2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1109
гр. София, 03.10. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети септември през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 2675 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответниците по делото Е. Г. Л., С. Л. Л. и Г. Л. Л. срещу решение № 2619/21.12.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 2925/2012 г. на Варненския окръжен съд (В.). С него, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 3080/03.07.2012 г. по гр. дело № 13092/2011 г. на Варненския районен съд (В.), като краен резултат жалбоподателите са осъдени, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3, във вр. с чл. 192, ал. 1 и с чл. 86 от ЗЗД, да заплатят на ищците С. М. М. и Д. С. М. сумата 10 270 лв. и сумата 8 000 U., представляващи платена от ищците цена по договор за продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 147, том ХІІ, нот. дело № 4887/1998 г., ведно със законната лихва върху тези суми, считато от 02.09.2011 г. до окончателното им плащане; в тежест на жалбоподателите са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност на обжалваното въззивно решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателите, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните три правни въпроса: 1) счита ли се развален договорът за продажба на недвижим имот при евикция; 2) има ли значение дали купувачът е бил добросъвестен или недобросъвестен при определяне на началния момент, от който започва да тече давностният срок за връщане на платената цена при евикция; и 3) при приемане на наследството по опис, кой следва да се произнесе за размера на ограничената отговорност на наследниците – съдът или съдебният изпълнител.
По отношение на първия правен въпрос касаторите сочат допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК и поддържат, че този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като в тази връзка сочат и представят (в препис) определение № 61/15.01.2010 г. по гр. дело № 1501/2009 г. на ІV-то гр. дело на ВКС. По отношение на втория и третия правни въпроси, жалбоподателите навеждат допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържат и излагат съображения, че тези два правни въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответниците по касационната жалба – ищците С. М. М. и Д. С. М., в отговора си излагат становище и съображения, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба; претендират присъждане и на разноските, направени от тях пред настоящата съдебна инстанция.
По делото е установено, че по процесния договор за продажба ищците-съпрузи са купили от наследодателя на тримата ответници-касатори (в качеството му на [фирма]) и от ответницата Е. Л. (съпруга на наследодателя) процесния недвижим имот – апартамент. Ищците са платили цената на имота – двете процесни суми 10 270 лв. и 8 000 U. на датата на сключването на договора (съставянето на нотариалния акт) – 17.06.1998 г. Със съдебно решение, влязло в сила на 24.10.2006 г., ищците са осъдени на основание чл. 108 от ЗС да предадат на Ф. Г. Т. владението върху процесния имот, придобит от последната въз основа на друго влязло в сила, конститутивно съдебно решение по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, като към датата на сключването на процесния договор от 17.06.1998 г. исковата молба по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД на Ф. Т. е била вписана. Също със съдебно решение, постановено по гр. дело № 1660/2010 г. на В. и влязло в сила на 12.01.2011 г., са отхвърлени предявените от ищците срещу ответниците-касатори, иск с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД за разваляне по съдебен ред на процесния договор за продажба, поради виновно неизпълнение от страна на продавачите, и обусловения от него иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за връщане на платената цена по него.
При така установените по делото обстоятелства, въззивният съд е приел от правна страна следното:
Приел е за неоснователен отвода на ответниците-касатори за недопустимост на предявения по настоящото дело иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3, във вр. с чл. 192, ал. 1 от ЗЗД и на постановеното по него първоинстанционно решение, поради това, че спорът между страните вече бил разрешен със сила на пресъдено нещо по гр. дело № 1660/2010 г. на В.. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че макар в основата на исковите претенции по двете дела (чл. 55, ал. 1, пр. 3, във вр. с чл. 87, ал. 3 от ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 3, във вр. с чл. 192, ал. 1 от ЗЗД) да е института на неоснователното обогатяване, то не е налице идентичност в техните основания – претенцията по гр. дело № 1660/2010 г. на В. е била обусловена от конститутивния иск по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД за разваляне по съдебен ред на процесния договор поради неизпълнение, а претенцията за връщане на платената по него цена по настоящото дело е основана на това, че ищците са съдебно отстранени от имота от трето лице и на произтичащите им от това права по чл. 192, ал. 1 от ЗЗД, поради това, че са недобросъвестни (предвид вписването на исковата молба по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД към датата на сключването на процесния договор).
Настоящият състав на ВКС споделя горните изводи на въззивния съд, още повече, че в мотивите към влязлото в сила решение по гр. дело № 1660/2010 г. на В. изрично е посочено, че ищците разполагат само с иска по чл. 192 от ЗЗД (чл. 55, ал. 1, пр. 3, във вр. с чл. 192, ал. 1 от ЗЗД), какъвто не е предявен по това дело, т.е. този иск, който е предявен по настоящото дело, очевидно не е бил разгледан по гр. дело № 1660/2010 г. на В.. С оглед на това, няма основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение поради вероятна недопустимост на същото, доколкото в касационната си жалба ответниците-касатори навеждат същите оплаквания за недопустимост на предявения по делото иск и на постановените по него решения на първата и въззивната съдебни инстанции (в тази връзка виж и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Въззивният съд е приел също, че със съдебното отстраняване на ищците от процесния имот, изпълнението на процесния договор за продажба е станало невъзможно, поради което същият следва да се счита прекратен. С оглед така приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, първият изведен от касаторите правен въпрос е обуславящ изводите на въззивния съд и е от значение за изхода на правния спор по делото, т.е. този правен въпрос поначало представлява общо основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Не е налице обаче, наведеното от касаторите по отношение на този правен въпрос, допълнително основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Посоченото и представено (в препис) от тях в тази връзка, определение № 61/15.01.2010 г. по гр. дело № 1501/2009 г. на ІV-то гр. дело на ВКС е такова по чл. 288 от ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване. Това определение нито формира задължителна практика на ВКС по смисъла на т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито е годно да формира противоречива съдебна практика по смисъла на т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл са и т. 2 и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), като приетото от въззивния съд по този материалноправен въпрос е в съответствие с незадължителната практика на ВКС, формирана по реда на отменения ГПК от 1952 г. (решение № 317/28.06.2004 г. по гр. дело № 1014/2003 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС) и не се установява (а и касаторите не сочат) практика на ВКС в друг смисъл, която да е формирана по реда на чл. 290 от ГПК.
Въззивният съд е приел за неоснователно и възражението на касаторите-ответници за изтекла погасителна давност. В тази връзка в мотивите към обжалваното решение са изложени съображения, че от текста на нормата на чл. 192, ал. 1 от ЗЗД, тълкуван във връзка с останалите разпоредби за продажба на чужда вещ и съдебната евикция, следва, че задължението на продавача за връщане на получената по договора цена при недобросъвестност и на купувача възниква от момента на съдебното отстраняване на последния. С оглед на това, въззивният съд е приел, че давностният срок започва да тече от влизането в сила на решението по иска по чл. 108 от ЗС, а не от момента на предявяването на този иск, както и че в случая решението, с което ищците са осъдени да предадат владението на третото лице, е влязло в сила на 24.10.2006 г., а исковата молба по настоящото дело е подадена на 02.09.2011 г. – преди изтичането на 5-годишния давностен срок.
С горните мотиви въззивният съд е разрешил втория изведен от касаторите правен въпрос при точно приложение на закона, и конкретно – на правната норма на чл. 192, ал. 1 от ЗЗД, съгласно която, ако купувачът е знаел по време на продажбата за правата на третите лица, при съдебно отстранение той може да иска само връщане на цената. Тази правна норма ясно сочи, че вземането на недобросъвестния купувач за връщане на платената цена възниква „при съдебно отстранение”, т.е. – при вече осъществена (а не при евентуална) евикция, или с други думи – при уважен с влязло в сила съдебно решение иск по чл. 108 от ЗС. От това следва и че погасителната давност тече най-рано от момента на влизане в сила на съдебното решение по чл. 108 от ЗС – тя не би могла да тече от по-ранен момент, който предхожда възникването (респ. – и изискуемостта – чл. 114 от ЗЗД) на вземането за връщането на цената. С оглед на това, нормата на чл. 192, ал. 1 от ЗЗД, тълкувана във връзка с нормите за погасителната давност, са ясни и не се нуждаят от тълкуване по реда на чл. 290 от ГПК – по повод втория изведен от касаторите правен въпрос. Поради това, и по този правен въпрос не следва да се допуска касационното обжалване – по наведеното от жалбоподателите допълнително основание за това по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл е и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Въззивният съд е посочил в мотивите към обжалваното решение, и че ответницата Е. Л. е страна по процесния договор, и в качеството й на такава, и като наследник, същата е материално отговорна по предявения по делото иск, наред с останалите двама ответници – наследници на Л. Л.. В тази връзка е посочено и че приемането на наследството по опис е възражение, относимо към изпълнението на задължението, но не и към неговото съществуване.
Макар с горните мотиви въззивният съд да е дал разрешение на третия изведен от касаторите правен въпрос, то същият не е обуславящ крайния му извод за основателност на предявения по делото иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3, във вр. с чл. 192, ал. 1 от ЗЗД, и не е от значение за изхода на спора по делото. Този правен въпрос би бил от такова значение, ако ответникът по осъдителен иск за плащане на парично задължение на наследодателя му, наред с твърдението, че е приел наследството по опис, твърди и че активът на наследството вече е изчерпан, поради което и възразява, че не следва да отговаря за това задължение на наследодателя съгласно чл. 60, ал. 2 от ЗН. В случая, обаче, ответниците-касатори – в отговора на исковата молба (а и впоследствие), свързват твърдението си, че са приели по опис наследството на Л. Л., единствено с възражението, че не били универсални правоприемници на наследодателя. Липсват твърдения (а и доказателства) по делото, активът на това наследство да е изчерпан, като не са ангажирани и доказателства за самото приемане на наследството по опис. По тези съображения, третият правен въпрос, изведен от жалбоподателите, в случая не представлява общо основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение (в тази смисъл – също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение – тъй като не са налице наведените от касаторите основания за допускане на касационното обжалване на решението на въззивния съд, касационното обжалване на същото не следва да се допуска.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 81, във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК, касаторите-ответници дължат и следва да бъдат осъдени да заплати на ищците, претендиарните и направени от последните разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата съдебна инстанция по делото, в размер 1 500 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2619/21.12.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 2925/2012 г. на Варненския окръжен съд;
ОСЪЖДА Е. Г. Л., С. Л. Л. и Г. Л. Л. да заплатят на С. М. М. и Д. С. М. сумата 1 500 лв. (хиляда и петстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.