв. – възнаграждение за допълнително извършени строително-монтажни работи извън обема на сключения между страните договор от 08.08.2008 г. за проектиране, строителство и обзавеждане на ново крило на онкологичната болница-база 2, посочени в Приложение № 1 към акт обр. 10 (Таблица № 1), неразделна част от споразумение от 16.07.2010 г. и тристранен приемо-предавателен протокол от 15.07.2010 г.; 20 282.81 лв. – възнаграждение за допълнително извършени строително-монтажни работи извън обема на сключения между страните договор от 08.08.2008 г., посочени в Приложение № 2 „Обект товаро-пътнически асансьор стара сграда” (Таблица № 2), неразделна част от споразумение от 16.07.2010 г. и тристранен приемо-предавателен протокол от 15.07.2010 г.; 37 569.66 лв. – обезщетение за забава върху сумата 420 190.32 лв. в размер на законната лихва за периода от 01.11.2009 г. до 09.09.2010 г.
Посоченият касатор счита, че в атакуваната му част въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Изразява несъгласие с извода за недължимост на исковите суми, претендирани като възнаграждения за извършени и изрично приети от възложителя допълнителни СМР, като счита същия за несъответстващ на установената съдебна практика. Излага подробни съображения срещу приетото от решаващия състав, че оскъпяването на обекта е резултат от неговото виновно поведение като изпълнител, поради което именно той следва да поеме разликата между уговореното в количествената сметка и действително извършените и присъщо необходими СМР. Оплакването за нарушения на процесуалните правила касаторът [фирма] аргументира с твърдението за неоснователно отлагане на делото в първото съдебно заседание в разрез с разпоредбата на чл. 142 ГПК, с обсъждането на доводи и допускането и съобразяването на доказателства, които не са заявени и поискани във въззивната жалба.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът [фирма] поддържа, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по въпросите: „1. Подлежат ли на заплащане извършени СМР извън обема на сключен по реда на ЗОП договор, ако същите са възложени и приети от същия възложител; 2. В случай, че се докаже по категоричен начин, че се касае за обективна причина, довела до увеличаване на разходната норма при възложеното изпълнение, която по дефиниция изключва субективния фактор на влияние в посока увеличаване на разходите, следва ли изпълнителят да понесе за свой риск оскъпената работа; 3. Когато в хода на изпълнението на сключен по реда на ЗОП договор се установи необходимостта от извършване на допълнителни видове работи, което да не съставлява изменение на постигнатото съгласие и би могло да се преценява и като самостоятелен договор за изработка, изпълнението и съответно приемането на работата ще обуславя ли отговорността на възложителя по чл. 266, ал. 1 ЗЗД; 4. След като при договор, сключен по реда на ЗОП, правилата на ЗЗД и ТЗ се прилагат субсидиарно, дали само в случай, че възложителят не е бил надлежно и своевременно информиран за непредвидени обстоятелства, тогава изпълнителят следва да понесе за своя сметка изпълнените СМР в повече, а в случай, че възложителят е възложил изменените си инвестиционни намерения, спрямо СМР по КС по договора, коя страна следва да поеме за своя сметка изпълнените СМР”.
По отношение на първия въпрос е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението за противоречие с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 82 от 19.07.2011 г. по т. д. № 658/2010г. на ВКС, І т. о., а по отношение на останалите въпроси – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, подкрепено с три въззивни решения – решение от 21.03.2011 г. по в. т. д. № 508/2010 г. на Старозагорски окръжен съд; решение № 182 от 13.11.2008 г. по в. т. д. № 305/2008 г. на Варненски апелативен съд и решение № 136 от 18.05.2012 г. по в. т. д.№ 121/2012 г. на Варненски апелативен съд, недопуснато до касационно обжалване с определение № 365 от 03.06.2013 г. по т. д. № 1358/2013 г. на ВКС, ІІ т. о.
Всяка от страните оспорва касационната жалба на другата страна и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за отхвърлянето й като неоснователна, по съображения, изложени в писмени отговори съответно от 24.03.2014 г. и от 10.04.2014 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от “СБАЛОЗ [фирма] срещу [фирма] иск за сумата 592 913.97 лв., представляваща вреди от неизпълнение на договор за обществена поръчка от 08.08.2008 г., изразяващи се в оскъпяването на строежа, предмет на този договор, дължащо се на извършени промени в инвестиционните намерения по чл. 154 ЗУТ и непредвидени обстоятелства, свързани с устойчивостта на терена, въззивният съд е приел, че макар да е доказано настъпването на същите по вина на изпълнителя, искът не може да бъде уважен, тъй като сумата е претендирана като обезщетение за вреди от разваляне на договора за напред, а по делото не са ангажирани доказателства за извънсъдебното му разваляне по реда на чл. 87, ал. 1 ЗЗД – липсва отправено предупреждение, съдържащо искане за изпълнение в определен срок и изявление, че след изтичането му договорът ще се счита развален. Съобразявайки обстоятелството, че отправената от възложителя до изпълнителя нотариална покана е за подписване на акт обр. 10 за спиране на строежа поради прекратяване на договора; че на 16.06.2010г. е съставен акт обр. 10 за спиране на строежа поради прекратяване на договора по независещи от страните причини и че същите са подписали и споразумение, в което са констатирали видовете и стойностите на изпълнените и неизпълнените СМР на обекта с възможност за доброволно уреждане на спора (каквото не е постигнато), решаващият състав е счел, че процесният договор е прекратен не поради разваляне, а по взаимно съгласие на страните след изчерпване на средствата на възложителя съобразно офертата на изпълнителя, от което е направил съответно извод за липса на фактическия състав за възникване отговорност на изпълнителя за вреди поради разваляне на договора.
Като неоснователен въззивният съд е преценил и предявения от [фирма] срещу “СБАЛОЗ [фирма] иск за сумата 420 190.32 лв. – възнаграждение за допълнително извършени строително-монтажни работи извън обема на сключения между страните договор от 08.08.2008 г. за проектиране, строителство и обзавеждане на ново крило на онкологичната болница-база 2, посочени в Приложение № 1 към акт обр. 10 (Таблица № 1), предмет на присъединеното за съвместно разглеждане т. д. № 1571/2010 г. на Варненски окръжен съд, като след отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлил същия. Решаващият състав е приел, че възложителят не дължи на изпълнителя възнаграждение за допълнителните СМР, тъй като оскъпяването на строежа с тях се дължи на виновното неизпълнение на процесния договор от страна на самия изпълнител. След задълбочен анализ на събраните по делото многобройни доказателства, в т. ч. заключенията на приетите в двете инстанции технически експертизи, е направен извод, че извършените промени в инвестиционните намерения по реда на чл. 154 ЗУТ, изразяващи се в увеличаване на разгърнатата застроена площ, преобразуване на етажното разпределение на първия етаж с промяна местоположението и квадратурата на помещенията за скопия, клинична лаборатория и компютърен томограф на кота 0, съпътствани от частична промяна в електроинсталацията за контакти и осветление и на трасето за вентилационна инсталация и радиационна защита, както и промените, наложени от усложнени геоложки условия – укрепване на земната основа чрез увеличаване височината на подпорната стена и вдигане цокъла на сградата с 30 см, не са по причини, независещи от страните, както това е посочено в акта за спиране на строителството. Според решаващия състав, доколкото процесният договор има за предмет инженеринг – комплексен проект за проектиране, строителство и обзавеждане на ново крило на съществуващата болница, изпълнителят по него, който отговаря както за проекта, така и за строителството и който по презумпция притежава специални знания и умения в областта на строителството, носи съответно отговорността за отклоненията в резултат на предписания, поява на геоложки усложнения, наложили технологично изпълнение на последващи строителни работи, както и за погрешно изчисляване на СМР, респ. за залагането в количествено-стойностната сметка на по-малки от нужните количества работи.
По отношение претенцията за сумата 20 282.81 лв. – възнаграждение за допълнително извършени строително-монтажни работи извън обема на сключения между страните договор от 08.08.2008 г., посочени в Приложение № 2 „Обект товаро-пътнически асансьор стара сграда” (Таблица № 2), въззивният съд е приел,че същата е недоказана, тъй като споразумението между страните, на което тази претенция е основана, няма характер на извънсъдебно уреждане на спора.
Настоящият състав намира, че и двете касационни жалби не следва да бъдат допуснати до разглеждане.
По касационната жалба на “Специализирана болница за активно лечение на онкологични заболявания [фирма]:
Поставените от този касатор въпроси не могат да обосноват допускане на касационния контрол поради отсъствие на предвиденото в чл. 280, ал. 1 ГПК изискване да са обуславящи изхода на спора в смисъла на това понятие, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а именно –да са от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая първата група въпроси, които могат да бъдат обобщени като въпроси, свързани със задължението на съда да съобрази безспорните между страните факти, не отговарят на посочения критерий, тъй като отговорът им е предпоставен от извършената от съда преценка на конкретните доказателства по делото и възприемане на фактическата обстановка. Съобразявайки съставения акт обр. 10 за спиране на строежа, изпратената от болницата-възложител до ответника-изпълнител нотариална покана от 10.06.2010г. и подписаното между тях споразумение от 16.07.2010 г., решаващият състав е приел, че преустановяването на възникналата между страните облигационна връзка не е в резултат на разваляне на договора поради виновно неизпълнение на ответника, а поради постигнатото между страните съгласие. При формирането на този извод съдът не е игнорирал безспорния по делото факт, че причина за сключеното между страните споразумение е изчерпване на средствата на възложителя, заложени по договора за обществена поръчка, което именно се явява безспорен между страните факт. Въпрос, обаче, на изключителна правораздавателна компетентност на съда по съществото на спора е преценката на този факт, с оглед основанието, на което е преустановена облигационната връзка между страните – дали е налице разваляне на договора, предпоставено от виновно поведение на изпълнителя или прекратяване на договора по взаимно съгласие на страните. Следователно, касае се за правен извод въз основа на доказателствата по делото, чиято правилност не може да бъде проверявана в настоящото производство, тъй като е предмет на самия касационен контрол. Именно поради това, по отношение на първата група въпроси е недоказано и твърдението както за противоречие с цитираната практика на ВКС, така и за противоречие в съдебната практика.
Доколкото е относим към правилността на въззивното решение, не отговарящ на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК е и вторият поставен от болницата-касатор въпрос, свързан със значението на начина на прекратяване на договора по отношение възникването на отговорността за вреди от неизпълнението му. Освен това, поради позоваването на съдебен акт, който няма характер на „практика на съдилищата” съгласно указанията по т. 3 от цитираното тълкувателно решение (определение на ВКС, постановено по реда на чл. 288 ГПК), не е налице и поддържаното по отношение на посочения въпрос основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Неотносимостта на третата група въпроси към допускането на касационния контрол произтича от обстоятелството, че същите съдържат твърдението на самата страна, че въззивният съд е променил правната квалификация на предявения иск, без в действителност такава промяна да е извършена. И двете инстанции по същество са разгледали претенцията като такава за вреди от неизпълнение на процесния договор, но с оглед преценката на доказателствата са направили различни изводи относно основанието, на което е преустановена облигационната връзка между страните. Това обаче не означава, че е извършена промяна в правната квалификация на спорното право, както неоснователно се поддържа от касатора. Ето защо, не може да се счете, че е налице както общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, така и твърдяното противоречие с т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият състав намира, че и четвъртата група въпроси не обосновава допускане на касационното обжалване. Два от тях (първият и последният) изобщо не са били предмет на обсъждане в постановеното въззивно решение, а останалите два (вторият и третият) са предпоставени от извършването на преценка за правилността на изводите, до които е достигнал решаващият състав при тълкуване на споразумението между страните от 16.07.2010 г., каквато е недопустима в производството по чл. 288 ГПК. Ето защо, тези въпроси не могат да бъдат определени като обуславящи изхода на конкретното дело. Отделно от това, единственото поддържано по отношение на тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено само бланкетно, без да е аргументирано наличието на предвидените в нормата две кумулативни предпоставки. По същия начин е заявено това основание и по отношение на първия и третия въпрос.
На последно място, от данните по делото не може да бъде направен извод и за вероятна недопустимост на въззивното решение в обжалваната му от болницата-касатор част поради неправилно квалифициране на предявения иск за вреди, тъй като правната квалификация е въпрос, относим към правилността, а не към допустимостта на съдебния акт.
По касационната жалба на [фирма]:
От всички поставени от този касатор въпроси, покриващ изискването да е обуславящ, е единствено първият въпрос. Неоснователно е, обаче, твърдението, че същият е решен в противоречие с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 82 от 19.07.2011 г. по т. д. № 658/2010г. на ВКС, І т. о. Точно обратното, даденото от въззивния съд разрешение на въпроса е изцяло в съответствие с посочената задължителна практика, според която е недопустимо изменение на параметрите на сключен по реда на ЗОП договор, не кореспондиращо на параметрите на обществената поръчка, в изпълнението на която е сключен. В случая касаторът се е позовал на цитат от мотивите на решението, който е изваден от общия контекст, като не е отчел разликата в релевантните за всяко от делата факти, а именно – че по настоящото дело спорът за заплащане на допълнителните СМР е само между страните по сключения по реда на ЗОП договор, докато по другото дело – освен между страните по договора по ЗОП, спорът за заплащане на стойността на допълнителните СМР е между изпълнителя по този договор и трето за него (за договора) лице, което именно е поискало извършването на допълнителни СМР и ги е приело, тъй като са в негова полза. С оглед на това, липсва твърдяното противоречие между двете решения и следователно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е недоказано.
Както беше посочено, по отношение на всички останали въпроси не е осъществена общата предпоставка за допускане на касационното обжалване. Отговорът на два от въпросите зависи от преценката на съда относно съществени за спора обстоятелства, съответно: дали причината за увеличения обем на изпълнените работи е обективна (за втория въпрос); дали са налице непредвидени обстоятелства, наложили изпълнението на допълнителните СМР и уведомен ли е възложителят своевременно за тях (за четвъртия въпрос). Относим към правилността на решението е и въпросът дали извършването на допълнителни СМР може да се преценява като самостоятелен договор за изработка. Поради отсъствието на задължителното изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да бъдат обсъждани релевираните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Отделно от това, същите са и недоказани, тъй като две от представените в тази насока въззивни решения – решение от 21.03.2011 г. по в. т. д. № 508/2010 г. на Старозагорски окръжен съд и решение № 182 от 13.11.2008 г. по в. т. д. № 305/2008 г. на Варненски апелативен съд – не съдържат данни да са влезли в сила и поради това не представляват „практика на съдилищата” съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а третият съдебен акт – решение № 136 от 18.05.2012 г. по в. т. д.№ 121/2012 г. на Варненски апелативен съд (влязло в сила поради недопускането му до касационен контрол с определение № 365 от 03.06.2013 г. по т. д. № 1358/2013 г. на ВКС, ІІ т. о.) не доказва противоречие в практиката предвид обстоятелството, че различието в направените изводи произтича от различието в конкретните факти по двете дела. Следва да се отбележи също, че в определението на ВКС по чл. 288 ГПК е налице изрично позоваване на цитираното по-горе решение № 82 от 19.07.2011 г. по т. д. № 658/2010г. на ВКС, І т. о., с което обжалваното въззивно решение е в съответствие.
Поради изложеното настоящият състав намира, че не са осъществени предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационен контрол и по жалбата на [фирма].
При този изход на делото искането на страните за присъждане на разноски не следва да бъде уважено.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 371 от 20.12.2013 г. по в. т. д. № 346/2012г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: