2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1107
гр. София, 03.10. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 3121 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 39/14.03.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 23/2013 г. на Видинския окръжен съд. С него, като е потвърдено – в обжалваната пред въззивния съд част, решение № 539/30.10.2012 г. по гр. дело № 1637/2012 г. на Видинския районен съд, са уважени, предявени от К. П. Ц. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищеца, извършено със заповед № 28/18.07.2012 г. на управителя на дружеството-касатор, ищецът е възстановен на заеманата от него преди уволнението длъжност „фадромист” при дружеството-касатор и последното е осъдено да заплати на ищеца сумата 1 563.24 лв., представляваща обезщетение за времето, през което той е останал без работа поради уволнението – през периода 19.07.2012 г. – 03.10.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 23.07.2012 г. до окончателното издължаване; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, от страна на жалбоподателя, като общи основания за допускане на касационното обжалване, са изведени следните два процесуалноправни въпроса по приложението на чл. 195 и чл. 266 от ГПК, а именно: 1) относно възможността и допустимостта съдът да назначи служебно експертиза по делото; и 2) допустим ли е отказ на въззивната инстанция за събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. Жалбоподателят поддържа наличие на допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като в тази връзка сочи, че въззивният съд се произнесъл по горните процесуалноправни въпроси в противоречие с т. 10 от тълкувателно решение (ТР) № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и в противоречие с множество цитирани и представени от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК; изтъква и че след приемането на действащия ГПК не е постановявано тълкувателно решение по тези процесуалноправни въпроси.
Ответникът по касационната жалба – ищецът К. П. Ц., в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата; претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер 100 лв. за производството пред ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
С исковата си молба ищецът е навел съображения и доводи за незаконосъобразност на уволнението му, тъй като липсват елементите и съдържанието на фактическия състав на чл. 328, ал. 1, т. 3 от КТ – „намаляване обема на работа”, на което основание той е уволнен с процесната заповед № 28/18.07.2012 г. Ответникът-работодател (сега касатор) не е подал отговор на исковата молба и не е изпратил представител в съдебните заседания на районния съд, като по този начин той не е оспорил предявените искове, не е навел никакви възражения и твърдения за релевантни за спора обстоятелства, не е посочил и никакви доказателства в първоинстанционното производство. Първоинстанционният съд, съобразно разпределението тежестта на доказване по делото, която той е указал на страните с доклада си по чл. 146 от ГПК, е приел, че с представените от него писмени доказателства ищецът е доказал, че е работил в ответното дружество на длъжността „фадромист” и че с процесната заповед № 28/18.07.2012 г. работодателят е прекратил трудовото правоотношение; приел е и че в заповедта, като причина за това е посочено единствено (без други мотиви) „намаляване обема на работа”, а като правно основание – чл. 328, ал. 1, т. 3 от КТ, както и че ответникът не е доказал този пораждащ правото му да прекрати трудовото правоотношение факт. С въззивната си жалба ответното дружеството-касатор е въвело оплакване, че районният съд допуснал процесуално нарушение, като не приложил чл. 195, ал. 1 от ГПК и не назначил служебно вещо лице със задача да изясни въпроса за намаляване обема на работа и на отразяването му върху щатното разписание; поискал е въззивният съд да допусне такава експертиза. Както в определенията си по чл. 267, ал. 1 от ГПК (постановени в закрити заседания от 21.01.203 г. и от 01.02.2013 г. и в откритото съдебно заседание от 27.02.2013 г.), така и в мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е развил подробни съображения, че съдът няма задължение по закон да събира служебно доказателства в полза на някоя от страните по делото, както и че след като на жалбоподателя е била дадена възможност и му е указано точно в каква насока да представи доказателства, а той не е подал отговор на исковата молба и не е представил такива пред първата инстанция, е налице преклузия същият да сочи доказателства пред въззивната инстанция, с оглед забраната по чл. 266, ал. 1 от ГПК. С оглед на това, въззивният съд е намерил за неоснователно оплакването на жалбоподателя, че първоинстанционният съд следвало служебно на основание чл. 195, ал. 1 от ГПК да назначи експертиза, за да се провери обстоятелството дали е налице намаляване обема на работа в ответното дружество; респ. – въззивният съд не е допуснал такава експертиза и във въззивното производство по делото. В мотивите към обжалваното въззивно решение окръжният съд е споделил тези на районния, че след като в заповедта за уволнение не са посочени причини за намаляване обема на работа, и след като, при правилно разпределена тежест на доказване по делото, ответникът не е представил доказателства в тази насока, то уволнението на ищеца е незаконно.
В съдебната практика, включително в задължителната такава на ВКС, цитирана и представена от касатора (най-ясно това е посочено в решение № 314/22.11.2011 г. по гр. дело № 392/2011 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС – също цитирано и представено от жалбоподателя), никога не е имало съмнения (при действието, както на отменения, така и на действащия ГПК), че страните по делото са тези, които посочват релевантните за спора факти, на които основават исканията си, и ангажират и попълват делото с доказателства за тях, като съдът им осигурява възможност и им съдейства за установяването на тези факти, които са от значение за решаването на делото, както и че именно когато в предмета на делото страните са навели твърдения за факти, които са спорни и за установяването на които са необходими специални знания, или са представени доказателства, преценката на които изисква специални знания, по делото задължително следва служебно да се допусне и изслуша експертно заключение. В случаи като настоящия, – когато ответникът не е подал отговор на исковата молба и не се е явявал в съдебните заседания на първоинстанционния съд, респ. – не е оспорил иска и обстоятелствата, на които той се основава, не е навел насрещни твърдения и не е ангажирал доказателства за обстоятелствата, които са в негова тежест за доказване и тя му е указана – в тези случаи съдът, с оглед въведените от закона преклузивни срокове за събирането и попълването на делото с доказателства, и с оглед принципа за равнопоставеност на страните в гражданското съдопроизводство, съдът няма задължение и основание служебно да допуска експертиза по делото. Поначало такава не е и необходима, тъй като по делото няма наведени и оспорени от ответника обстоятелства, които да бъдат установявани, респ. – няма ангажирани от него доказателства, които да бъдат проверявани с помощта на вещо лице – с оглед необходимост от специални знания. В тези случаи съдът решава делото, прилагайки последиците от разпределението на тежестта за доказване, като приема за ненастъпили обстоятелствата, ползващи по делото ответника, за които той не е ангажирал доказателства и това му процесуално право е вече преклудирано. Обратното би означавало съдът служебно да събере доказателство в поза на една от страните по делото, с което би се нарушил принципът за равнопоставеност на страните в гражданското съдопроизводство. При настъпилата в първоинстанционното производство преклузия за събиране на доказателства, в тези случаи и въззивният съд няма основание да допуска експертиза, включително в хипотезата на чл. 266, ал. 3 от ГПК, – тъй като няма процесуално нарушение, което да е допуснато от първоинстанционния съд.
Тъй като в случая въззивният съд е разрешил двата изведени от касатора процесуалноправни въпроса именно по този начин – в пълно съответствие с константната задължителна практика на ВКС по приложението на чл. 195 и чл. 266 от ГПК, и при точно приложение на тези процесуалноправни норми, то не са налице наведените от жалбоподателя допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, поради което същото не следва да се допуска.
Независимо от изхода на делото, на ищеца не се следват, претендиарните от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер 100 лв. за производството пред ВКС, тъй като не се установява той да е направил такива разноски.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 39/14.03.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 23/2013 г. на Видинския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.