О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1115
София, 03.10. 2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 2072 по описа за 2014 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Сдружение „Ц.” – [населено място], представлявано от председателя на Управителния съвет З. В. М., чрез адв. В. Т. И. от АК – П., срещу въззивно решение № 39/21.01.2014 г. на Плевенския окръжен съд, постановено по гр.д. № 1288/2013 г.
Излагат се доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и противоречие с материалния закон.
Насрещната страна не е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ от С. Ц. И. против Сдружение „Ц.”, [населено място]. Исковете са уважени, като съдът е осъдил работодателя да заплати на ищеца сторените по делото съдебноделоводни разноски и му е възложил тежестта за дължимите държавни такси и поетите от бюджета на съда съдебноделоводни разноски.
Съдът установил, че страните са били в трудовоправна връзка. С. И. била уволнена на осн. чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, като съдът приел, че от събраните по делото доказателства не може да се направи извод, че е осъществена хипотезата по цитираната правна норма.
В изложението към касационната жалба са повдигнати следните въпроси: налице ли са променени изисквания за професионална квалификация в новата длъжностна характеристика, утвърдена на 25.06.2013 г.; може ли съдът да изследва работодателската целесъобразност, довела до промяна на изискванията за заемана на длъжността; въззивното решение мотивирано ли е в съответствие с изискванията на т. 19 ТР1/2000 г.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на поддържаното основание – чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 2 ГПК.
Въпросът дали по казуса, в представената длъжностна характеристика, утвърдена на 25.06.2013 г., работодателят е извършил променени в изискванията за професионална квалификация, касае фактическо заключение, а проверката на фактическите заключения на въззивната инстанция се извършва след допуснато касационно обжалване, при касационната проверка, с решението на Върховния касационен съд, доколкото има отношение към касационните оплаквания. Във връзка с фактически извод, направен от въззивна инстанция, касаторът би могъл да постави правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК – такъв, по който въззивната инстанция се е произнесла, за да достигне до фактическото заключение и то в противоречие със задължителна съдебна практика, при противоречива съдебна практика или този правен въпрос е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото. Несъгласието с фактическите заключения, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационно обжалване. В случая не са поставени въпроси нито във връзка с доказателствените средства, нито с логическите заключения на съда, при които е достигнал до съответните фактически изводи.
Въпросът дали съдът може да изследва работодателската целесъобразност, довела до промяна на изискванията за заемана на длъжността, е неотносим към съображенията, поради които въззивният съд е уважил исковете. Въззивната инстанция не е преценявала дали и доколко работодателят разполага с възможността да въвежда нови изисквания за заемане на длъжността, а е приел, че работодателят евентуално е разполагал с възможност за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 1, т. 11 КТ, но не и по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, на който текст е основал заповедта. Във връзка с този правен извод няма нито касационни доводи, нито са поставени правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Освен изложеното, не се установява и допълнителното условие по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на което се позовава касатора, защото е приложил съдебни актове на районни съдилища, за които няма никакво отбелязване, че са влезли в сила. Те не съставляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както е изяснено в ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Последният въпрос, касационната инстанция преформулира като питане дали въззивното решение следва да бъде мотивирано. Поддържа се противоречие с т. 19 от ТР №1/2000 г. на ОСГК на ВКС.
Въпросът е принципно значим, но въззивният съд е изложил ясни, пълни мотиви по съществото на материалния спор, като точно е приложил чл. 271, вр. чл. 235 и чл. 236 ГПК и се е съобразил с трайната съдебна практика по тълкуването на правните норми, включително задължителната. Мотивите на съдебното решение, както е разяснено още с Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване на делото; необходимите фактически и правни съображения, трябва да са изложени кратко и пълно. Съдът трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да обоснове правните си заключения. Както е изяснено и в ТР 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 19, въззивната инстанция не е контролноотменителна, а втора по ред по съществото на материалноправния спор и в съдебния си акт не изследва първоинстанционното решение, което означава, че оплакванията във въззивната жалба коментира, доколкото те са свързани с материалноправния спор. При постановяването на своя съдебен акт, въззивният съд дължи изследване на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора. При действието на ГПК от 2007 г. предметът на спора във въззивна инстанция е ограничен, с известни изключения, до предмета на въззивното обжалване – срв. ТР 1/2003 г. на ОСГТК на ВКС.
В случая, въззивният съд не се е отклонил от изискванията на закона и разясненията по тълкуването му, дадени в Постановлението на Пленума на ВС РБ и тълкувателните решения на Общите събрания на ГК и ТК на ВКС.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 39/21.01.2014 г. на Плевенския окръжен съд, постановено по гр.д. № 1288/2013 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: