2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1101
гр. София, 07.10. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3392 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Г. М. срещу решение № 403/19.01.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 14470/2012 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното възивно решение, като е оставено в сила, по реда на ГПК от 1952 г. (отм.), решение от 03.07.2012 г. по гр. дело № 2823/2005 г. на Софийския районен съд (СРС), са уважени предявените по делото искове на С. Д. К. и Д. Д. К., както следва: по иска с правно основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД срещу Д. Б. Г. е прогласена недействителността на договор за покупко-продажба от 12.10.2004 г., обективиран в нотариален акт № ., том ., рег. № ., дело № . г., с който наследодателката на ищците К. С. К., чрез пълномощник Р. С. М. продава на ответницата правото на собственост върху недвижим имот – апартамент № 9, находящ се в [населено място], [улица], на първия надпартерен етаж, ведно с таванско и избено помещение и с 36/692 идеални части от общите части на сградата и от дворното място, съставляващо УПИ . в кв. . по плана на [населено място], м. „Центъра”; и по иска с правно основание чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.) срещу същата ответница и жалбоподателя е признато за установено, че ищците притежават правото на собственост, въз основа на законово наследствено правоприемство, върху същия недвижим имот; в тежест на жалбоподателя и другата ответница са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните четири процесуалноправни въпроса по приложението на чл. 222 от ГПК (отм)., респ. – чл. 300 от ГПК, а именно 1) по отношение на кои обстоятелства влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд; 2) установената в наказателния процес неистинност на документ, използван за извършване на разпоредителна сделка, задължителна ли е (обвързва ли) гражданския съд, който разглежда спор, свързан със същата сделка, без в гражданския процес да е установено, че става въпрос за един и същи документ; 3) следва ли в гражданския процес да се изследва неистинността на документ, установена в наказателното производство, и това обстоятелство влиза ли в приложното поле на чл. 222 от ГПК (отм)., респ. – чл. 300 от ГПК; и 4) съдът може ли да приеме за установени и ненуждаещи се от доказване в гражданския процес, факти и обстоятелства, които са извън обстоятелствата, визирани в чл. 222 от ГПК (отм.), респ. – чл. 300 от ГПК.
Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС – решение № 25/17.03.2010 г. по търг. дело № 211/2009 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 163/26.10.2011 г. по търг. дело № 1025/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и решение № 25/29.02.2012 г. по гр. дело № 798/2011 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, които са постановени по реда на чл. 290 от ГПК, т.е. – навежда се допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поддържа се и че изведените процесуалноправни въпроси са от значение за точното прилагане на закона, но във връзка с допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК в изложението не се излагат никакви доводи и аргументи.
Ответниците по касационната жалба – ищците С. Д. К. и Д. Д. К., в отговора си излагат становище и подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и становище за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Въззивният съд е приел за установено по делото, че с влязла в сила присъда от 12.10.2009 г. по н.о.х.д. № 16384/2007 г. на СРС, подсъдимият Р. С. М. е признат за виновен в това, че на 12.10.2004 г. в [населено място], в нотариалната кантора на нотариус А. Ч., при условията на продължавана престъпна дейност, съзнателно се е ползвал от неистински документи – депозирал пред същия нотариус декларация по чл. 226, ал. 1 от Д. и декларация за гражданство и гражданско състояние по чл.25, ал. 6 от ЗННД, привидно съставени и подписани от К. Стоянова К., и пълномощно, съгласно което тя упълномощава подсъдимия да продаде от нейно име и за нейна сметка собствения й апартамент, находящ се в [населено място], [улица], ап. 2, привидно съставено от К. С. К. и привидно подписано от същата, като от подсъдимия не може да се търси наказателна отговорност за самото съставяне на документа – престъпление по чл. 316, пр. 1, във вр. с чл. 309, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК.
При така установеното, СГС е изложил съображения, че съгласно чл. 222 от ГПК (отм.) влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, т.е. – присъдата е задължителна за това, доколко е извършено деянието от подсъдимия по наказателното дело. Въззивният съд е приел и че законът ограничава свободната преценка на доказателствата относно факти, чието осъществяване или неосъществяване е установено с влязлата в сила присъда, и задължава съда да съобразява присъдата относно тези факти, тъй като тя се ползва със сила на пресъдено нещо относно тях. Изтъкнато е, че тази сила трябва да бъде зачетена от всички съдилища и не може да бъде оборвана, докато присъдата е в сила, както и че това следва и от нормата на чл. 413, ал. 2 от НПК. По тези съображения, въззивният съд е намерил, че в настоящото производство е длъжен да приеме, че на 12.10.2004 г. Р. С. М. в кантората на нотариус Ал. Ч. съзнателно се е ползвал от неистинските документи, описани в присъдата, между които – и процесното пълномощно с упълномощител К. С. К. и упълномощен Р. С. М., съгласно което тя го упълномощава да продаде от нейно име и за нейна сметка собствения й процесен апартамент, както и че пълномощното е привидно съставено и привидно подписано от нея, респ. – СГС е приел, че това пълномощно, с което е сключен процесният договор за продажба от 12.10.2004 г., не е било подписано от К. С. К.. По тези съображения въззивният съд е намерил за основателен обуславящия иск по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД за недействителността на процесния договор за продажба, като сключен без представителна власт.
По съображения, че като недействителен, този договор от 12.10.2004 г. не е прехвърлил собствеността върху процесния имот на ответницата Д. Б. Г., СГС е приел, че и тя не е могла да прехвърли собствеността на ответника-касатор с последващия договор за продажба по нотариален акт № 165/14.10.2004 г., който също не е породил вещно-транслативен ефект, поради което К. К. не е загубила собствеността върху процесния апартамент, която след смъртта й на 28.08.2007 г. е придобита от нейните наследници – двамата ищци по делото. С оглед на това въззивният съд е намерил за основателен, и обусловения установителен иск за собственост по чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.).
От така изложените мотиви към обжалваното решение е видно, че въззивният съд е приел за установено, че процесното по делото пълномощно е идентично с пълномощното, посочено във влязлата в сила присъда. Поради това, последната част от втория процесуалноправен въпрос – „…без в гражданския процес да е установено, че става въпрос за един и същи документ”, е некоректно формулирана от страна на касатора, респ. – тази част от въпроса не е обуславяща правните изводи в обжалваното решение и е без значение за крайния изход на спора по делото. Останалата част от този втори въпрос се припокрива по съдържание и смисъл с първия и третия процесуалноправни въпроси в изложението на жалбоподателя. Въззивният съд не е приемал за установени и ненуждаещи се от доказване в гражданския процес по реда на чл. 109, ал. 4 от ГПК (отм.), факти и обстоятелства, които са извън обстоятелствата, визирани в чл. 222 от ГПК (отм.), каквато е постановката на четвъртия процесуалноправен въпрос. Поради и този въпрос – изцяло – не е обуславящ правните изводи в обжалваното решение и е без значение за крайния изход на спора по делото, респ. – не съставлява общо основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл е и т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Останалите процесуалноправни въпроси по приложението на чл. 222 от ГПК (отм.), респ. – чл. 300 от ГПК са разрешени от въззивния съд в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, включително посочената от касатора такава. Съгласно тази константна практика, влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Другите констатации в мотивите към присъдата, стоящи извън елементите на фактическия състав на престъплението, не се обхващат от разпоредбата на чл. 222 от ГПК (отм.) и следва да бъдат доказани в гражданския процес. Когато обаче съответното обстоятелство, което е от значение за гражданскоправния спор, е елемент от състава на престъплението, то попада в приложното поле на чл. 222 от ГПК (отм.), респ. – чл. 300 от ГПК. Това е така, защото задължителната сила на присъдата се разпростира досежно всички признаци (елементи) на престъпния състав и досежно правната квалификации на деянието, и тя може да бъде противопоставена на всички лица, макар и да не са участвували в наказателния процес. В този смисъл са не само посочените от жалбоподателя, три решения на ВКС, а също и: решение № 22/05.05.2011 г. по търг. дело № 368/2010 г. на І-во търг. отд. на ВКС, решение № 150/22.11.2011 г. по търг. дело № 1147/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 135/13.10.2014 г. по търг. дело № 3945/2013 г. на І-во търг. отд. на ВКС, решение № 534/16.01.2012 г. по гр. дело № 35/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и пр., както и цитираните в тях по-стари съдебни решения, формиращи константна съдебна практика. В настоящия случай неистинността, респ. – неавтентичността на процесното пълномощно е установена с влязлата в сила присъда, като елемент от престъплението по чл. 316, пр. 1, във вр. с чл. 309, ал. 1, пр. 1 от НК, поради което въззивният съд е приложил разпоредбата на чл. 222 от ГПК (отм.), не в противоречие, а в пълно съответствие с константната задължителна практика на ВКС.
По изложените съображения, не са налице и двете наведени от страна на касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по изведените в изложението процесуалноправни въпроси по приложението на чл. 222 от ГПК (отм.), респ. – чл. 300 от ГПК. Тези въпроси не са разрешени с обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС, нито са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, след като по тях е налице трайно установена съдебна практика, включително задължителна такава на ВКС.
Предвид крайния изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищците, претендираните и направени от тях разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 800 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 403/19.01.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 14470/2012 г. на Софийския градски съд;
ОСЪЖДА А. Г. М. да заплати на С. Д. К. и Д. Д. К. сумата 800 лв. (осемстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.