1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1123
ГР. София, 17.11.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 9.11.10 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Мария Иванова
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №907/10 г.,
намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на В. И. срещу въззивното решение на Градски съд София /ГС/ по гр.д. №3164/07 г. и по допускане на обжалването.
С обжалваното въззивно решение е отхвърлен на заявените като главно – по чл.121 от ЗДСл., и евентуално – по чл.1 от ЗОДОВ, основания предявеният от ищцата срещу М. иск за сумата от 1 410 лв., обезщетение за имуществени вреди от незаконен административен акт – отменена заповед за прекратяване на служебното правоотношение, за периода 28.10.- 20.12.05 г., след десетместмесечния, за който на ищцата е присъдено обезщетение по чл.121, вр. с чл.104, ал.1 от ЗДСл.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима.
Не са налице основания за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК – касаторката се позовава на т.2 и 3. Сочи, че материлноправните въпроси: деликтни ли са отношенията между държавата и държавния служител при незаконно прекратяване на служебното правоотношение и кой и как следва да обезщети вредите над обхванатите от обезщетението по чл.121, вр. с чл.104, ал.1 от ЗДСл. се решават противоречиво от съдилищата, за което е представила влезли в сила решения. Въпросите са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с оглед принципа за пълно обезщетяване на вредите, което не се постига с ограниченото за срок обезщетение по ЗДСл. Поставя в контекста на т.3 и процесуалните въпроси за допустимостта на иска, насочен срещу пасивно нелегитимирано по материалноправното правоотношение лице и кой отговаря за държавата по ЗОДОВ – органът, от чийто акт е причинено увреждането или и Министърът на финансите, като представител на държавата в общия случай.
Служебното правоотношение между държавния служител и органа по назначаването, възникващо от административния акт на последния се регламентира от ЗДСл. Той урежда по приложимия, специален спрямо ЗОДОВ – чл.8, ал.2 от закона, начин обезщетяването при незаконност и отмяна на адм. акт, с който е прекратено служебното правоотношение. В трайната практика на ВКС, вкл. по чл.290 от ГПК – Р №701/09 г. на първо г.о., безпротиворечиво се приема, че обезщетение по чл.121, ал.1,т.3 от ЗДСл. се дължи в размера и за срока по чл.104, ал.1 от ЗДСл.
Вреди от незаконното освобождаване на служителя, над обезщетените по специалния начин на ЗДСл., той може да търси и на деликтно основание, както принципно е прието в ППВС №4/75 г., т.1. Тези вреди следва да са причинени с недобросъвестно поведение на издалото заповедта в качеството на държавен орган лице – за постигане на лични или неслужебни цели, като му е било известно, че липсва основание за прекратяване на сл. правоотношение. Или в случая – независимо дали отговорността е общата деликтна по ЗЗД или специалната по ЗОДОВ, която също е гаранционно обезпечителна / Р №738/06 г. на ТК на ВКС, Р № 259/07 г. на ВС, ІV-то г.о., Р по гр.д. №1309/06 г. на СГС/- следва да се твърди и докаже особено противоправно / недобросъвестно в посочения от ППВС №4/75 г. смисъл/ поведение на извършилото прекратяването в служебно качество лице, „превратното упражняване на власт”, според Р по гр.д. №507/07 г. на СГС.
В процеса ищцата нито е твърдяла, нито е установила недобросъвестно поведение на лицето, издало като орган по назначаването заповедта за прекратяване на сл. правоотношение. Искът й е приет за допустим, разгледан е и отхвърлен по съображения, че в случая не се касае за административна по см. на ЗОДОВ дейност, а за вътрешнослужебни отношения, възникващи от адм. акт при отчитане на специалната регламентация със ЗДСл. Незаконната заповед за прекратяване на сл. правоотношение може да е и административен деликт, който се обезщетява по ЗОДОВ, но само при посочените в задължителната практика и по –горе предпоставки. Затова в случая е без значение кой би отговарял по деликтния иск – само издалият заповедта орган / чл.7 от ЗОДОВ/ или и МФ, като представител на държавата в общия случай. Участието на последния в процеса по ЗОДОВ, дори като ненадлежна страна както твърди касаторката, не го опорочава, тъй като искът е отхвърлен.
Или поставените въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС, задължителната ППВС №4/75 г. и ТР №3/05 г. и представената по делото без такъв характер по гр. дела / решенията по адм. дела не са практика по см. на чл.280, ал.1 от ГПК/, с което не е налице основанието по т.2 от с.р.. Съдебната практика е разработила въпросите за съдържанието и съотношението на общата деликтна отговорност по ЗЗД, отговорността на държавата в хипотезите на ЗОДОВ и специалния спрямо последния начин на обезщетяване по ЗДСл. Затова не е налице и основанието по чл.280, ал.1,т.3 от ГПК.
Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №3164/07 г. от 29.03.10 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: