О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№112
гр.София, 13.03.2013 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на пети март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 30/2013 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Р. Д. А. от [населено място] е подала касационна жалба вх.№ 6834 от 12.11.2012 год. срещу въззивното решение № 327 от 04.10.2012 год. по в.гр.дело № 589/2012 год. на Добричкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 69 от 19.05.2012 год. по гр.дело № 6597/2011 год. на Добричкия районен съд за уважаване на предявения срещу жалбоподателката иск по чл.124, ал.1 ГПК, като е признато за установено, че К. Д. А. е собственик на * идеална част от апартамент № * с площ * кв.м. и идентификатор * по кадастралната карта на [населено място], състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, заедно с прилежащото избено помещение № * с площ * кв.м., заедно с *% идеални части от общите части на сградата и съответните идеални части от отстъпеното право на строеж върху поземления имот, в който е построена сградата, който е с идентификатор *.
Поддържат се оплаквания за нищожност, необоснованост, нарушение на материалния закон и съществени процесуални нарушения.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/противоречие с практиката на ВКС с позоваване на решение № 138 от 25.03.2011 год. по гр.дело № 1127/2010 год., ІV г.о., тълкувателно решение № 142-1 от 11.01.1954 год. на ОСГК на ВС, тълк.решение № 1/04.01.2001 год. на ОСГК на ВКС, решение № 4 от 16.06.2009 год. по к.дело № 4/2009 год. на КС, решение № 59 от 12.05.2004 год. по гр.дело № 500/2003 год. І г.о.; б/ произнасяне по противоречиво решавани от съдилищата материалноправни и процесуалноправни въпроси, с позоваване на решение от 07.06.2012 год. по т.дело № 1377/2009 год. на СГС, решение от 10.05.2012 год. по гр.дело № 34742/2011 год. на СРС, 35-ти състав и решение от 10.05.2012 год. по гр.дело № 36007/2011 год. на СРС, Постановление № 6 от 23.12.1968 год. на Пленума на ВС. Жалбоподателката е формулирала следните материалноправни въпроси, а именно: а/ може ли да се приеме за доказано, че не е налице придобивна давност при ограничаване на страната в процеса относно нейната защита и при недадена възможност за доказване на изложеното от нея възражение, състоящо се в ограничение броя на въпросите към свидетелите, във времето и правилно ли би могъл да се приложи материалния закон без събиране на гласни доказателства поради възпрепятстването на ответника от страна на съда; б/ като не е обсъдил възражението за придобиване на част от имота по давност и не е събрал необходимите доказателства за това, установил ли е съдът елементите от фактическия състав на чл.79 ЗС; в/ като не даде възможност за събиране на гласните доказателства, съдът възпрепятства ли доказването на условията на закона – елементите от фактическия състав на чл.79 ЗС и изследва ли налице ли е категоричност за наличие или липса на законови материалноправни предпоставки за придобивна давност; г/ като не обсъди доказателствата, събрани по отношение на възражението за придобивна давност, а обсъдените са необосновани и недостатъчни, тъй като първоинстанционният съд е възпрепятствал събирането им от страна на ответника Р. А. и такива е събрал само по отношение на ищцата К. А., Д. не даде никаква възможност за поправянето на този недостатък, представлява ли това нарушение, допуснато от Д. и налице ли е осъществена и реализирана възможността за събиране на допуснатите гласни доказателства за ответника Р. А. за доказването на придобивна давност, на фактите за владение и срок; д/ не става ясно откъде съдът черпи извода, че ищцата и ответницата са вземали общи решения по управлението на имота и неговата поддръжка, при условие, че от години и преди смъртта на родителите си и след тяхната смърт не са имали добри отношения като сестри, а след смъртта на родителите нямат никакви контакти, и по телефон, и чрез трети лица. Ищцата К. е била безразлична дори към болната си майка /видно от приложеното по делото писмо на майката на двете сестри, което не е обсъдено от съда/.
П. въпроси, формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК:
а/ допустимо ли е да бъде лишена страната от правото си да оспори изготвен съдебен протокол по реда на чл.150 ГПК в законоустановения срок и ред по смисъла на чл.151 ГПК? Представлява ли отказ от съда да установи обективната истина? Представлява ли това процесуално нарушение и основание ли е за отмяна на постановеното решение?
б/ представлява ли процесуално нарушение постановяването на съдебно решение преди изтичане на срока за оспорване на съдебен протокол при наличие на внесена в срок молба за издаване на препис от протокол и запазване на записа от проведеното заседание, което представлява предпоставка за евентуално оспорване на протокола от съдебното заседание?
в/ може ли да се приеме за действителен изготвения съдебен протокол, в който не са вписани правилно семейното положение на разпитаните свидетели с оглед отговорността по чл.290 ГПК, не са записани направените изявления на страните и показанията на свидетелите, с оглед на това, че протокола от съдебното заседание представлява официален документ.
г/ процесуално нарушение ли е въззивният съд да прилага разпоредбите на чл.279 ГПК, правилата на чл.274-чл.278 ГПК, след като депозираната жалба е с оплакване за отказ от допускане поправка и допълване на съдебен протокол на основание чл.150 и по реда на чл.151 ГПК, които са различни производства.
д/ мотивите и крайният извод на Д. съобразени ли са с практиката на ВКС, а извършените процесуални действия в противоречие ли са с разпоредбите на чл.133 ГПК и чл.121, ал.2 К.. Ограничаването ми в защитата да бъдат задавани подходящи и относими въпроси към свидетелите, като ми бе дадена възможност и бях ограничена само за два въпроса и до две минути ме лиши от възможността да организирам защитата си и да събера гласни доказателства за доказване възражението за придобивна давност върху част от имота. Това ограничение от съда не даде възможност да се установи истината. Противоречие с практиката ли е тенденциозното написване на решението преди да е изтекъл срока за поправка и допълване на протокола, респективно отказа да бъде изслушан записа и съответно извършена поправка в протокола. С това си действие както Д., така и Д. не осигури равенство и условия за състезателност на страните в процеса /чл.121, ал.1 К./, нарушиха принципите: равенство на страните /чл.9 ГПК/, установяване на истината /чл.10 ГПК/, състезателно начало /чл.8 ГПК/, служебно начало /чл.7 ГПК/.
Въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
а/ допустимо и законосъобразно ли е преди изтичането на срока за оспорване-допълване, поправка на съдебен протокол по чл.150 ГПК в срока и по реда на чл.151 ГПК съдът да се произнесе с решение.
б/ допустимо и законосъобразно и е съдът да ограничава страната във време и в процесуално участие в процеса?
в/ действителен ли е протокола от съдебното заседание, в който е налице неправилно вписване и не са вписани извършени процесуални действия – съществени за изхода на делото.
г/ допустимо и законно ли е да се приеме, че получавайки протокола от съдебното заседание, оспорен в срока по чл.151 ГПК, но след постановяване на решение, страната губи правото си на поправка и допълване на протокола, който представлява официален документ след влизането му в сила и това нарушение да не бъде поправено от въззивния съд.
д/ откога следва да се приеме, че протоколът от проведеното съдебно заседание влиза в сила като официален документ, неподлежащ на оспорване.
е/ валидно, редовно, правилно и законосъобразно ли е решението на съда, което е постановено преди изтичането на срока по чл.151 ГПК и при депозирана молба преди изготвяне на протокола от съдебното заседание за издаване на препис от последния и за запазване на запис от съдебното заседание. Може ли да се приеме за правилно приложение на материалния закон относно разрешаването на спора за придобивната давност при условие, че съдът не е събрал доказателства от страната, изложила това твърдение поради ограничаването на защитата й относно възможността да задава само по два въпроса на свидетелите и да има на разположение само две минути, докато другата страна не е ограничена с това.
ж/ налице ли е процесуално нарушение от първоинстанционния съд с ограничаване правото на защита на ответника, като му даде възможност да задава само по два въпроса и две минути към свидетелите, като такова условие към другата страна не постави.
з/ допуснато ли е нарушение по чл.146 ГПК и чл.273 ГПК, след като въззивният съд прие, че оплакването в жалбата е основателно и докладът на Д. е непълен и въпреки това не поправи констатираното нарушение на Д. и не разгледа и обсъди всички оплаквания в жалбата.
и/ ограничаването на защитата на едната страна означава ли произволно формиране на вътрешното убеждение на съда и може ли да се приеме, че преценката на съда е правилна.
й/ ограничаването в защитата на едната страна при разпита на свидетелите, недопускане изслушването на записа от съдебното заседание, недопускането до допълване и поправка на протокола, означава ли, че съдът не е преценил всички относими и допустими доказателства, и то съвкупно, нарушил ли е чл.12 ГПК, като е извратил доказателствата и не е дал възможност да се докаже истинността на фактическата обстановка.
к/ несъответствието на протокола от съдебното заседание след изслушването на записа ще рефлектира ли върху крайния извод на съда и с такава цел ли Д. не допусна изслушването на записа.
л/ има ли дискриминация по отношение на съда към всяка една от страните по делото?
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
По делото е безспорно, че процесният апартамент е придобит при равни права от сестрите К. Д. А. и Р. Д. А. през 1979 год. като обезщетение срещу отчужден за мероприятия по З./отм./ недвижим имот. Установено е по-нататък, че с констативен нотариален акт № *, т.*, рег.№ *, нот.дело № */* год. Р. Д. А. се е легитимирала като собственик на останалата * идеална част от жилището, което продала на М. М. Н. на 12.08.2011 год. Първоинстанционният съд е намерил за неоснователни възраженията на ответницата/сега касатор/ Р. Д. А., че станала собственик на идеалната част на сестра си по силата на изтекла придобивна давност. Приел е, че за периода от 1979 год. до 2009 год., както и до 12.08.2011 год., по делото няма доказателства за външната изява и необезпокояваното демонстриране на намерение за своене на жилището от страна на Р. Д. А.. Устните състезания по гр.дело № 6597/2011 год. на Добричкия районен съд са проведени на 10.05.2012 год., в което заседание съдът е съобщил на страните, че ще се произнесе с решение на 19.05.2012 год. Протоколът за заседанието е бил изготвен на 14.05.2012 год. На 18.05.2012 год. Р. Д. А. е подала молба /л.108 от делото/, с която е поискала поправка и допълване на протокола. На 19.05.2012 год. районният съд постановил решение по делото, с което уважил обективно съединените искове по чл.124, ал.1 ГПК и по чл.108 ЗС, така както са предявени. С определение от същата дата, районният съд е оставил молбата по чл.151 ГПК без разглеждане, като е приел, че с нея не се прави искане за поправка или допълване на протокола, а се оспорват извършени от съда процесуални действия, което е недопустимо. Посочено е, че видно от изготвеното съдебно решение, показанията, чиято поправка и допълване се иска, по никакъв начин не са взети предвид при постановяване на решението.
С въззивната жалба Р. Д. А. е поддържала, че решението на първата инстанция е основано на данните от невалиден протокол, чието съдържание, според нея, не съответства на действително извършените от съда и страните действия. Поискала е да бъде изслушан записа, за да се провери „налице ли са изложените процесуални нарушения в проведеното производство, както и дали са налице основания за поправка и допълване на протокола”.
В. съд е потвърдил решението, като е приел, че след придобивния акт /заповедта по чл.100 З., отм. от 1979 год./ съсобствениците са упражнявали съвместно фактическата власт върху апартамента. Прието е по-нататък, че през 1997 год. жалбоподателката получила държането на частта на сестра си и го упражнявала до 2009 год., без по това време да е показала намерение да свои нейната част, а и не е отричала владението й (двете вземали общи решения по управлението и поддръжката на вещта). В. съд е приел за ирелевантно това, че ищцата К. Д. А. не е участвала в заплащането на ремонтите, на разходите за общите части, на заема, отпуснат от Д.. Прието е за основателно оплакването, че докладът, изготвен от първоинстанционния съд в заседанието от 10.05.2012 год. е непълен, доколкото е пропуснато да се възложи на Р. А. доказателствената тежест за фактите (владение и срок), на които основава възражението си за придобиване по давност. Според въззивния съд, това процесуално нарушение е основание по чл.266, ал.3 ГПК за събиране на доказателства за тези факти във въззивното производство при посочване от страната, но такива доказателствени искания /с изключение на оставеното без уважение в заседанието на 10.09.2012 год. искане за изслушване на звукозапис по чл.151, ал.2 ГПК от заседание на районния съд/ жалбоподателката не е заявила.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Липсва твърдяното противоречие с представените с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решения на Върховния съд и на Върховния касационен съд.
В решение № 138 от 25.03.2011 год. по гр.дело № 1127/2010 год. на ВКС, ІV г.о. е прието, че въззивният съд допуска съществено процесуално нарушение, ако при неточен доклад на първоинстанционния съд не изготви собствен такъв и не се произнесе служебно по допустимостта на първоинстанционното решение. Решението не е пряко относимо към процесния случай. Същественото за него е, че макар и да е констатирал пропуск на първоинстанционния съд в изготвения от него доклад да посочи разпределението на тежестта на доказване, въззивният съд би бил длъжен да приеме поискани от страната, но недопуснати от първата инстанция доказателства, както и такива допустими и относими доказателства, които не са били поискани, но са представени от жалбоподателя пред въззивния съд. Последният е длъжен да приеме доказателствата на основание чл.266, ал.3 ГПК при пропуск на първоинстанционния съд да стори това, но само ако е било направено изрично искане от страната с въззивната жалба, съответно с отговора на въззивна жалба или с насрещна въззивна жалба /срвн., решение № 255 от 11.07.2011 год. по гр.дело № 587/2010 год., ІV г.о. и определение № 767 от 27.05.2011 год. по гр.дело № 1108/2010 год., ІV г.о./.
Тълкувателно решение № 142-1 от 11.11.1954 год. на ОСГК на Върховния съд също е неотносимо към действащата процесуалноправна уредба. Н. на доказателства и непредставянето на писмените доказателства не са нередовност на исковата молба. Понеже се отнасят до основателността, а не до допустимостта на иска, тяхното непосочване или непредставяне не е основание за прекратяване на делото, но по-късното им посочване е ограничено /чл.147, ал.1 ГПК/.
Жалбоподателката не е посочила в какво се изразява противоречието на въззивното решение и с решение № 59 от 12.05.2004 год. по гр.дело № 500/2003 год. на ВКС, І г.о., в което се припомня, че само доколкото елементите на фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС са налице по отношение на претендиращия собствеността владелец в рамките на едно пълно и пряко доказване в хода на процеса, правоизключващото му съсобствеността възражение за изтекла придобивна давност може да бъде уважено.
Решението от 10.05.2012 год. по гр.дело № 34742/2011 год. на Софийския районен съд, 35-ти състав, решението от 10.05.2012 год. по гр.дело № 36007/2011 год. на Софийския районен съд, 18-ти състав и решението от 07.06.2012 год. по търг.дело № 1377/2009 год. на Софийския градски съд, Т.О., VІ-7 състав не могат да бъдат взети предвид при преценката дали е налице предпоставката по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като няма данни, че споменатите съдебни актове са влезли в сила.
К. съд не е част от съдебната система и постановените от него решения не се обхващат от понятието практика на съдилищата в контекста на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Процесуалният закон не е предвидил противоречие с практиката на Конституционния съд като основание за допускане на касационно обжалване на въззивните решения, поради което не следва да се обсъжда дали е налице или не твърдяното противоречие с решение № 4 от 16.06.2009 год. по к.дело № 4/2009 год. Отделно от това, жалбоподателката не сочи на коя част от решението на Конституционния съд противоречат разрешенията, съдържащи се в обжалваното въззивно решение.
Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не съдържа правни съображения за необходимост от промяна на съществуващата по въпросите, по които се е произнесъл въззивният съд съдебна практика или за нейното осъвременяване, съотв. за непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, които да налагат тълкуване на конкретните разпоредби на чл.79 ЗС, както и на чл.133, чл.146, чл.150, чл.151, чл.266, ал.3, чл.267 и чл.273 ГПК /срвн., т.4 от тълкувателно решение № 1/2009 год. от 19.02.2010 год. на О. на ВКС/. В тълкувателния акт е посочено, че „точното прилагане на закона” по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК се отнася до изменението на задължителна практика (чл.280, ал.1, т.1 ГПК) или на практика по отделни казуси с оглед преодоляването на възприети погрешни правни разрешения по прилагане на правната уредба и формиране на нова съдебна практика, който процес в тълкувателната дейност на ВКС има приносен характер за правото, осигуряващ по-нататъшното му развитие. „Развитието на правото” по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, според тълуквателното решение, се очертава с различните проявни форми – усъвършенстване на законодателството чрез кодификация на нормативните актове, отстраняване на непълноти или противоречия в правната уредба със законодателните й изменения. Поставянето на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК се състои във формулиране от касатора на приети от въззивния съд разрешения на правен въпрос в отклонение от установената задължителна или казуална съдебна практика. Когато не е формирана практика на ВКС по тълкуването на непълна, неясна или противоречива правна уредба, преодоляването на недостатъците й се реализира в процеса на правораздаването по конкретен правен спор от съответния състав на ВКС. Когато формираната по приложението на непълната, неясна или противоречива правна уредба практика на ВКС трябва да бъде осъвременена поради промени в обществените условия или изменения на законодателството, преодоляването на погрешните виждания относно прилагането на закона налага създаването на нова съдебна практика по конкретните разпоредби по реда на чл.290 ГПК и чл.124 ЗСВ.
В случая, формулираните с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси не обосновават приложното поле на нито една от хипотезите, които се обхващат от чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросите, обединени в раздел І на изложението /б.б.”а”-„г”/ съдържат в себе си като предварително условие твърденията на страната за допуснати от съда съществени процесуални нарушения във връзка с допускане и събиране на доказателствата по делото, относими към основателността на възражението за придобиване по давност на спорната ? идеална част от процесното жилище. В същия раздел І в б.”д” на изложението се поддържа оплакване за необоснованост на въззивното решение /чл.281, т.3, предл.последно ГПК/.
Касае се за твърдяни касационни основания за отмяна на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, по които обаче Върховният касационен съд би се произнесъл по реда на чл.290 ГПК, но само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По същите съображения, не могат да послужат като основания за допускане на касационно обжалване и въпросите, формулирани в раздел ІІ, т.т.1-5 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. За да се извърши проверка на основателността на направените чрез тях оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при приложението на разпоредбите на чл.150 и чл.151 ГПК, е необходимо наличие на предпоставка по смисъла на чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване по реда на чл.290 ГПК, каквато обаче в случая липсва.
Изложеното дотук важи и за въпросите, за които страната сочи в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.т.1-12/. По-голямата част от тях съдържат оплаквания за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, допуснати от първоинстанционния съд при събиране на гласните доказателства, и по-конкретно твърдения, че правото на страната на защита било ограничено, като й била дадена възможност да задава само по два въпроса и в рамките на две минути към свидетелите. Както се посочи, проверка на основателността на оплакванията за неправилност на въззивното решение би могла да се извърши по реда на чл.290 ГПК, но само ако е налице предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, каквато обаче липсва. Отделно от това, жалбоподателката се позовава на ограничение на правото й на защита по време на разпита на свидетелите, проведен от районния съд в заседанието на 10.05.2012 год. От протокола за същото заседание /л.93-106 от гр.дело № 6597/2011 год. на Д./ обаче не е видно да е било удостоверено изявление на процесуалния представител на страната относно допуснато ограничение на броя на въпросите и времетраенето на отговорите на свидетелите, изслушани от първоинстанционния съд. С молбата на жалбоподателката за поправка и допълване на протокола от заседанието, проведено на 10.05.2012 год./л.108 от делото пред Д./ пък е било поискано два от отговорите на свидетеля Р. М. М. да бъдат поправени, като се впише, че същият не е живял на съпружески начала с ищцата К./противното е отразено в протокола/, както и че е наблюдавал процесния апартамент от улицата. От разпита на споменатия свидетел, отразен в протокола е видно, че същият е заявил, че от 1979 год. до 1992 год. е живял с К., от която има дете, като имал ключ от процесния апартамент до 1984 год., а до 2004 год. наглеждал жилището отвън. С оглед на това, обстоятелството дали свидетелят е живял на съпружески начала с ищцата, не би повлияло на крайните изводи на съда по възражението на ответницата/сега касатор/ за изтекла в нейна полза придобивна давност. След като въззивният съд е приел от фактическа страна, че Р. А. е извършвала ремонти на апартамента със свои средства, допълването на протокола в частта относно показанията на свидетелите С. П. Х. и М. Д. Р. с израза: „Не е питала никого, всичко си правеше със свои средства”, също не би се отразило на изводите, касаещи характера на упражняваната от жалбоподателката фактическа власт. На последно място, по същите съображения не биха се оказали от съществено значение и отговорите на свидетеля Д. Х. Х. относно точния момент, когато за последен път е посетил апартамента, както и на въпроса дали е бил на погребението на баба си.
В обобщение, липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 327 от 04.10.2012 год. по в.гр.дело № 589/2012 год. на Добричкия окръжен съд, по жалба вх.№ 6834 от 12.11.2012 год. на Р. Д. А. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/