2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1109
ГР. С., 14.10.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 11.10.2011 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: М. И.
И. П.
Като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №538/11 г.,
намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на И. К. срещу въззивното решение на Апелативен съд В. /АС/ по гр.д. №569/10 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен искът на касатора срещу К. Й. по чл.45 от ЗЗД – за сумата от 50 хил. лв., обезщетение за неимуществени вреди, нанесени на ищеца като служител в район „Приморски” на [община] с неверни и засягащи честта и достойнството му твърдения на ответника в качеството му на кмет на общината, изнесени на пресконференция и разгласени чрез медиите/радиа, телевизии, вестници, интернет сайтове/.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1 от ГПК с всичките й точки: Намира, че по обусловилия изводите на АС процесуален въпрос: чия е доказателствената тежест за установяване на вината в поведението на ответника, въззивното решение противоречи на практиката на ВКС в цитираните и приложени решения без задължителен характер, в които се приема, че вината на дееца /и само тя от елементите на фактическия състав по чл.45 от ЗЗД/ се предполага – осн. по т.2.
В противоречие с цитирана практика на ВКС, отново без задължителен характер – осн. по т.2, във връзка с извода на АС по въпроса: нарушено ли е с изказването на ответника доброто име на ищеца, не са обсъдени всичките му доводи и възражения, вкл. за изразеното от ответника на пресконференцията мнение, че ищецът е несъвместим като личност с длъжността, която заема.
Решението е необосновано по смисъла на ППВС №7/65 г., тъй като приетите за установени от съда фактически обстоятелства и правните изводи въз основа на тях не съответстват на данните по делото. Посочено е конкретно кои от изводите в решението не отговарят на правилата на формалната логика и са несъответни на доказани по делото факти.
Във връзка с осн. по т.3 е посочено, че липсва практика на ВКС по част от въпросите от предмета на спора, а именно: кое поведение може да бъде уронващо доброто име и честта на едно лице в обществото; има ли право съдът на самостоятелна преценка за наличието на такова поведение, ако е установено противоправното действие на ответника и изживените от ищеца вследстие на това емоционални страдания; представлява ли неправомерно поведение публичното изказване на дл. лице, с което се засяга репутацията на друго такова и може ли в този случай отговорността да се търси като обективна, по аналогия с тази на медиите по ЗРТ . Тези въпроси имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, защото са „важни изобщо при разглеждането на този вид дела”
За да отхвърли иска АС е приел, че не се установява виновно /и противоправно, видно от цялостното изложение на инстанциите по същество/ поведение на ответника, изрязяващо се в публично изявление пред медиите с неверни твърдения за работата на ищеца като служител – директор на ТУ на район Приморски. Според въззивния съд това поведение следва да се установи пълно и главно. По делото не е установено направеното от ответника изявление да е невярно по съдържание, нито в думите му се съдържат изрази, уронващи доброто име на ищеца. Приетото от АС смислово съответства на представената практика на ВКС. В нея е посочено, че при непозволено увреждане се презумира само вината, но не и отговорността / Р №131/67 г. на ОСГК, Р №1123/08 г. на ВКС, пето г.о., №532/08 г. на трето г.о.и др./ Вината е само един от елементите от фактическия състав на деликта, свързана с психологическото поведение на извършителя му, на която е придадено самостоятелно значение. Докато вината на извършителя се предполага оборимо и доказването на противното е в тежест на ответника, то останалите елементи / вкл. противоправното поведение/ се доказват във всеки конкретен случай и доказването им е в тежест на ищеца, както е приел и въззивният съд.
Въпросите за обосноваността на въззивното решение по см. на ППВС №7/65 г., както и дали съдът е спазил задължението си да обсъди всички възражения и доводи на страните, съобр. приложената практика сочат на основания по чл.281,т.3 от ГПК и са относими към правилността на решението, за която ВКС се произнася при разглеждане на жалбата по конкретното дело, но не и в производството по чл.288 от ГПК /ТР/19.02.10г., т.1/. Освен това изявление на ответника, че ищецът е непригоден за заеманата длъжност, не е посочено в исковата молба като съдържащо се в изказването пред медиите, т.е. – като част от деянието.
По въпросите, поставени във връзка с основанието по т.3 – в случая се претендира отговорността на ответника за разпространените от него в дл. качество неверни твърдения за ищеца, уронили доброто име и достойнството на последния. Или отговорността се търси като лична от физическо лице за негово противоправно и виновно поведение на осн. чл.45 от ЗЗД, затова неотносим към спора е въпросът за обективната / за чужди действия/ отговорност .
Соченото по делото като вредоносно и неправомерно поведение на ответника се изразява съобр. исковата молба в неверни твърдения за ищеца, разгласени публично. За да се ангажира отговорността на ответника е необходимо да се установи, че твърденията са неверни и съдържанието и начинът на излагането им уронват честта и достойнството на ищеца. Подлежи на обезщетяване не всяка настъпила за последния вреда, а само ако е причинена противоправно и виновно. В рамките на спора, с който е сезиран съдът следва да се произнесе по елементите на деликта, така както е очертан в исковата молба – противоправно и виновно поведение и настъпилите в пряка причинна връзка с него нематериални вреди. Т.е. съдът преценява извършено ли е от ответника противоправно деяние от посочения вид и с последици за ищеца, което е направено в случая в съотв. с ТР №131/67 г. и приложената практика на състави на ВКС. Въпросите от института на непозволеното увреждане са широко разработени в практиката, а конкретният случай не разкрива особености, които да налагат допускане на обжалването с цел обогатяването и обновяването й.
Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненски апелативен съд по гр.д. №569/10 г. от 1.12.10 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: