4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1100
гр. София, 07.10.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3339 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Б. Б. срещу решение от 04.03.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 20707/2014 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № ІІ-54-206/26.08.2014 г., изменено в частта за разноските с решение № ІІ-54-206а/03.10.2014 г., постановени по гр. дело № 28679/2014 г. на Софийския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателката срещу [фирма], искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за отмяна на уволнението й, извършено със заповед № [ЕГН]/28.03.2014 г. на управителя на ответното дружество, за възстановяването й на заеманата до уволнението длъжност „касиер” при ответното дружество и за осъждане на последното да й заплати сумата 4 183.20 лв. – обезщетение за оставането й без работа в резултат на уволнението през периода 28.03.2014 г. – 28.09.2014 г.; в тежест на жалбоподателката са възложени разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплакване и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответното [фирма], в отговора си излага становище и съображения за процесуална недопустимост на касационната жалба в частта й по паричния иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, както и че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а също – и за неоснователност на жалбата; претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция.
Възражението на ответника за частична недопустимост на касационната жалба поради това, че паричният иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ е с цена под 5 000 лв., е неоснователно. Съгласно трайно установената неизменна практика на ВКС, когато въззивното решение в частта му по оценяем иск е обусловено от решението в частта му по неоценяем иск (в случая паричният иск за обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ е изцяло обусловен от неоценяемия иск за отмяна на уволнението по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ), то това въззивно решение изцяло подлежи на касационно обжалване, дори и цената на обусловения оценяем иск да е под минималния размер по чл. 280, ал. 2 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен и формулиран следният материалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 70, ал. 5 от КТ, във вр. с § 1, т. 1 и т. 2 от ДР на КТ, а именно: има ли значение дали работникът/служителят е бил в трудово правоотношение с едно и също юридическо лице – работодател или с няколко такива, с оглед защитата, предоставена му по чл. 70, ал. 5 от КТ, при положение, че по делото е доказано, че е полагал труд в едно и също предприятие (възприето като място за извършване на трудова дейност) и че за същата работа в същото предприятие е бил назначаван неколкократно на договори със срок за изпитване. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения този материалноправен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Жалбоподателката-ищца поддържа по делото, че уволнението й, извършено на основание чл. 71, ал. 1 от КТ, е незаконосъобразно, поради недействителност, на основание чл. 70, ал. 5 от КТ, на уговорената с ответното дружество, клауза за срок за изпитване. В тази връзка поддържа, че ответното [фирма], както и неучастващите като страни по делото [фирма] и [фирма], с които тя е сключвала предходни трудови договори – също със срок за изпитване, са част и в рамките на едно общо предприятие – Т. в. „Ф.”.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото не е установено посочените три търговски дружества да са едно и също „предприятие”, а това са отделни юридически лица, които са и отделни работодатели. В тази връзка СГС е изложил и съображения, че нормата на чл. 70, ал. 5 от КТ не урежда случаи на работодатели – отделни юридически лица, които работят в едно и също „предприятие” – място, в което се полага труд, а тази норма е с обратен смисъл – дава възможност на един и същи работодател да сключва уговорка за изпитване с един и същи работник за различни длъжности в едно и също предприятие, както и за една и съща длъжност, но в различни предприятия. Наред с това, въззивният съд е изложил и съображения, че преди процесната длъжност „касиер” при ответното [фирма], жалбоподателката-ищца е заемала длъжността „касиер, главен” при [фирма], като не е ангажирала доказателства тези две длъжности да са идентични, а признава в исковата си молба, че са различни, като е различно и мястото на работа (различни търговски обекти, съответно в[жк] и на [улица]), което предполага и по-различна организация в търговския обект.
Настоящият съдебен състав намира, че при така изложените мотиви към въззивното решение, няма основание за допускане на касационното обжалване по изведения от касатора материалноправен въпрос, в сочената от него хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
В съдебната практика никога не е имало съмнение, че нормата на чл. 70, ал. 5 от КТ намира приложение единствено в рамките на правоотношението, възникнало по силата на трудовия договор, сключен между работника/служителя и неговия работодател, като са без никакво значение предходните трудови договори, които са били сключени с други работодатели (освен в хипотези на правоприемство по чл. 123 и чл. 123а от КТ, каквито не са установени и не се твърдят по делото). Никога не е имало съмнения и че един и същи търговец – работодател (по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на КТ) може да има няколко предприятия (по смисъла на § 1, т. 2 от ДР на КТ), като в съдебната практика никога не е била излагана и обосновавана тезата на жалбоподателката-ищца – няколко работодатели, които са отделни юридически лица – търговски дружества, да имат едно общо предприятие (по смисъла на § 1, т. 2 от ДР на КТ), която теза не би и могла да бъде обоснована при тълкуването на дефинитивните правни норми на § 1, т. 1 и т. 2 от ДР на КТ. Изводите в обжалваното въззивно решение са в съответствие с тази константна съдебна практика по тълкуването и прилагането на тези две дефинитивни правни норми, намерила израз и в мотивите към тълкувателно решение № 9/2013 от 12.12.2014 г. (макар и във връзка с приложението на чл. 333, ал. 3 от КТ). Тази установена практика се споделя и от настоящия съдебен състав; тя не се нуждае от промяна или от осъвременяване поради законодателни изменения или поради промяна в обществените отношения и условия, поради което не е налице допълнителното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по изведения в изложението на жалбоподателя материалноправен въпрос (в този смисъл е и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Наред с горното следва да се отбележи и че формулировката на втората част от изведения въпрос („…при положение, че по делото е доказано, че е полагал труд в едно и също предприятие (възприето като място за извършване на трудова дейност)…”) е некоректна – приетото за установено и правните изводи в мотивите към обжалваното въззивно решение, са в напълно противоположен смисъл спрямо тази част от постановката на въпроса.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от жалбоподателката основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 и чл. 81 от ГПК жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответното дружество разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата пред касационната съдебна инстанция, в минималния размер на адвокатското възнаграждение, определен съгласно чл. 9, ал. 3, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 и с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за М., а именно – сумата 500 лв. Претенцията на ответното дружество за присъждане на разноски е неоснователна за разликата до пълния й предявен размер от 1 242.82 лв., тъй като съгласно чл. 7, ал. 1, т. 1, пр. 1 от посочената наредба, възнаграждение по неоценяемите искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ се определя само когато те са предявени самостоятелно, а в случая същите са съединени с паричния иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, който определя материалния интерес по настоящото трудово дело, съгласно чл. 7, ал. 1, т. 1, пр. 3 и ал. 2, т. 2 от наредбата, като съгласно чл. 9, ал. 3 от същата, възнаграждението е в размер 75 % от определеното съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2, но не по-малко от 500 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 04.03.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 20707/2014 г. на Софийския градски съд;
ОСЪЖДА А. Б. Б. да заплати на [фирма] сумата 500 лв. (петстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.