2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1108
гр. София, 03.10.2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 3166 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Х. К. и М. Е. К. срещу решение № 504/24.01.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 7725/2011 г. на Софийския градски съд (СГС). С него, като е потвърдено решение от 26.11.2010 г., поправено с решение от 26.04.2011 г., постановени по гр. дело № 15857/2009 г. на Софийския районен съд, по иска на Р. С.В. срещу жалбоподателите е прогласена нищожността на договор за продажба на апартамент № 8, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „А”, ет. 4, сключен във формата на нотариален акт № 043, том ІV, дело № 605 от 18.07.2005 г. на нотариус Б. Я., между М. А. И., като пълномощник на К. Д. Л., и жалбоподателя В. Х. К., поради липса на съгласие на прехвърлителката К. Д. Л.; в тежест на жалбоподателите са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответницата по касационната жалба – ищцата Р. С.В. (процесуален правоприемник по делото на К. Д. Л.) в отговора на касационната жалба излага съображения, че няма основание за допускане на касационното обжалване, тъй като жалбоподателите не извеждат правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, както и становище за неоснователност на жалбата; претендира присъждане на разноските и за касационното производство по делото.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с приетото във въззивното производство заключение на съдебно-графологическата експертиза по несъмнен и категоричен начин е установено, че пълномощното, с което М. А. И. се е легитимирала пред нотариуса като представител на продавача по процесната сделка – К. Д. Л., не е подписано от последната. СГС е изложил и съображения, че това заключение категорично потвърждава направения като вероятен, същия извод на експерта, дал заключение в първоинстанционното производство, а именно – че документът не е подписан от лицето, посочено като негов автор, като е изтъкнато и че изводът в заключението, прието във въззивното производство, е направен след изследване на оригинала на процесното пълномощно (докато вещото лице в първоинстанционното производство е работило по фотокопие от него). При така доказаната неистинност на пълномощното, въззивният съд е споделил крайния извод на първоинстанционния съд за нищожност на процесния договор за продажба, поради липса на съгласие на продавача по него, както и изводът му, направен в съответствие с правилото за разпределение на доказателствената тежест, че не са ангажирани доказателства за последващо потвърждаване на действията на М. А. И., която е действала без представителна власт при сключването на договора, – по реда на чл. 42, ал. 2 от ЗЗД – с декларация, която да изхожда от упълномощителя в изискуемата писмена форма с нотариална заверка на подписа.
Съгласно разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 от ГПК се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания по чл. 281 от ГПК.
Съгласно т. 1 от тълкувателно решение (TP) № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. К. е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното въззивно решение.
В случая, в писменото изложение на жалбоподателите по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който да се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение и който да е обусловил изхода на спора по делото. Вместо изведен правен въпрос, изложението буквално преповтаря, наведените с касационната жалба, оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а именно – въззивният съд не допуснал разпит на поисканите с въззивната жалба на касаторите двама свидетели, както и не допуснал тричленна съдебно-графологична експертиза, при направеното от страна на жалбоподателите оспорване на приетото във въззивното производство експертно заключение. Във връзка със становището си за наличие на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК, касаторите са посочили в края на изложението си единствено, че така извършените процесуални действия на съда са в противоречие с материалния и процесуалния закон, като по този начин спорът бил решен в противоречие с практиката на ВКС и решаван противоречиво от съдилищата, както и че тъй като правните последици от решението засягат в значителна степен имуществената сфера на касаторите и вследствие посочените действия на съда те са ощетени, то спорът е и от съществено значение за развитие на правото.
Предвид цитираните по-горе, задължителни за съда указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, дадени с т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, така депозираното по делото писмено изложение на жалбоподателите не съдържа извеждане и формулировка на общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Преповторените в изложението, наведени и с касационната жалба, касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК за неправилност на въззивното решение, поради необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, не са и не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по чл. 288 от ГПК. Те биха подлежали на разглеждане от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на общо основание за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Също съгласно т. 1 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, непосочването от страна на жалбоподателя на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Наличието на тези допълнителни основания би могло да бъде установено, само ако касаторът е извел един или няколко материалноправни или процесуалноправни въпроса, които са разрешени от въззивния съд с обжалваното решение, за да прецени касационната съдебна инстанция дали тези правни въпроси са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, дали по тях е налице противоречива практика на съдилищата, респ. – дали те са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При липса, както в случая, на формулирани в изложението на касатора на такива правни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тази преценка в производството по чл. 288 от ГПК е невъзможно да бъде извършена. Освен това, като не са посочили и представили никакви конкретни съдебни актове, на които въззивното решение да противоречи по някакъв начин, касаторите не са навели надлежно и допълнителните основания по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и т. 2 и т. 3 и мотивите към тях от TP № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Изтъкваното в изложението „засягане в значителна степен имуществената сфера на касаторите” и тяхното „ощетяване” с въззивното решение, очевидно не обуславят наличието и на допълнителното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК (в тази връзка – вж т. 4 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
Само по горните съображения, касационното обжалване на въззивното решение в случая не следва да се допуска.
Независимо от горното, дори и да се приеме – предвид най-съществените оплаквания на касаторите за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, че те извеждат процесуалноправни въпроси по приложението на чл. 266, ал. 1 и чл. 200, ал. 3 от ГПК, а именно – относно възможността въззивният съд да допусне доказателства, поискани за първи път с въззивната жалба, както и относно възможността, при оспорване на експертното заключение, съдът да назначи друго или повече вещи лица, то тези процесуалноправни въпроси са разрешени от СГС в случая при точно приложение на процесуалния закон и в пълно съответствие с константната задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. В нея никога не е имало съмнение, че поради въведените с действащия ГПК, процесуални преклузии за посочване и събиране на доказателства по делото, и съгласно изричната и ясна процесуална забрана по чл. 266, ал. 1 от ГПК, страните не могат да сочат и представят за първи път с въззивната си жалба доказателства, които са могли да посочат и представят в съответния преклузивен срок в първоинстанционното производство. Именно с тази процесуална забрана по чл. 266, ал. 1 от ГПК въззивният съд е мотивирал определението си по чл. 267, ал. 1, изр. 1 от ГПК, с което е отказал да допусне разпита на двамата свидетели, поискани за първи път едва с въззивната жалба на касаторите, без от страна последните да са посочени каквито и да било конкретни пречки и причини, поради които тези свидетели не са посочени и техният разпит не е поискан пред първоинстанционния съд. Също в съответствие с практиката на ВКС и при точно приложение на чл. 200, ал. 3 от ГПК, въззивният съд е извършил преценката, че при категоричен извод на прието във въззивното производство експертното заключение, съвпадащ с вероятния извод на другото вещо лице от първата инстанция (а при липсата на каквото и да било противоречие с някое от останалите събрани по делото доказателства), при направеното оспорване на заключението от страна на жалбоподателите, не е било необходимо да се допуска нова, тричленна съдебно-графологическа експертиза.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице предпоставките за това по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, жалбоподателите-ответници дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ищцата, претендираните и направени от нея разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита в производството пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 1 100 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 504/24.01.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 7725/2011 г. на Софийския градски съд;
ОСЪЖДА В. Х. К. и М. Е. К. да заплатят на Р. С. В. сумата 1 100 лв. (хиляда и сто лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.