О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1105
С. 02.10.2012г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 550 по описа за 2012г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от П. Д. Н. от [населено място],чрез процесуалния представител адвокат Д. против въззивно решение № 360 от 16.12.2011г. по в.гр.д.№ 754 по описа за 2011г. на Хасковски окръжен съд,с което е частично отменено решение № 256 от 21.02.2011г. по гр.д. № 387/2010г.на районен съд Х. досежно определения размер на следващото се обезщетение за причинени на Х. Г. К. неимуществени вреди,вместо това е постановено друго,с което освен вече присъдената от РС сума от 3 000лв., допълнително е определена като дължима и сумата от 7 000лв.,ведно със законната лихва,считано от датата на непозволеното увреждане- 15.09.07г., а в останалата част/с която иска е уважен до 3 000лв./решението е потвърдено и са присъдени следващите се разноски.
Като основание за допустимост на подадената касационна жалба се сочи нормата на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК по поставени два въпроса: 1. за недопустимост на въззивния акт в частта,с която е присъдено обезщетение за вреди,които ще се търпят за в бъдеще поради постановяването му- без да е направено такова искане и 2.за предметния обхват на въззивния контрол съобразно нормата на чл.269 от ГПК.Същите въпроси са поставени и при позоваване на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК :1. Какви са пределите на дължимата служебна проверка от въззивния съд при подадена „бланкетна” жалба/без в нея да са изложени конкретни пороци на първоинстанционното решение/ и 2.Допустимо ли е да се присъжда обезщетение за вреди,които ще се търпят за в бъдеще от пострадалия вследствие на причинената му средна телесна повреда,без те са установени по делото със заключение на експертиза. Относно първия поставен въпрос касаторът се позовава се на две решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК,в които е прието,че съгласно чл.269 от ГПК произнасянето от въззивния съд е ограничено само до въпросите, посочени във въззивната жалба.
Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор от противната страна.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.При преценката за допустимостта на жалбата до касационно разглеждане, Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение,като прецени изложените доводи и данните по делото,намира следното :
За да постанови решението си въззивният състав е приел,че предпоставките за основателността на предявената иск по чл.45 от ЗЗД /противоправно деяние,вина,вреда и причинна връзка между тях/са установени с приключилото със споразумение наказателно производство по н.о.х.д.10/2010г.на РС Харманли,образувано въз основа на обвинение по чл.129 от НК.При определяне по справедливост на 10 000лв.като размер на следващото се обезщетение за неимуществени вреди/болки и страдания в резултат на причинената средна телесна повреда/ – съдът е съобразил следните обстоателства: вида и характера на увреждането,сериозността на извършеното от дееца, възрастта както на извършителя,така и на пострадалия,броя и вида на причинените удари,интензитета на болките и страдания,практиката на съдилищата, както и че ищецът „и за в бъдеще ще продължи да търпи болки и страдания с оглед полученото трайно затруднение в движението на десния крак”.
При съпоставка между изложените мотиви на въззивния съд и поставените от касатора въпроси – следва извод,че последните отговарят на поставените в чл.280 ал.1 от ГПК изисквания за общо основание за допустимост,съобразно дадените разяснени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС,защото са свързани с решаващата воля на съда.По тях обаче не следва да се допуска касационно обжалване,защото не са налице специалните основания за допустимост,на които се позовава касатора:
Относно основанието по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК:
В. акт не е постановен в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС относно приложението на чл.269 от ГПК, защото в подадената въззивната жалба се съдържа възражение относно несъответствие на постановения от първоинстнанционния съд акт с обществения критерии за справедливост,по което съдът се е произнесъл. Противоречие между представената от касатора практика,постановена по реда на чл.290 от ГПК,съгласно която при условията на ограничения въззив,съдът се произнася за правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и постановения въззивен акт – няма,тъй като подадената жалба не е бланкетна.Независимо от незначителния й обем – в нея се съдържа възражение за неправилност на постановения акт,поради занижения размер,в който е присъдено следващото се обезщетение.Критериите за справедливост,въз основа на които се присъжда обезщетението за неимуществени вреди са изведени по тълкувателен път – ППВС № 4 от 23.12.1968г. и ППВС № 4 от 25.05.1961г., поради което наличието на оплакване във въззивната жалба за занижен размер на обезщетението – е достатъчно, за да се счете,че е правено възражение за нарушението им.
Вторият поставен въпрос – за недопустимост на постановения въззивен акт – е обоснован с твърдението на касатора,че въззивният съд е присъдил обезщетение за бъдещи вреди,каквито не са установени по делото и които не са претендирани от ищеца. За да е недопустимо едно решение – следва съдът да се е произнесъл по непредявен иск,извън спорния предмет, присъждайки нещо различно в сравнение с исканото от ищеца или в нарушение на принципа на диспозитивното начало да се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или недопустимо да е въвел промяна в предмета на иска. Настоящият случай не е такъв,защото съдът се е произнесъл по предявения иск с правно основание чл.45 от ЗЗД.По делото не се е оспорвала основателността на иска,а единствено размера на присъденото обезщетение.Последното е определено глобално и общо от въззивния съд, който е изложил мотиви за приетите от него за релевантни факти.На практика касатора оспорва извода на съда,че при преценката на размера на следващото се обезщетение следва да се съобразят и евентуалните бъдещи вреди,които според него не са били претендирани от ищеца и са неустановени по делото.Това възражение касае обаче правилността на извода на въззивния съд,касаещ присъдения размер на обезщетението/а не основателността на исковата претенция/ и не може да бъде предмет на разглеждане в настоящето производство,което е по допустимост и в което касационната инстанция не се произнася по съществото на спора.
С оглед изложеното – не е налице и основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК,тъй като то изисква –отговорът на поставените от касатора въпроси да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия,както и закона да е непълен, неясен или противоречив,което да налага създаване на нова съдебна практика по прилагането им или осъвременяването й, а в случая, тези условия не са налице. Както беше посочено по-горе по тези въпроси има установена единна практика,постановена по реда на чл.290 от ГПК,без да се налага тя да бъде променена или осъвременена.
Мотивиран от гореизложеното,Върховен касационен съд,състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 360 от 16.12.2011г. по в.гр.д.№ 754 по описа за 2011г. на Хасковски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.