4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1105
гр.София, 18.11.2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на дванадесети ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Митова
ЧЛЕНОВЕ Емил Томов
Драгомир Драгнев
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 4214 по описа за 2015 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Д. Б. и И. Д. Б. срещу решение № 103 от 27.03.2015 г., постановено по в. т. д.№107 по описа за 2015 г. на Пловдивския апелативен съд, втори търговски състав, с което е потвърдено решение № 18 от 8.1.2015 г. по т. д. № 379 по описа за 2014 г. на Пловдивския окръжен съд, Търговско отделение, ХIII състав, за обявяване на основание чл.135 от ЗЗД за недействителни по отношение на [фирма] три договора, с които Д. Д. Б. е дарила на сестра си И. Д. Б. недвижими имоти: от 26.03.2014 г. с нотариален акт № 95, том I, рег. № 959, дело № 91/2014 г. по описа на нотариус Ж. Н., от 21.03.2014 г. с нотариален акт №I 86, том I, рег. № 922, дело № 82/2014 г. по описа на нотариус Ж. Н. и от 14.03.2014 г. с нотариален акт № 74, т.I, рег. № 824, дело № 72/2014 г.
Касаторите твърдят, че решението на Пловдивския апелативен съд е необосновано, постановено при нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване касаторите сочат т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:
1. Пасивно легитимиран ли е да отговаря по иск с правно основание чл.135 от ЗЗД авалистът по запис на заповед, който е извършил разпореждане със свое имущество, когато освен че е авалирал самата ценна книга, едновременно с това е и поръчител на кредитора по каузалното правоотношение?
2. Представлява ли доброволен отказ от несеквестируемост по смисъла на чл.444, т.7 от ГПК разпоредителна сделка с единственото жилище на длъжника, когато при неговото отчуждаване длъжникът изрично си е запазил пожизнено и безвъзмездно вещното право на ползване върху това жилище и може ли в тази хипотеза срещу такава сделка успешно да се провежда П. иск от страна на кредитор? Разпростира ли се отказът от несеквестируемост и спрямо запазеното вещно право на ползване, когато то не е отчуждено като елемент от правото на собственост?
Ответникът по жалбата [фирма] счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, като оспорва жалбата и по същество. Претендира за заплащане на 3 779,96 лв. разноски за касационното производство.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
Д. Д. Б. е обезпечила в качеството на поръчител договор за доставка на метали от 4.3.2013 г., сключен между доставчика [фирма] и получателя [фирма]. Същевременно като авалист тя е подписала и запис на заповед за сумата от 950 000 лв. След сключване на договора за доставка Д. Б. е дарила на сестра си И. Б. своите три недвижими имота, запазвайки си правото на ползване върху тях, поради което кредиторът е поискал спрямо него тези сделки да бъдат обявени за недействителни на основание чл.135 от ЗЗД. Ответниците Д. и И. Б. са възразили, че искът по чл.135 от ЗЗД може да бъде успешно проведен само срещу главния длъжник, но не и срещу поръчителя, като в този смисъл е постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 199 от 30.12.2010 г. по т. д. № 966/2009 г на ТК, II ТО на ВКС. Съдилищата обаче са приели, че Д. Б. е не само поръчител, но и авалист. Задължението на авалиста произтича от самостоятелна едностранна правна сделка, различаваща се от поръчителството, поради което Д. Б. има качеството на длъжник и срещу нея може да бъде уважен П. иск. С цел опровергаване на този извод е формулиран първият въпрос на касаторите, според които действителното качество на Д. Б., произтичащо от каузалните отношения между страните, е на поръчител. Тезата на касаторите, съдържаща се в първия въпрос, почива на погрешно тълкуване на съдебната практика на ВКС. Възможността поемателят или издателят на записа на заповед да се позове на действителните каузални правоотношения между страните се поражда само доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед/мотиви на т.17 на ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС/. В случая касаторите не са повдигнали възражения относно погасяване на вземането, а се опитват единствено да отрекат качеството на Д. Б. на авалист, за да се избегне нейната отговорност за задължението с подареното имущество. Всъщност по първия въпрос на касаторите вече е формирана задължителна съдебна практика с решение № 386 от 25.03.2015 г. по гр. д. № 1490/2014 г. на Четвърто Г.О. на ВКС. Според това решение авалистът на запис на заповед, когато той не е насрещна страна по правоотношението, породило вземането на кредитора и записът на заповед е издаден с цел обезпечаване на това вземане, е длъжник по смисъла на чл.135 от ЗЗД. От логическото и систематическо тълкуване на разпоредбите на чл.485, ал.2 от ТЗ и чл.461 от ТЗ се налага изводът за самостоятелния и неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител. Задължението на авалиста, макар и да обезпечава изпълнението на задължението на издателя на записа на заповед, представлява самостоятелно задължение с различен правопораждащ юридически факт, а именно-едностранната правна сделка-авал. Следователно менителничното поръчителство има своя специфика и не може да се отъждестви с поръчителството по гражданското право/р. № 120 от 30.07.2010 г. по гр. д. № 988/2009 г на ВКС, ТК, II Т.О./ Задълженията на издателя на менителничния ефект и на авалиста произтичат от самостоятелни правни сделки, а с оглед абстрактния им характер обстоятелствата относно каузалното правоотношение, което записът на заповед евентуално обезпечава, са предмет на изследване само в случай на възражение за погасяването на вземането по записа на заповед/ решение № 102 от 23.07.2014 г. по т. д. № 2680/2013 г. на I Т.О. на ТК на ВКС/. Затова лицето, подписало запис на заповед, е надлежна страна по предявен срещу него иск с правно основание чл.135 от ЗЗД. Пасивната му легитимация се определя от едностранната абстрактна сделка-авал, а не от евентуалното каузално отношение. Обжалваното решение съответства на тази задължителна практика на ВКС, поради което по първия въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.
Вторият въпрос на касаторите се отнася до възражението, че една от сделките, чиято недействителност е прогласена, представлява дарение на единственото жилище на Д. Б., което е несеквестируемо съгласно чл.444, т.7 от ГПК. Въззивният съд е приел, че несеквестируемостта на жилището не е пречка за уважаване на иска с правно основание чл.135 от ЗЗД и неговият извод съответства на т.1 на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълкувателно дело № 2 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Несеквестируемостта на непотребимите вещи е забрана за тяхното осребряване. Налагането на запор/възбрана върху тях обаче е допустимо, тъй като запорът/възбраната ги задържа в патримониума на длъжника. Затова налагането на запор или възбрана върху вещи не е несъвместимо с несеквестируемостта и в този смисъл не я нарушава. Същите аргументи, които се отнасят за запора/възбраната, важат и за уважаването на иска с правно основание чл.135 от ЗЗД, имащ за предмет относителната недействителност на сделка с несеквестируемо жилище. Подобно на запора/възбраната този иск служи за запазване на имуществото на длъжника като общо обезпечение на неговите кредитори. Затова не е необходимо да се тълкува разпоредителната сделка като доброволен отказ от несеквестируемостта, за да се уважи иск по чл.135 от ЗЗД, а прогласяване недействителността на дарението на голата собственост по никакъв начин не засяга запазеното право на ползване на длъжника. Ето защо и по втория въпрос касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд не следва да се допуска.
При този изход на спора касаторите дължат на ответника по жалбата 3 779,96 лв. разноски за касационното производство.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 103 от 27.03.2015 г., постановено по в. т. д.№107 по описа за 2015 г. на Пловдивския апелативен съд, втори търговски състав.
ОСЪЖДА Д. Д. Б.- ЕГН: [ЕГН], и И. Д. Б.-[ЕГН], да заплатят на [фирма]-[ЕИК], сумата 3 779,96/три хиляди седемстотин седемдесет и девет лева и деветдесет и шест стотинки/ лв. разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: