О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 111
София, 13.02.2019 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на седми февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 3676 по описа за 2018 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България чрез прокурор Т. П. от Апелативна прокуратура – София, срещу въззивно решение № 1971/24.07.2018 г., постановено от Софийски апелативен съд по гр.д. № 913/2018 г. в частта, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на В. А. С. обезщетение в размер на 20 000 лв., на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва, считано от 28.06.2014 г., на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и съдебноделоводните разноски.
Касаторът излага доводи за неправилност, които по съществото си са за необоснованост, довела до противоречие с материалния закон – чл. 52 ЗЗД. Позовава се и на допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, без да изяснява в какво се изразява то.
Насрещната страна В. А. С., чрез адв. П. Ш., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че жалбата е недопустима – липсва правен въпрос по см. чл. 280, ал. 1 ГПК, евентуално, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, още и за неоснователност на жалбата. Претендира сторените в инстанцията разноски.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният Софийски апелативен съд, като е отменил частично решенето на първостепенния Софийски градски съд, е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на В. С. 20 000 лв. – обезщетение за причинени му неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва, считано от 26.06.2014 г. до окончателното издължаване. Отхвърлил е иска за разликата над 20 000 лв. до претендираните 30 000 лв.
За да се произнесе, съдът установил, че с постановление по ДП № ХІІІ-П-6/2008 г. В. С. е привлечен като обвиняем на 12.01.2009 г. за престъпление по чл.116, ал.1, т.2 във връзка с чл.115, във вр. с чл.18, ал.2 от НК – опит за убийство, извършен от длъжностно лице. Спрямо лицето е взета мярка за неотклонение „подписка“. В обвинителния акт, с който е сезиран съда, е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 387, ал. 1 НК – злоупотреба със служебно положение, от което са произлезли вредни последици и по чл. 131, ал. 1, т. 2, пр. 3 във вр. чл. 129 НК – за причиняване на средна телесна повреда от полицейски орган при или по повод изпълнение на службата му. С присъда № П-128 от 18.06.2012 г. на Софийски районен съд, лицето е оправдано по повдигнатите обвинения. За първото обвинение, предвиденото в НК наказание е до 3 години лишаване от свобода, а за второто – от 1 до 5, съгласно действащите към датата на извършването на деянието редакции. Районният съд е провел 6 редовни съдебни заседания. След даване ход на съдебните прения прокурорът е заявил, че не са събрани достатъчно доказателства, които да установят по безспорен начин, че подсъдимият е извършил престъпленията, в които е бил обвинен и поискал от съда да го признае за невиновен. На същата дата е постановена оправдателна присъда, влязла в сила на 04.07.2012 г.
Съдът установил, че след повдигане на обвинението С. бил изплашен да не бъде осъден и уволнен, спрял да управлява служебен автомобил, за да не стане ПТП, което да усложни още повече нещата, колегите му се отдръпнали от него, иронизирали го зад гърба му, началниците го спрели от участие в специализирани операции. За случая се разчуло и в [населено място], откъдето е С. – той спрял да излиза с приятели, притеснявал се от хорското мнение, коренно се променило държанието му.
За да определи размера на обезщетението, съдът взел предвид продължителността на наказателното преследване и броя на съдебните заседания с участие на пострадалия, тежестта на повдигнатото обвинение, както и това, че е за длъжностно престъпление, както и професията на С. – полицай, личностните терзания, продължителността и интензитета им, както и отражението на обвинението върху личния, професионалния и обществения живот, чувствата, честта и достойнството му.
Касаторът счита, че касационно обжалване следва да се допусне по „процесуалноправния въпрос за определяне на неимуществените вреди“. Следват касационни оплаквания (основания по чл. 281, не и съображения по чл. 288 ГПК), че обезщетението не е съобразено с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и не е извършена задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта; част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането и липсват мотиви за наличието на причинноследствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. Нито в касационната жалба, нито в изложението е изяснено кои са тези обективно съществуващи обстоятелства, необсъдени от въззивния съд при определяне на обезщетението по справедливост, както и кои са тези неимуществени вреди (различни от обичайните за незаконно обвинение в престъпление, които се твърдят от ищеца), че и установени от въззивния съд, но пък без да изложи за тях мотиви за наличието на причинноследствена връзка между незаконното обвинение с увреждането.
Касаторът е цитирал съдебна практика, но това само по себе си не е основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, нито по този начин конкретизира горните касационни оплаквания.
Посочените съдебни актове могат да се отнесат към следващия въпрос в изложението – как се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди и как се прилага общественият критерий за справедливост.
Първата част от въпроса се съдържа във втората: чл. 52 ЗЗД изрично е разпоредил, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост. Така е сторил и въззивният съд. При тълкуването на чл. 52 ЗЗД също не е дал разрешение, различно от възприетото в посочените от касатора съдебни актове: т. II от ППВС №4/23.12.1968 г.; т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС; т. 19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; решение №192 от 14.06.2016 г. по гр.д. №1061/2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о. решение № 29 от 05.03.2012 г. по гр.д. №170/2011 г. на ВКС, ГК, III г.о.; решение № 476 от 27.01.2016 г. по гр.д. №3281/2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о. Съдът е изходил от обективно съществуващи и конкретно установени по делото обстоятелства, имащи отношение към вида, продължителността и интензитета на търпените страдания, личността на увредения, начина му на живот и обичайната среда, интереси и ценностна система, трудовата биография, отражението върху личния, обществения и професионалния живот
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
В. С., чрез адв. Ш. е поискал „да ни бъдат присъдени и направените по делото разноски и за касационната инстанция“ . Приложил е списък по чл. 80 ГПК, в който е записано, че се дължи възнаграждение по чл. 38 от Закона за адвокатурата (ЗА) за изготвяне на отговор на касационна жалба и процесуално представителство пред ВКС в размер на 1130 лв.
Съдът е сезиран с искане по чл. 38, ал. 2 от ЗА и то е лично на процесуалния представител адв. Ш.; страната не може да претендира за себе си или общо с пълномощника си заплащане на адвокатско възнаграждение. Искането е допустимо само за адвокатски хонорар за настоящата инстанция, а не и за предходните. Размерът на адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен списък по чл. 80 ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът, също така, не е обвързан от посочената от адвоката сума.
При безплатно предоставяне на правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, както е в случая, адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете; дължи се от насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК.
В случая съдът, като съобрази фактическата и правна сложност на делото в инстанцията и това, че касационното производство приключва до предварителната селекция по чл. 288 ГПК, както и предвидения в Наредба № 1 на Висшия адвокатски съвет размер за свършената работа, определя адвокатско възнаграждение на адв. П. И. Ш. в размер на 850 лв., които Прокуратурата на РБ следва да му заплати.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 1971/24.07.2018 г., постановено от Софийски апелативен съд по гр.д. № 913/2018 г. в частта, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на В. А. С. обезщетение в размер на 20 000 лв., на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва, считано от 28.06.2014 г., на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и съдебноделоводните разноски.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на адвокат П. И. Ш. адвокатско възнаграждение в размер на 850 лв. за оказана безплатна помощ и съдействие на В. А. С. по касационно гр.д. № 3676/2018 г. на ВКС, IV г.о., на осн. чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: