О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1124
гр. София 01.12.2017 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 23 октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 1227 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Л. Г. Н., чрез адв.С. Б. срещу решение от 14.10.2016 г. по гр.дело № 11778/2015 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № II – 63 – 260/15.04.2014 г. по гр.дело № 15547/2011 г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявения от жалбоподателя против Л. Г. В. иск по чл.17,ал.1 ЗЗД иск за разкриване на относителна симулация на договор за дарение, сключен на 11.08.1993 г. между Г. Н. и Д. Н. от една страна и Л. Н. от друга и оформен с нот.акт № 96/1993 г. за дарение на 1/2 ид.част от апартамент № 27, находящ се в [населено място],[жк]ы [жилищен адрес] като прикриващ договор за покупко продажба, намалено е на основание чл.30,ал.1 ЗН дарственото разпореждане на 1/4 ид.част, извършено от наследодателя Г. В. Н. в полза на Л. Г. Н., чрез договор за дарение от 11.08.1993 г., оформен с нот.акт № 96/1993 г. в размер на 6229.83/18689.50 ид.части и е възстановена запазената част на Л. Г. В. от наследството на Г. В. Н. в размер на 6229.83/18689.50 ид.части от 1/4 идеална част, както и в частта на същото решение, с което е допуснато извършване на съдебна делба между Л. Г. В. и Л. Г. Н. на недвижим имот – апартамент № 27, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] ет.IV, със застроена площ от 87.95 кв.м. при делбени части – 1/12 ид.част за Л. Г. В. и 11/12 ид.части за Л. Г. Н..
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК е нарушение на материалния закон.
В изложението са формулирани правните въпроси: 1. първият въпрос съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията си по т. 1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: относно приложение разпоредбите на чл.17,ал.1 ЗЗД и доказателствените средства за разкриване на относителна симулация и по-конкретно на относителна симулация на договор за дарение, прикриващ покупко-продажба на недвижим имот, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата. Цитирано е и приложено решение № 988/13.09.2010 г. по гр.дело № 573/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК. Цитирани са решения № 287/16.10.2015 г. по гр.дело № 2832/2015 г. на ВКС, IV г.о., решение № 151/13.07.2011 г. по гр.дело № 409/2010 г. на ВКС, IV г.о., двете постановени по чл.290 ГПК, които не са приложени към изложението. 2. относно прогласяване симулативност на договор за дарение при липса на обратно писмо за това, съставено между родители и деца, като единствено доказателство за прикрита сделка, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответницата по касационната жалба Л. Г. В. не е изразила становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд е преценил първоинстанционното решение за правилно и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на същото.
По иска с правно основание чл. 17, ал. 1 ЗЗД е прието, че ответникът Л. Н. твърди наличие на относителна симулация на договор за дарение оформен с нотариален акт № 96, т. I, нот.д. №20765/1993г. за дарение на 1/2 идеална част от апартамент № 27, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] като прикриващ договор за покупко-продажба на същия имот. Посочил е, че наличието на симулация е изведено от обстоятелството, че дарителите са придобили процесната 1/2 част от правото на собственост върху имота по силата на договор за продажба на държавен недвижим имот, съгласно Наредбата за недвижимите имоти, сключен на 15.01.1980г. между представител на председателя на СГНС и Г. В. Н., Д. И. Н. и Л. Г. Н.. Според договора първите двама купувачи са придобили общо 1/2 идеална част от правото на собственост върху процесния имот, а Л. Н. е придобил останалата 1/2 идеална част, като продажната цена е следвало да бъде заплатена както следва: 3532 лева внесена като първоначална вноска в Д. на 14.01.1980г., а останалата част от 8000 лева са били платими в срок до 20 години на равни месечни вноски включително лихва от 2% годишно. Според съда ответникът Л. Н. се домогва да докаже, че е заплатил всички посочени суми по описания договор – както тези дължими за неговата идеална част, така и тези за придобитата от неговите родители идеална част и е представил пред първоинстанционния съд писмени доказателства за извършени плащания по заема в Д. – сумата от 2896 лева – чрез удръжки от трудово възнаграждение и сумата от 6065,29 лева – платени с вносна бележка от 06.12.1985г. Посочил е, че с оглед твърдението, че е платил цялата дължима продажна цена, това обстоятелство, според Л. Н., придава възмезден характер на извършеното впоследствие дарение на придобитата от неговите родители по цитирания договор идеална част.
Прието е, че пълното плащане на цената е останало недоказано от Л. Н., поради липсата на доказателства, че плащането на първоначалната вноска от 3 532 лева, съгласно договора за продажба, с вносна бележка № 20/14.01.1980г., е извършено от него с негови средства. Прието е също, че от представената вносна бележка от 06.12.1985г. е установено, че сумата от 6065,29 лева е платена по заема на Л. Н., който, като приобретател на 1/2 идеална част от процесния имот на изплащане, е лично задължен да погасява отпуснатия му в тази връзка заем от Държавна спестовна каса съгласно чл. 121 от Наредбата за държавните имоти (отм.).
Въззивният съд е приел, че дори и посочените обстоятелства да са доказани от страна на Л. Н., фактът, че същият е платил изцяло продажната цена на имота (включително и тази, дължима за идеалните части на своите родители) не води до извода за възмездност вместо дарствено намерение при последващото имуществено разпореждане. Посочил е, че този факт може да бъде само индиция за възмездност, но сам по себе си не може да обоснове наличие на прикрито от договора за дарение съглашение. Според съда, за да е налице симулация е необходимо по безспорен начин да се установи, че страните по договора не са имали воля да бъдат обвързани от него, а са го сключили само за да създадат привидни правни последици, настъпването на каквито не са желаели. Прието е, че симулативният договор е нищожен независимо от това, че не прикрива никаква друга сделка /абсолютна симулация/ или прикрива някаква друга сделка /относителна симулация/.
Прието е, че разкриването на симулацията и установяване на действителните отношения между страните става чрез т.нар. обратно писмо /контр летр/, че обратният документ се създава нарочно за случая и по съдържание трябва да разкрива точно вътрешните отношения между страните по привидната сделка, че той се подписва от същите страни, които участват в явната сделка. Прието е също, че като нарочно съставено, обратното писмо трябва да съдържа всички действителни уговорки, всички клаузи от съдържанието на прикрития договор. Съдът е приел, че при сключен привиден договор за дарение с предмет недвижим имот и прикрит договор за покупко-продажбата му, в обратното писмо трябва да бъде посочена и продажната цена на имота, че е недопустимо да се установява точното съдържание на прикрития договор със свидетелски показания.
Съдът е приел, че свидетелски показания се допускат, когато страната цели да докаже, че изразеното в документа съгласие е привидно, но само ако в делото има писмени доказателства, изхождащи от другата страна или пък удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението й, че съгласието е привидно, съгласно чл. 165, ал. 2 ГПК. Приел е също, че тези документи /т. нар. начало на писмено доказателство/, за разлика от обратното писмо, имат едностранен характер, че са необходими тогава, когато страната по сделката не се е сдобила с обратно писмо, и целят при условията на непълно доказване да създадат достатъчна степен на сигурност за наличието на прикрити уговорки, така че свидетелските показания да бъдат допустими с оглед пълното им и главно доказване.
Прието е, че в случая Л. Н. е страна по сделката, чиято симулативност се домогва да установи, че не е представил по делото обратно писмо, издадено от неговите дарители Г. Н. и Д. Н., разкриващо симулацията, като е отчетено, че във въззивната жалба на Л. Н. се твърди, че не разполага с такова. Прието е също, че Л. Н. не е представил по делото и каквото и да било начало на писмено доказателство, чието наличие би довело до допустимост на свидетелските показания за установяване на симулацията на основание чл. 165, ал. 2 ГПК. Преценен е за правилен извода на първоинстанционният съд, че представените документи, отразяващи плащания по заем от Д., не изхождат нито от насрещната страна по дарението /двамата дарители/, нито удостоверяват техни волеизявления пред държавен орган. При тези съображения е формиран извод за недоказаност на предявения иск с правно основание чл.17,ал.1 ЗЗД.
Съдът е приел, относно първоинстанционното решение в частта, с която е възстановена запазената част на Л. В. от наследството на Г. Н. и в частта, с която е допуснат процесният имот до делба, че въззивната жалба е бланкетна.
Прието е, че при установените по делото факти, че на 15.01.1980г. е сключен договор за продажба на държавен недвижим имот, съгласно Наредбата за недвижимите имоти, между представител на председателя на СГНС и Г. В. Н., Д. И. Н. и Л. Г. Н., по силата на който Л. Н. е придобил 1/2 идеална част от правото на собственост върху апартамент № 27, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] а Г. Н. и Д. Н. са придобили останалата 1/2 идеална част от правото на собственост върху същия имот; че на 11.08.1993г. е сключен договор за дарение, оформен с нотариален акт № 96, т. I, нот.д. №20765/1993г., по силата на който дарителите Г. Н. и Д. Н. са дарили своята собствена 1/2 идеална част от правото на собственост върху процесния имот на своя син Л. Н., че Г. Н. е починал на 28.04.2010г., като е оставил наследници: Л. Н. – син и Л. В. -дъщеря; че процесният имот изчерпва наследствената маса; че стойността на имота към датата на откриване на наследството на Г. Н. е 74580 лева, правните изводи на първоинстанционния съд относно иска по чл. 30, ал. 1 ЗН и иска за делба на имота са правилни.
Съдът е приел, че предмет на възстановяване е дарената от наследодателя 1/4 идеална част от правото на собственост върху процесния имот. Позовал се е на разпоредбите на чл. 29, ал. 1, предл. 2 ЗН, според които запазената част на низходящи (включително и осиновените), когато наследодателят не е оставил съпруг, е: при две и повече деца или низходящи от тях – 2/3 от имуществото на наследодателя. Прието е, че в случая наследодателят Г. Н. не е оставил съпруг, че негови наследници са две деца – съделителите в настоящото производство, че запазената част на двете деца общо е равна на 2/3 от дарените идеални части от правото на собственост върху имота, а разполагаемата част на наследодателя – съответно 1/3 от дареното. Формиран е извод, че запазената част на ищцата от наследството на Г. Н. е равна на половината от 2/3, или на 1/3 част. Преценен е за правилен извода на първоинстанционният съд, че на ищцата Л. В. следва да бъде възстановена 1/3 от 1/4 идеални части от имота, или същата следва да разполага с 1/12 идеална част от правото на собственост върху апартамента.
С оглед на посочените съображения и като е посочил, че е налице съсобственост върху процесния имот въззивният съд е преценил за правилен извода на първоинстанционният съд, че процесният апартамент следва да се допусне до делба между съделителите Л. Н. с делбена част 11/12 ид.части и Л. В. с делбена част 11/12. Поради съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд въззивната жалба на Г. Н. съдът е преценил за неоснователна и е потвърдил решението на СРС в обжалваната част.
По правните въпроси:
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението.
С решение № 988/13.09.2010 г. по гр.дело № 573/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК съдът се е произнесъл по правния въпрос за пълната доказателствена сила на обратното писмо за разкриване на твърдяната симулация. Прието е относно конкретния казус по делото, че се касае до начало на писмено доказателство по смисъла на чл.134,ал.2 ГПК/отм./ и че цитираната практика на ВКС е неотносима към правния въпрос по посоченото дело. Въззивният съд е приел, че жалбоподателят не е представил по делото обратно писмо, издадено от неговите дарители Г. и Д. Н., разкриващо симулацията, че не е представил и начало на писмено доказателство, чието наличие да доведе до допустимост на свидетелските показания за установяване на симулацията на основание чл.165,ал.2 ГПК. С оглед на това е формиран решаващ извод за неоснователност на иска с равно основание чл.17,ал.1 ЗЗД. Тези изводи не са в отклонение от цитираната практика на ВКС.
Жалбоподателят е цитирал, но не е представил две решения на ВКС – решения № 287/16.10.2015 г. по гр.дело № 2832/2015 г. на ВКС, IV г.о., решение № 151/13.07.2011 г. по гр.дело № 409/2010 г. на ВКС, IV г.о., постановени по чл.290 ГПК. С първото решение са разрешени правните въпроси: 1. за значението на факта, че осъдено за извършено престъпление по чл.3 ЗОПДИППД (отм.) лице е възстановило в хода на наказателното производство причинените от деянието имуществени вреди и 2. за необходимостта да се установи използването на придобити от престъпна дейност средства при сключване на всяка сделка, с която осъденото лице придобива възмездно имущество. С второто решение № 151/13.07.2011 г. по гр.дело № 409/2010 г. на ВКС, IV г.о. е разрешен въпроса: съдът следва ли да тълкува действителната воля на страните, когато преценява дали са сключили симулативна сделка, съответно каква е прикритата; ако срещу прехвърляне на имот е уговорена цена плюс полагане на грижи и даване на издръжка, то при неизпълнение само на задължението за плащане, може ли да се приеме, че действителната воля е за дарение и в този връзка съдът длъжен ли е в да обсъди доказателствата за престиране на грижи и издръжка и съответно да ги прецени във връзка с действителната воля на страните. С всяко от решенията са разрешени различни от поставения правни въпроси, поради което не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК в редакцията на текста до изменението с Д.в.бр.86/2017 г. по първия въпрос от изложението. Според практиката на ВКС, обективирана в т.3 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Жалбоподателят не е цитирал и представил влезли в сила решения на първоинстанционен съд, на въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на ГПК/отм./ по същия правен въпрос, поради което не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втория въпрос от изложението. Според практиката на ВКС, изразена в т.4 от т.решение № 1/2010 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Поставеният въпрос касае приложение разпоредбите на чл.17,ал.1 ЗЗД, на чл. 165,ал.2 ГПК, които са ясни и пълни и не следва да се тълкуват. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по поставените въпроси в изложението на жалбоподателя Л. Н..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение № 7510/14.10.2016 г., постановено по в.гр.дело № 11778/2015 г. на Софийски градски съд по касационна жалба вх. № 11898/28.11.2016 г., подадена от Л. Г. Н., [населено място],[жк], бл.37 А, вх.А, ап.6, чрез адв.С. Б..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: