О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№1119
Гр. София, 26.11.2010 година
Върховният касационен съд на Р. Б., Второ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на шестнадесети ноември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ:КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело № 854/2010 г
Производството е по чл. 288 ГПК.
С. С. Д. от[населено място] и Д. С. Д. от[населено място] са подали касационна жалба вх. № 4176 от 29.04.2010 г. срещу въззивното решение № 78 от 18.03.2010 г. по в.гр.д.№ 51/2010 г. на Л. окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 428 от 15.12.2009 г. по гр.д.№ 317/2009 г. на Л. районен съд за отхвърляне на предявения от касаторите срещу Т. М. Т. иск по чл.108 ЗС за признаване за установено, че са собственици на недвижим имот в м.”Б.“, землището на[населено място], целият с площ 1.007 дка, съставляващ по плана на новообразуваните имоти, одобрен със заповед № 96/19.03.2003 г., имот с кад.№ 327 и идентификатор № 439525230327, при граници: имот кад.№ 323, записан на наследниците на И. Х. Д.; полски път, имот на наследниците на С. Д. С. кад. № 562 и имот кад. № 324, записан на името на Д. Н. П., и за осъждане на ответника да предаде владението върху имота.
Поддържат се оплаквания за съществени нарушения на процесуалните правила, необоснованост и нарушение на материалния закон с искане за отмяна на въззивното решение и уважаване на предявения иск.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/ противоречие с практиката на ВКС, с позоваване на решение № 2295 от 26.01.2004 г. по гр.д.№ 2367/2002 г., ІV г.,. решение № 999 от 08.07.2002 г. по гр.д.№ 1175/2001 г., ІV г.о. и решение № 939 от 16.07.2002 г. по гр.д.№ 1108/2001 г. ІV г.о. и б/ противоречиво разрешаван от съдилищата процесуалноправен въпрос относно валидността на документите, с които се доказва учредено право на ползване по ПМС № 21 от 31.01.1963 т., с позоваване на решение от 04.08.2009 г. по гр.д.№ 1068/2008 г. на Софийския окръжен съд и решение по адм.дело № 465/2001 г. на Софийския градски съд и в/ задължително условие ли е заповедта по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ за легитимиране на собствениците на земеделски имоти, внесени в ТКЗС и попадащи в терени, отредени за възстановяване по реда на § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ?
Ответникът по касация Т. М. Т. е на становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество, че жалбата е неоснователна.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
Въззивният съд е потвърдил отхвърлителното решение, като е споделил изцяло изводите на районния съд относно: липсата на идентичност между собствениците на имотите, описан в нотариален акт № 169/1929 г. и по решение № 0131/22.05.1998 г. на ПК-Л., а именно: С. Д. К. и С. Д. С. да са едно и също лице; липсата на идентичност и между имотите, описани в нот.акт № 169/1929 и имота по помощния план на бившите собственици, изработен със зелен цвят с кад. № 524, 182 съгласно решение № 0131/22.05.1998 г. на ПК, както и че цитираното решение не удостоверява правото на собственост, тъй като настъпването на реституционния му ефект е поставено под условие – „до уреждане правата на ползвателя по пар. 4”, т.е. след приключване на процедурата по § 4к от ПЗР на ЗСПЗЗ във връзка с чл. 28а-в ППЗСПЗЗ. Прието е, че решението на ПК от 22.05.1998 г., в което липсва индивидуализация чрез кадастрален номер, граници и съседи и към което не е приложена скица на имота, само признава правото на възстановяване на собствеността и няма конститутивно действие. Въззивният съд е приел, че възстановяването на собствеността на бившите собственици, респ. на техните наследници се препятства от придобитите от трети лица права с оглед § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, тъй като върху имота са засадени овощни дръвчета, лозе и други плодни храсти и същият не представлява нива, какъвто е бил при обобществяването на земята, а към момента на влизане на ЗСПЗЗ в сила е овощна градина и лозе. Прието е, че ответникът се намира във владение на имота от 1965 г. на основание ПМС № 21/1963 г. и установява качеството си на ползвател с документи, чиято истинност не е била оспорена от ищците /сега касатори/. Според въззивния съд, не е налице хипотезата на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, тъй като построената в имота барака не представлява сграда по смисъла на § 1в, ал.3 от ДР на ППЗСПЗЗ, а на ответника е било признато да придобие правото на собственост при условията на § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ със заповед № 429/19.03.2007 г. на кмета на общината.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Жалбоподателите не се позовават на задължителна практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като не сочат тълкувателни решения или постановления на Пленума на Върховния съд; тълкувателни решения на ОСГК на ВКС, постановени при условията на чл.86, ал.2 ЗСВ /отм./; тълкувателни решения на общите събрания на гражданската и търговска колегии на ВКС или на решения, постановени по чл.290 ГПК, на които да противоречи разрешението на материалноправните и процесуалноправни въпроси, дадено с обжалваното въззивно решение.
Представените с изложението на основанията за допускане на касационно обжалване решения на състави на ВКС, както и решенията на Софийския окръжен съд, на Софийския градски съд, както и на Габровския окръжен съд не установяват противоречиво разрешавани от съдилищата в страната материалноправни и процесуалноправни въпроси по аналогични на процесния казуси. С решение № 44 от 01.03.2004 г. по гр.д.№ 2600/2002 г. на ВКС, ІV г.о. е прието, че решенията на общинските поземлени комисии нямат вещноправен характер и не съставляват пречка за предявяване на искове за собственост, освен в хипотезите на чл.14 ал.4 ЗСПЗЗ и § 4и от ПЗР на ЗСПЗЗ, като е посочено, че в случая ревандикационният иск е бил допустим и спорът с ответника, противопоставящ конкурентно придобивно основание – замяна по ЗТПС /отм./ е следвало да са разреши в рамките на предявяване петиторна претенция.
Въззивното решение не разрешава противоречиво материалноправен или процесуалноправен въпрос в сравнение и с решение № 2295 от 26.01.2004 г. по гр.д.№ 2367/2002 г. на ВКС, ІV г.о., според което по предявен срещу него ревандикационен иск от наследниците на бившия собственик на земеделската земя ответникът успешно е противопоставил възражение за валидно предоставено му по реда на ПМС № 26/1987 г. право на ползване, което по силата на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ е било трансформирано в право на собственост. Посочено е, че евентуално нарушение на предвидената в ПМС № 26 от 23.04.1987 г. процедура за издирване и картотекиране на изоставени и нископродуктивни земи, може да се установява само със специалния иск по § 4и от ПЗР на ЗСПЗЗ.
Решение № 999 от 08.07.2002 г. по гр.д.№ 1175/2001 г. на ВКС, ІV г.о. е постановено по неправилно отхвърлен от въззивната инстанция ревандикационен иск за земеделска земя, като е посочено, че наличието на правна възможност за ползвателя да придобие собствеността върху земята, върху която е построил до 01.03.1991 г. сграда при условията на § 4а, ал.1 от ПЗР на ЗСПЗЗ не е достатъчно за трансформиране на прекратеното право на ползване в право на собственост, след като не е доказано, че е заплатил на собственика стойността на земята в посочения срок чрез общината по цени, определени от М. съвет.
Позоваването на част от мотивите на решение № 12630 от 24.11.2008 г. по адм.д.№ 7112/2008 г. на Върховния административен съд, четвърто отделение, в които е посочено, че правопораждащата заповед по § 62, ал.3 от ПЗР на ПМС № 456 от 11.12.1997 г. е постановена по молба с вх. № ГП-605 от 14.05.2007 г., „подадена значително след като е изтекъл преклузивния срок по § 61, ал.1 от същото постановление-31.01.1998 г.” и че в случая не е налице и хипотезата на § 29 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ /ДВ, бр.13 от 2007 г./, също не може да обоснове наличието на предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Макар и да се отнасят до необжалваната от ищците /касатори/ заповед № 429/19.03.2007 г. на кмета на Община-Л., съгласно която въззивният съд е приел за установено, че на ответника е признато правото да придобие правото на собственост при условията на § 4б, ал.1 от ПЗР на ЗСПЗЗ, съображенията на административния съд, касаещи спомената влязла в сила заповед не могат да послужат като основание по смисъла на чл.280, ал.1, т.т.1 или 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Обхватът на съдебните актове, които съставляват задължителна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и на съдебните актове, които се включват при въвеждане на понятието за противоречива практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК не съдържа съдебните актове, постановени от административните съдилища, както и съдебните актове на районните или окръжните съдилища, постановени по спорове относно законосъобразността на обжалвани административни актове. Основанието по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК не включва също така и решенията и определенията на Върховния административен съд, които се постановяват по административни дела /срвн. чл.128 А./. Преодоляването на противоречията в съдебната практика по административни дела е от компетентност на Върховния административен съд /срвн.чл.258 и чл.259 А./. Затова, не би могло да се преценява дали въззивното решение противоречи на споменатото решение № 12630 от 24.11.2008 г. по адм.д.№ 7112/2008 г. на ВАС, ІV-то отделение, респ. на решението от 10.02.2009 г. по адм.д.№ 465/2001 г. на СГС, адм.отделение, ІІІ-д състав или на решението от 26.04.2002 г. по адм.д.№ 542/2001 г. на ОС-Габрово.
Твърденията в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК за съществени нарушения на съдопроизводствените правила, касаещи изводите на въззивния съд относно истинността на документите за учредяване на право на ползване по ПМС № 21 от 31.01.1963 г. и относно отсъствието на хипотезата на § 4а, ал.1 от ПЗР на ЗСПЗЗ, по своята същност са оплаквания за наличие на касационни основания по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. По тяхната основателност обаче ВКС би се произнесъл само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл. 280, ал.1 ГПК предпоставки. Предвид липсата на такава, касационно обжалване не следва да се допуска.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 78 от 18.03.2010 г. по в.гр.д.№ 51/2010 г. на Л. окръжен съд по жалба вх. № 4176 от 29.04.2010 г. на С. С. Д. и Д. С. Д..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: