2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1120
гр. София, 03.10. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети септември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 3135 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. П. С. срещу решение № І-7/19.02.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 2300/2013 г. на Бургаския окръжен съд (БОС). Жалбоподателят обжалва въззивното решение в частта, с която, при постановена частична отмяна на решение № 1479/05.09.2013 г. по гр. дело № 31/2013 г. на Бургаския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу [фирма], искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ – за признаване за незаконно и отмяна на дисциплинарното уволнение на жалбоподателя, извършено със заповед № 90/09.11.2012 г. и заповед № 42/12.11.2012 г. на изпълнителния директор на дружеството-ответник, за възстановяване на жалбоподателя на заеманата преди уволнението длъжност „шофьор – тежкотоварен автомобил 12 и повече тона” при дружеството-ответник и за осъждане на последното да заплати на жалбоподателя сумата 2 484 лв., представляваща обезщетение за оставането му без работа поради уволнението за период от шест месеца, считано от прекратяване на трудовото правоотношение, ведно със законната лихва от 03.01.2013 г.; в тежест на жалбоподателя са вълзожени разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен и формулиран материалноправен въпрос по приложението на чл. 195, ал. 1 от КТ, а именно – влече ли липсата на визираните в тази разпоредба реквизити, незаконосъобразност на заповедта за дисциплинарно наказание, или е достатъчно същата да препраща към друг акт на работодателя, обективиращ нарушението чрез неговите признаци, който акт да е бил сведен до знанието на работника или служителя. Жалбоподателят навежда и трите допълнителни основания по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържа, че този материалноправен въпрос е разрешен с обжалваното въззивно решение на БОС в противоречие с практиката на ВКС – решение № 201/17.03.2010 г. по гр. дело № 38/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 92/16.03.2011 г. по гр. дело № 910/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 260/22.07.2011 г. по гр. дело № 793/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 49/15.02.2012 г. по гр. дело № 624/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; че въпросът е решаван противоречиво от съдилищата – обжалваното въззивно решение на БОС, решение от 05.11.2012 г. по гр. дело № 4565/2012 г. на Старозагорския районен съд, решение от 22.11.2011 г. по гр. дело № 11788/2011 г. на Пловдивския районен съд и решение № 60/02.03.2011 г. по въззивно гр. дело № 21/2011 г. на Старозагорския окръжен съд; както и че въпросът „е от значение за точното прилагане на закона, тъй като би се разкрил точният смисъл на разпоредбата на чл. 195, ал. 1 от КТ чрез изясняване на законоустановеното правило и преустановяване на неточното му прилагане”.
Ответното [фирма], в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че няма основание за допусканена касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата; претендира присъждане на разноски за касационното производство по делото.
Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, по следните съображения:
Като се е позовал, също на практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 от ГПК – решение № 376/11.06.2010 г. по гр. дело № 264/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 277/09.10.2012 г. по гр. дело № 1579/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, въззивният съд е приел в обжалваното решение, че мотивирането на заповедта за дисциплинарно уволнение може да се извършва чрез препращане към друг акт на работодателя, обективиращ нарушението чрез неговите признаци, който акт следва да е бил известен на работника или служителя. БОС е приел и че в разглеждания по делото случай, такъв акт на работодателя, съдържащ описание на нарушението, е заповед № 89/09.11.2012 г., с която е открито производството по налагане на дисциплинарно наказание на жалбоподателя-ищец, и с която заповед от него са поискани обяснения по реда на чл. 193 от КТ. Въззивният съд е установил, че по делото няма нарочно писмено доказателство, съставено за връчването на тази заповед, но и че липсва всякакъв спор между страните, че тя е съобщена на жалбоподателя-ищец и той е дал писмени обяснения още на същия ден – 09.11.2012 г., които обстоятелства са установени и от свидетелските показания по делото. По тези съображения въззивният съд е намерил за основателни доводите във въззивната жалба на ответното дружество за неправилност на първоинстанционното решение в частта, в която е прието, че заповедта за налагане на дисциплинарното наказание на ищеца била немотивирана и постановена в противоречие с чл. 195, ал. 1 от КТ. С оглед на това, БОС е разгледал по същество трудовоправния спор за уволнението на касатора-ищец, и като е приел за установено, че той е извършил процесното дисциплинарно нарушение, е отхвърлил предявените от него искове по чл. 344, ал. 1 от КТ.
Излагайки горните мотиви към обжалваното решение, въззивният съд е разрешил изведения от касатора-ищец материалноправен въпрос по приложението на чл. 195, ал. 1 от КТ в пълно съответствие с формираната по реда на чл. 290 от ГПК, константна задължителна практика на ВКС, намерила израз не само в посочените от въззивния съд – решение № 376/11.06.2010 г. по гр. дело № 264/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 277/09.10.2012 г. по гр. дело № 1579/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, а и в множество други – решение № 379/24.06.2010 г. по гр. дело № 410/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 363/10.01.2012 г. по гр. дело № 354/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 171/23.02.2010 г. по гр. дело № 68/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 722/03.01.2011 г. по гр. дело № 518/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 642/12.10.2010 г. по гр. дело № 1208/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 676/12.10.2010 г. по гр. дело № 999/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 857/25.01.2011 г. по гр. дело № 1068/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 270/03.10.2013 г. по гр. дело № 1328/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и пр. В тях еднозначно е прието, че обосновката на работодателя за конкретните факти, поради които е издадена заповедта за дисциплинарно уволнение, може да бъде формулирана и в друг документ, към който препраща заповедта, щом той е станал достояние на работника или служителя; както и че задължението на работодателя да мотивира заповедта за дисциплинарно уволнение е въведено с цел преценка на изискването за еднократност на наказанието, за съобразяване на сроковете по чл. 194 КТ и за възможността на наказания работник да се защити ефективно, поради което, когато изложените мотиви са достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания, заповедта отговаря на чл. 195, ал. 1 КТ. Същото разрешение е възприето по реда на чл. 290 от ГПК и в соченото от самия касатор, решение № 49/15.02.2012 г. по гр. дело № 624/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, но по конкретния правен спор е било установено, че докладната записка, към която препраща заповедта за дисциплинарно уволнение, не е била връчена на ищцата по това дело и тя не е била запозната с нея, каквато хипотеза не е налице по настоящото дело. В останалите решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК – решение № 201/17.03.2010 г. по гр. дело № 38/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 92/16.03.2011 г. по гр. дело № 910/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 260/22.07.2011 г. по гр. дело № 793/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, на които касаторът се позовава и цитира в изложението си, е разгледан принципно въпросът за реквизитите и мотивирането на заповедта за дисциплинарно наказание съобразно изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ. В тези решения не е поставяна за разглеждане и не е разглеждана втората част от изведения по настоящото дело материалноправен въпрос – относно възможността мотивирането на заповедта за дисциплинарно наказание да се извършва и чрез препращане към друг документ, обективиращ нарушението чрез неговите признаци, който документ да е бил сведен до знанието на работника или служителя. Поради това, тези решения на ВКС, на които се позовава жалбоподателят, нито имат отношение към изведения от него материалноправен въпрос, нито въззивният съд е разрешил този въпрос в противоречие с тях, нито пък е налице противоречива задължителна практика на ВКС по въпроса.
Предвид съобразяването на въззивното решение с посочената и цитирана по-горе, трайно установена многобройна задължителна практика на ВКС при разрешаването на изведения от касатора материалноправен въпрос по приложението на разпоредбата на чл. 195, ал. 1 от КТ, следва изводът, че в случая не е налице никое от сочените в изложението му допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по този правен въпрос (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от касатора допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК касаторът-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество, претендираните и направени от последното разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационното производство по делото, в размер 420 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № І-7/19.02.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 2300/2013 г. на Бургаския окръжен съд, – в обжалваната част – по исковете с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ.
ОСЪЖДА М. П. С. да заплати на [фирма] сумата 420 лв. (четиристотин и двадесет лева) – разноски за касационното производство по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.