О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1109
С. 08.11.2013г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на шести ноември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 4676 по описа за 2013г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Университет за национални и световно стопанство /У./, представляван от ректора С., чрез процесуалния представител старши юрисконсулт Ч. против въззивно решение № 633 от 5.02.13г. по в.гр.д.№ 3605 по описа за 2012г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 5032 от 9.07.12г. по гр.д.№ 2693/11г.на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявения от [фирма] [населено място] против У. иск с правно основание чл.231 ал.2 изр.1 от ЗЗД за разликата над сумата от 8 659.62лв.до сумата 106 124.09лв., ведно със законната лихва, считано от 21.02.11г. и в частта,с която са присъдени разноски от 2 709.60лв. и вместо това е постановено друго,с което е осъдено К.” О. [населено място] да заплати на У. сумата от 97 464.47лв., съставляваща цената на извършени ремонтни работи съгласно чл.4 ал.3 и 4 от Договор за наем от 1.08.07г., ведно със законната лихва,считано от 21.02.11г.до окончателното й плащане, оставено е решение № 5032 от 9.07.12г. по гр.д.№ 2693/11г.на СГС в останалата част в сила и са присъдени разноски в общ размер от 8 360.47лв.
Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор от противната страна.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. При преценката за допустимостта й до касационно разглеждане, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното:
Предявен е иск от [фирма] [населено място] против У. за присъждане на сумата от 123 224.09лв., съставляваща стойността на извършени строително-ремонтни работи в наето помещение, находящо се в [населено място], Студентски град, [жилищен адрес] съставляващ ниско тяло, с площ от 125 кв.м., с предназначение „кафе-аператив”, въз основа на сключен между страните договор за наем от 1.08.2007г.
За да присъди сумата от 97 464.47лв. по предявения иск с правно основание чл.231 ал.2 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че доказаният размер на извършените ремонти работи възлиза на 140 829лв. Присъдил е посочената сума, като е съобразил заявената претенция от 123 224.09лв., от които е приспаднал сумата от 17 100лв.,отчитайки възражението на ответната страна по чл.4 ал.2 от договора за четиримесечния срок, в който ищеца не дължи наем заради извършения ремонт. Съдът е счел, че извършвайки тези разходи, ищецът е изпълнил задължението на наемодателя да предаде наетата вещ в състояние отговарящо за предвиденото ползване. Тълкувайки волята на страните, изразена в сключения помежду им договор, съобразно чл.20 от ЗЗД, съдът е приел, че тяхното желание е било разходите по възстановяването да са за сметка на наемодателя, като периода, през който ще се извършва ремонта и стойността на направените разходи е следвало допълнително да се уточнят съобразно „представените документи”. По делото не е установено и не се твърди от ответната страна тя да е възразила до датата на иска срещу вида и стойността на извършените ремонти работи, поради което според съда те са били мълчаливо одобрени. Допълнително уточнение /анекс/ страните не са сключили по вина на ответника, който не се е отзовал на изпратените писма,получени от У. на 26.03.09г., 16.09.08г. и 19.11.08г.и последният не може да извлича ползи от собствената си забава/. Отделно съдът е посочил, че до изтичане на установените преклузивни срокове /за които е счел приключването на устните състезания в първоинстанционното производство/ ответникът не е оспорил целесъобразността на извършените от ищеца разходи за ремонт, както и вида им /полезни или луксозни/, като за първи път подобни възражения пред въззивната инстанция не могат да се правят.
При тези мотиви, касаторът се позовава на основанието по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, като счита, че въззивният акт е постановен в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси, по които желае да се допусне касационно обжалване:
1. Когато въззивният съд счете,че твърденията в исковата молба и направените възражения и доводи в съдебно заседание са неясни, неточни и определени факти от значение за делото се нуждаят от изясняване, следва ли да даде указания съобразно чл.145 ал.1 или ал.2 от ГПК или да даде възможност на ищеца за пояснения съобразно чл.143 ал.2 от ГПК след като това не е направено от първоинстанционния съд?,
2. Следвало ли е въззивният съд да извърши отново процесуалните действия, които първоинстанционния не е извършил в нарушение на чл.146 от ГПК /като се визира разпределението на доказателствената тежест/,
3.Аналогична ли е правораздавателната дейност на първоинстан-ционния и на въззивния съд пред вид нормата на чл.271 ал.1 от ГПК и решаването на спора по същество от въззивния съд предполага ли самостоятелна преценка на събраните доказателства и заявените от страните доводи и възражения?,
4.С оглед приложението на чл.149 от ГПК какво е значението на пис-ената защита и до каква степен се вземат пред вид при решаване на спора от въззивния съд доводите и възраженията, въведени от страната в нея
5.Представляват ли извършените над и извън необходимото и договорено съгласие между страните строително-ремонтни работи за подобрения в интериора и в състоянието на имота от наемателя луксозни такива, извършени не по предназначение и как следва във връзка с това да се тълкува договора? и
6.Произнесъл ли се е съда по непредявено основание при условие,че ищецът претендира само необходимите разноски за извършен в обекта ремонт на договорно основание, а не увеличената стойност на имота?
По така поставените от касатора въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, първо, защото те не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, доколкото не са свързани с решаващите мотиви на съда и второ, защото не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС,както се твърди в касационната жалба. Съображенията:
Първият и петият въпроси са несъотносими към предмета на спора, защото в случая въззивният съд не е счел, че твърденията в исковата молба или направените възражения и доводи в съдебно заседание са неясни, неточни и определени факти от значение за делото се нуждаят от изясняване, в какъвто смисъл е първия поставен от касатора въпрос, както и не е обсъждал въпроса за вида на направените разноски, в какъвто смисъл е петия поставен от касатора въпрос. Както беше посочено по-горе въззивният съд е счел, че ответникът своевременно /което според него е до приключване на устните състезания в първоинстанционното производство/ не е оспорил целесъобразността на извършените от ищеца разходи за ремонт, както и вида им /че същите са луксозни/. Тези въпроси за първи път са поставени едва в писмените бележки. Общото правило за преклудиране на възраженията на ответника е с изтичане на срока за отговора. В случая посочените от ответника възражения в отговора са относно това, че ответникът не е представил изискуемите се съгласно договора три броя оферти, че ответникът е предприел действия пред компетентните органи за издаване на разрешение за ремонтните работи и че в част от представените фактури не са отбелязани видовете строително-ремонтни работи и обекта, в който са извършени. Съобразно така направените възражения и предявения иск – съдът е разпределил доказателствената тежест между страните. Нарушение във връзка с това разпределение съдът не е допуснал и не е налице хипотеза на неизвършен или непълен доклад по чл.146 от ГПК, поради което е ирелевантен е втория поставен от касатора въпрос за необходимостта от повтаряне от въззивния съд на действията, които първоинстанциония не е извършил. Налице е преклудиране на възможност за заявяване на нови възражения поради това, че не са направени своевременно. Съгласно нормата на чл.269 ал.2 от ГПК служебният контрол на въззивният съд относно правилността на постановения първоинстанционен акт следва да бъде отречен. Дейността на въззивния съд не е повторение на пъроинстанционното производство, а негово продължение, като въззивният съд се произнася само по заявените пред него доводи. Страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство. В писмената защита, която съгласно чл.149 от ГПК се представя след приключване на съдебното дирене, дори и да се приеме, че тя е продължение на устните състезания по делото, страните могат само да излагат становището си по фактическите и правни доводи, които вече са въведени в хода на производството, но в писмената защита / в отсъствие на противната страна/ съгласно чл.147 от ГПК не могат да се въвеждат нови искания, нови възражения, да изтъкват нови факти или да се представят нови доказателства/Р-474-2013г.по гр.д.№ 1499/11г.на ІV г.о. на ВКС по чл.290 от ГПК/. В случая въззивният съд е взел пред вид изложените в писмената защита фактически и правни доводи на страната и е отказал да съобрази направените за първи път от нея нови възражения. Приетата от съда квалификация по чл.231 ал.2 от ЗЗД е съобразно заявената от ищеца претенция и не е налице произнасяне по непредявено основание, в какъвто смисъл е постановения от касатора шести въпрос.
Мотивиран от гореизложеното, като счита,че по поставените от касатора въпроси, не са налице основанията по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, Върховен касационен съд,състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 633 от 5.02.13г. по в.гр.д.№ 3605 по описа за 2012г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.