О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1118
гр. София, 03.10. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети септември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 3000 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Г. Д. срещу решение № 60/14.03.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 83/2014 г. на Великотърновския окръжен съд. С обжалваното решение е отменено решение № 1175/13.12.2013 г. по гр. дело № 2101/2013 г. на Великотърновския районен съд и са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу В. университет (В.) „Св.Св. К. и М.”, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ – за признаване за незаконно и отмяна на дисциплинарното й уволнение, извършено със заповед № 145/13.05.2013 г. на ректора на ответния университет, за възстановяването й на заеманата до уволнението длъжност „главен асистент” в катедра „Маркетинг и туризъм” при Стопанския факултет на ответния университет и за осъждане на последния да й заплати обезщетение в размер 4 260 лв. за оставането й без работа през периода 22.05.2013 г. – 22.11.2013 г. поради уволнението; в тежест на жалбоподателката са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответният В. „Св.Св. К. и М.” в отговора на касационната жалба и становището към него излага съображения за неоснователност на жалбата, както и че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните девет правни въпроса: 1) съставът на чл. 187, т. 8 от КТ, за да представлява дисциплинарно нарушение, включва ли като задължителни осъществяването едновременно и на двата му съставни елемента – „злоупотреба с доверието на работодателя” и „уронване на доброто име на предприятието”, или това са два самостоятелни състава, съдържащи се в един текст на правна норма и всеки от тях може да има самостоятелно проявление в практиката; 2) допустимо ли е директно налагане на наказание „уволнение” за извършено нарушение по чл. 187, т. 8 от КТ – „уронване на доброто име на предприятието”, при липса на други дисциплинарни провинения на работника/служителя и негово чисто дисциплинарно минало; 3) допустимо ли е критика и изказано негативно мнение в публичното пространство (медиите и публични събития), отнасящи се до личността на представителя на работодателя, да имат за резултат ангажирането на дисциплинарната отговорност на служителя – при осъществяване на състава по чл. 187, т. 8 от КТ – „уронване на доброто име на предприятието”; 4) допустимо ли е налагането на дисциплинарно наказание за действия на служителя, извършени извън фиксираното му работно време и рамките на трудовоправните му функции, свързани с изказването на лично мнение относно лица, с които той е в йерархическа подчиненост във връзка с трудовото си правоотношение; 5) в случай на наложено наказание за уронване на доброто име на предприятието по чл. 187, т. 8 от КТ, когато съставомерността на деянието се съдържа в изказани твърдения и мнения пред медиите и широката общественост от страна на наказания служител, които се квалифицират като неверни и недоказани от работодателя, в последвалия съдебен спор по отмяна на наказанието въобще следва ли да бъде доказвана верността на тези обстоятелства, и ако – да, то коя страна носи доказателствената тежест за установяване истинността/неистинността на тези твърдения; 6) съставлява ли неявяването на работа в течение на два последователни дни системно нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 3 от КТ и принципно допустимо ли е кумулирането на съставите по чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ и чл. 190, ал. 1, т. 3 от КТ; 7) за да е осъществен съставът на чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ – „неявяване на работа в течение на два последователни дни”, следва ли работникът/служителят да отсъства от работното си място през целия работен ден в определеното му работно време, и неговото явяване в определен период от деня и полагане на труд за определено време деквалифицира ли деянието му като осъществяване на този състав, предвиден в КТ; 8) какво се разбира под понятието „календарен месец” по смисъла на КТ, и ако едно от твърдените закъснения или преждевременни напускания на работа е осъществено в месец, различен от този на другите две, попадат ли подобни закъснения и неявявания на работа в обхвата на тази хипотеза; и 9) при формулирано в правилника за вътрешния трудов ред (П.) и в колективния трудов договор (К.) работно време на ненормиран работен ден на преподавателите във висшите училища, без определени от работодателя начало и край на работния ден и при липса на разпределена работодателска натовареност (учебни часове) и пряко произтичащото от това задължение за извънаудиторно консултиране на студентите, допустимо ли е работодателят да вменява на служителя (преподавателя) да спазва работно време, определено за служителите и административния персонал, и съответно – да търси дисциплинарна отговорност за неспазването му.
Първите два материалноправни въпроса по приложението на чл. 187, т. 8 от КТ несъмнено представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, тъй като те са обуславящи крайните правни изводи на въззивния съд и са от значение за изхода на правния спор по делото (в този смисъл е и т. 1 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). За да отхвърли исковете на жалбоподателката, окръжният съд е приел, че първото дисциплинарно нарушение, за което тя е наказана – изготвянето и разпространяването по електронен път и по телевизията на т.нар. „открито писмо”, е такова по чл. 187, т. 8 от КТ – уронване доброто име на предприятието (работодателя) (посочена е и квалификация по чл. 187, т. 8, във вр. с чл. 126, т. 9 от КТ). Прието е също, че това нарушение се явява тежко такова по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 7 от КТ и само по себе си обуславя налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание – „уволнение”, като са взети предвид – съгласно разпоредбата на чл. 189, ал. 1 от КТ, тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които то е извършено и поведението на ищцата.
По отношение на тези два материалноправни въпроса жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като поддържа, че те се решават противоречиво от съдилищата и в тази връзка сочи противоречие между обжалваното въззивно решение и решение № 60/02.03.2011 г. по въззивно гр. дело № 21/2011 г. на Старозагорския окръжен съд. Към изложението й е представен незаверен препис от това решение, но без да са представени каквито и да било доказателства то да е влязло в сила. С оглед това, касационното обжалване по първите два материалноправни въпроса не следва да се допуска, тъй като не се установява да е налице, така наведеното от жалбоподателкта допълнително основание по чл. 280, ал. 1 т. 2 от КТ (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 3 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Освен това, както в трудовоправната теория, така и в съдебната практика (включително тази на ВКС) трайно се възприемат становищата, че разпоредбата на чл. 187, т. 8 от КТ урежда три отделни състава на дисциплинарни нарушения: 1) „злоупотреба с доверието на работодателя (предприятието)”, 2) „уронване на доброто име на работодателя (предприятието)” и 3) „разпространяване на поверителни за работодателя (предприятието) сведения”; както и че в зависимост от конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, – при съобразяване с критериите по чл. 189, ал. 1 от КТ, дисциплинарно наказание „уволнение” може да бъде наложено за всяко тежко дисциплинарно нарушение, независимо дали неговият състав е посочен в разпоредбите на чл. 187 от КТ или на чл. 190, ал. 1 от КТ или изобщо не попада сред изброените в тези разпоредби състави, което ясно следва от систематичното тълкуване на чл. 189, ал. 1, чл. 190, ал. 1, т. 7 и чл. 190, ал. 2 от КТ.
По отношение на следващите два материалноравни въпроса по приложението на чл. 187, т. 8 от КТ (третия и четвъртия в изложението), жалбоподателката поддържа, че по тях липсва съдебна практика, както и че те са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. С това тя възпроизвежда съдържанието на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да излага каквито и да било други аргументи и съображения за наличието на това допълнително основание за допускане на касационното обжалване. Предвид задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и т. 4 и мотивите към тях от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, това съдържание на изложението на жалбоподателката не е достатъчно, за да се приеме, че е надлежно изведено и аргументирано от нея наличието на това допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, което съдът може единствено да уточни и конкретизира, но е недопустимо служебно да го извежда и аргументира вместо касатора. Само предвид тези съображения, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и по тези два правни въпроса.
Освен това, в мотивите към обжалваното решение въззивният съд е изложил подробни съображения относно това, че публично разпространеното от жалбоподателката „открито писмо” съдържа не само недоказани негативни твърдения и нейно лично мнение и оценка относно поведението, личните качества и професионалните прояви на ректора на ответния университет, а реалният му ефект е друг, по-широкообхватен; представлява негативна оценка не само на ректора като такъв, на неговите личностни и ръководни качества и морал, но и директно подкопава доверието и хвърля петно върху доброто име на висшето учебно заведение, което той представлява; че независимо, че целта на изказването й според нея е била друга, то изложеното от жалбоподателката обективно петни името и срива авторитета на университета, тъй като изнесеното срещу ректора е именно в това му качество, а не изобщо като гражданин; че от свидетелските показния по делото е установено, че писмото е предизвикало редица въпроси на голям брой граждани, от чието съдържание може да се направи извода, че обществеността е била шокирана и вероятно е приела за вярно или евентуално възможно съществуването на изнесените факти, които са недоказани, като някои от тях са съставомерни от гледна точка на наказателното право деяния; че разпоредбата на чл. 126, т. 9 от КТ регламентира задължението на работника/служителя да бъде лоялен към работодателя, като не злоупотребява с неговото доверие и не разпространява поверителни за него сведения, както и да пази доброто му име, а разпоредбата на чл. 187, т. 8 от КТ въздига в дисциплинарно нарушение неспазването на тези правила и влече дисциплинарна отговорност; че ищцата очевидно е прехвърлила границата на конституционно гарантираното й право на свободно мнение, което тя би могла да упражни, ако не беше в трудовоправни отношения с ответния университет и беше доказала твърденията си, но в обратния случай нейното поведение представлява дисциплинарно нарушение по чл. 187, т. 8 от КТ. Така изложените мотиви към обжалваното решение са при точно приложение на материалноправните норми на чл. 187, т. 8, във вр. с чл. 126, т. 9 от КТ, които са ясни и предвид значителната по обем съдебна практика по тяхното приложение, не се нуждаят от тълкуване по реда на чл. 290 от ГПК, включително в аспекта на двата обсъждани правни въпроса (третия и четвъртия в изложението на жалбоподателката). Освен това тези два правни въпроса са изведени и формулирани от жалбоподателката предвид направения от страна на самата нея в изложението й анализ на разпространеното от нея писмо, без да включват в съдържанието си, установения по делото и обсъден в мотивите към въззивното решение, негативен широк обществен отзвук от писмото – не само спрямо дейността на ректора, а и по отношение на представлявания от него ответен университет като цяло, от която гледна точка тези два правни въпроса не са и обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжлавното решение и са без значение за крайния изход на делото, освен че не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
По отношение на петия – процесуалноправен въпрос, в изложението на жалбоподателката не е изведено и дори не е посочено по никакъв начин никое от допълнителните основания по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, поради което касационното обжалване на въззивното решение не може и не би могло да се допусне и по този правен въпрос.
Останалите изведени от страна на жалбопадтелката четири материалноправни въпроса по приложението на чл. 190, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ (от шестия до деветия в изложението) са свързани изцяло и единствено с другото дисциплинарно нарушение, за което тя е наказана. Макар и тези четири правни въпроса да са включени в предмета на делото и да са намерили разрешение в мотивите към обжалваното въззивно решение, то (както вече беше посочено) въззивният съд е приел, че първото извършено от жалбоподателката дисциплинарно нарушение – уронването на доброто име на работодателя (предприятието) по чл. 187, т. 8 от КТ само по себе си обуславя налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание – „уволнение”. Поради това, тези четири материалноправни въпроса по приложението на чл. 190, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ не са обуславящи решаващите правни изводи на въззивния съд за законосъобразността на дисциплинарното уволнение на жалбоподателката, както и крайния му извод за отхвърлянето на предявените от нея искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, респ. – не са и от значение за крайния изход на трудовоправния спор по делото – постановения от въззивния съд резултат по него не би могъл да бъде променен, независимо какво разрешение би приела касационната съдебна инстанция по тези четири въпроса, след като няма основание за допускане на касационното обжалване и по никой от останалите пет такива (в този смисъл – също т. 1 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателката общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Независимо от изхода на спора по делото, на ответника не се следват и не следва да се присъждат разноски за касационното производство, каквито той претендира, тъй като по делото не са налице никакви доказателства той да е направил разноски за това производство.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 60/14.03.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 83/2014 г. на В. окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.