О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1125
гр. София 04.12.2017 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 23 октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 1424 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника [фирма] [населено място], чрез адв. Г. Г. против решение № 280/15.12.2016 г. по в.гр.дело № 465/2016 г. на Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 352/06.08.2016 г. по гр.дело № 66/2016 г. на Великотърновския окръжен съд, с което е осъден жалбоподателя да заплати на И. М. К. сумата 33 000 лв. обезщетение за претърпени вреди, поради това, че не е получил наем за собствения му имот – сграда с идентиф. № 10447.503.281.4 с предназначение „магазин за плодове и зеленчуци и плодов бар”, находящ се в ПИ в гр.В.Т. съгласно договор за наем от 14.11.2013 г. и анексите към него за периода 15.12.2013 г. – 14.11.2014 г., както и да му заплати сумата 36 000 лв. пропуснати ползи на същото правно основание за периода от време от 14.11.2014 г. до 14.11.2015 г., ведно със законната лихва върху всяка от сумите, считано от 27.01.2016 г. до окончателното изплащане.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искането е за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове от И. М. К. с пр.осн.чл.49,вр.чл.45 ЗЗД се отхвърлят като неоснователни, или алтернативно връщане делото на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав.
В изложението е поставен въпросът: от кой момент се дължи обезщетение за претърпени вреди по чл.49, вр.чл.45 ЗЗД и пропуснати ползи, при уважен иск по чл.109 ЗС – от датата на влизане в сила на решението, или от датата на завеждане на иска и в конкретния случай от кой момент жалбоподателят-ответник [фирма] дължи обезщетение за претърпени вреди по чл.49,вр.чл.45 ЗЗД и пропуснати ползи – дали това е момента от влизане в сила на съдебното решение по гр.дело № 1447/2013 г. на ВТОС, като датата на влизане в сила на решението е 27.11.2015 г. или това е всеки един момент след завеждане от страна на И. М. К. на гр.дело № 1447/2013 г. на ВТОС, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касационната жалба И. М. К., чрез адв. М. Н. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
От фактическа страна е прието за безспорно, че ищецът И. М. К. е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], представляващ сграда с идентификатор № 10447.503.281.4 по ККР на [населено място] с предназначение „Сграда за търговия”, представляващ обособен търговски обект „Магазин за плодове и зеленчуци и плодов бар”, находящ се в ПИ с идентификатор № 10447.503.281 по ККР на гр. В. Т.. Посочил е, че непосредствено пред имота били поставени маси за търговия с плодове и зеленчуци, плътно едно до друга, собственост на ответното дружество, като зад всяка маса били спуснати плътни завеси и фасадата на търговския обект била напълно закрита.
Прието е, че през м. октомври 2013 г. ищецът отправил нотариална покана до ответното дружество за преместване на поставените пред търговския обект маси за търговия с плодове и зеленчуци, но такива действия от ответника не последвали. На 29.10.2013 г. ищецът предявил иск против ответното дружество с правно основание чл. 109 от ЗС за преместване на поставените пред търговския обект маси за търговия с плодове и зеленчуци.
На 14.11.2013 г. ищецът сключил договор с [фирма], [населено място] за отдаване под наем на собствения му недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], представляващ обособен търговски обект „Магазин за плодове и зеленчуци и плодов бар” за срок от една година, при месечна наемна цена от 3 000 лв., като уговорили, че наемателят не дължи заплащане на месечна наемна вноска до 15.12.2013 г.
На 15.12.2013 г. страните по наемния договор от 14.11.2013 г. сключили Анекс, по силата на който наемателят не следвало да заплаща месечна наемна цена, считано от 15.12.2013 г., докато не настъпят условия за ползване на наетия обект – водоподаване, достъп до имота и видимост.
На 14.11.2014 г. бил подписан Анекс, по силата на който срокът наемния договор от 14.11.2013 г. бил продължен с още една година.
Прието е за установено от заверено копие от писма И.. № 1-1626/21.10.2013 г. и И.. № 1-8649/14.05.2014 г. на ВиК [фирма] до ищеца, в отговорна негова жалба за осигуряване водоподаване до обекта, че на територията на Общински пазар – Велико Търново има открита една партида с общ водомер, като обектите вътре в имота не били абонати на ВиК [фирма] и тяхното водоснабдяване се решавало от собственика на парцела – [фирма], [населено място].
С Решение № 42/08.07.2014 г., постановено по гр.дело № 1447/2013 г. по описа на Великотърновски окръжен съд, влязло в сила на 27.11.2015 г. ответното дружество е осъдено, на основание чл. 109 от ЗС да премести поставените пред сграда с идентификатор № 10447.503.281.4 с предназначение „Магазин за плодове и зеленчуци и плодов бар”, собственост на И. К., поставените пред имота му маси за търговска дейност на отстояние 3 м. от сградата и препятстващи ползуване на същата по предназначение и се даде достъп и видимост на обекта. Със същото решение Великотърновският окръжен съд е отхвърлил предявения от [фирма], [населено място] против И. М. К. иск по чл. 108 от ЗС да отстъпи собствеността и предаде владението върху прилежащата под сграда с идентификатор № 10447.503.281.4 с предназначение „Магазин за плодове и зеленчуци и плодов бар”, собственост на И. К., част от 178.20 кв.м от ПИ с идентификатор № 10447.503.281 по ККР на [населено място], целият с площ от 7 987 кв.м., като неоснователен и недоказан, както и иска по чл. 537, ал. 2 от ГПК да се обяви за нищожен нотариален акт за собственост №290, том 2, рег. № 4267 дело № 706 като неоснователен и недоказан.
Въззивният съд е приел за установено от заключението на допусната и изслушана съдебно-икономическа експертиза, че пазарната стойност на наема за процесния недвижим имот за периода м. ноември 2013 г. – м. ноември 2015 г. е 2 053 лв. месечно.
Прието е от показанията на св. А. Г. прокурист на [фирма], че същият сключил договор за наем с ищеца за имота му на пазара с наемна месечна цена от 3 000 лв. Започнали да чистят обекта, с намерение да направят ремонт, но нямало как да изнасят боклуците, защото имало сергии на пазара (7-8 броя) и това ги възпрепятствало да продължат ремонта, тъй като сергиите били в непосредствена близост, било необходимо смяна на дограма, а това щяло да застраши живота на хората от сергиите. Заявява, че до имота нямало видимост, тъй като всичко било заето от сергии, ламарини, чаршафи. Наемодателят му водил преговори с ръководството на пазара да освободят няколко сергии, но това така и не се случило. Наемът не бил висок, тъй като имот в съседство с по-малка квадратура бил отдаден под наем за 5 000 лв. месечно, че в обекта също нямало вода, но били обещали да я пуснат.
Посочил е, че от показанията на св. П. Й. е установено, че преди 3-4 години искал да прави денонощен магазин за алкохол и цигари на пазара. Ищецът му предложил неговия имот на това място, договорили цена около 3 000 лв. месечно, но до договор не се стигнало, тъй като пред магазина имало маси с плодове и зеленчуци и не се виждал.
Въззивният съд е преценил за валидно и допустимо Решение № 352/06.08.2016 г., постановено по гр. д. № 66/2016 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, че не са налице пороци, които да обуславят нищожност или недопустимост на същото.
От правна страна е прието, че с оглед на изложените в исковата молба обстоятелства и направените искания предявеният иск е с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 във вр. с чл. 51 от Закона за задълженията и договорите за периода 15.12.2013 г. до 14.11.2015 г.
Приел е, че предпоставките за ангажирането на обективната гаранционно-обезпечителна отговорност за деликт при или по повод извършване на възложена работа – по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД за обезщетение за пропуснати ползи включват: 1. извършване от ответника противоправно действие (бездействие, изразяващо се в непремахване на маси, находящи се пред търговския обект, пречещи да се осигури видимост и достъп до търговски обект); 2. ответникът да е възложил на друго лице определена работа; 3. причиняване на вреди на ищеца, изразяващи се в лишаването му от възможността в процесния период (определен чрез начална и крайна дата) да ползва собствената си сграда по предназначение като търговски обект; 4. вредите да са причинени при или по повод изпълнението на възложената работа, включително и при бездействие; 5. причинна връзка между противоправното поведение и вредата; 6. установен размер на обезщетението за лишаване от ползване по предназначение на процесната сграда за посочения период.
Прието е за установено противоправно бездействие – непремахване на маси, находящи се пред търговския обект, пречещи да се осигури видимост и достъп до търговския обект през периода, за който се претендира обезщетение – 15.12.2013 г. до 14.11.2015 г. и че поради това бездействие обектът, собственост на ищеца, не е могъл да функционира по предназначението си. Според въззивния съд в случая вредите са причинени в резултат на бездействието на служителите на ответника, които не са премахнали масите пред търговския обект на ищеца, пречещи му да ползва имота си по предназначение.
Съдът се е позовал на разпоредбите на чл. 51 от ЗЗД, според които обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Посочил е, че вредата, като засягане на правно защитимо благо обхваща неимуществените и имуществени щети, последните в двете им разновидности – претърпени загуби и пропуснати ползи. Прието е, че пропуснатата полза като вид имуществена вреда, настъпила в резултат на непозволено увреждане, се изразява в невъзможността да бъде реализирано определено имущество или парично оценим интерес, че всяко неосъществено увеличаване на имуществото, което е щяло да настъпи със сигурност, ако не би било осуетено от деликта, съставлява пропусната полза, че такава е както печалбата, която увредения е можел да получи от изпълнението на договор, осуетен от противоправно поведение на деликвента, така и всяка друга имуществена облага, която със сигурност пострадалия би реализирал, ако вредоносното действие не би настъпило. Според съда за да бъде присъдено обезщетение за пропуснати ползи, следва да е доказано тяхното настъпване. Прието е, че пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда и поради това предположението за причиняването и трябва винаги да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. Прието е, че сигурна възможност за увеличаване на имуществото е налице, когато на база доказани обективни факти и при обичайното развитие на нещата, отчитайки особеностите на конкретния случай, може да се направи достатъчно обоснован извод, че в патримониума на ищеца действително е могла да настъпи положителна промяна, че при извършване на търговска дейност релевантният факт, при който би могъл да бъде направен извод за настъпването на пропусната полза е икономическият резултат от дейността.
Въззивният съд е приел, че когато наемодателят не може да предаде държането на вещта – предмет на договора за наем на наемателя в състояние последната да функционира съобразно предназначението си, и не може да получи уговорения наем в резултат на противоправни действия на трето лице – юридическо лице, третото лице – юридическо лице следва да отговаря по реда на чл. 49 от ЗЗД, като пропуснатите ползи се измерват с размера на наема, който ищецът е могъл да реализира, ако вещта би могла да функционира по предназначението си. Поради посоченото съдът не е възприел и заключението на съдебно-икономическата експертиза относно пазарната цена на наема за процесния имот.
С оглед на изложените съображения въззивният съд е формирал извод, че ищецът е бил лишен от сигурни доходи от имота за периода 15.12.2013 г. до 14.11.2015 г. по сключен договор за отдаването му под наем от 14.11.2013 г. и анекс към него от 14.11.2014 г. и пропуснатата полза следва да бъде обезщетена в размер, определен въз основа на наемната цена по договора. Изведен е и извод за основателност на предявеният от И. К. против [фирма] иск с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 във вр. с чл. 51 от Закона за задълженията и договорите за периода 15.12.2013 г. до 14.11.2015 г. и за доказан до пълния предявен размер от 69 000 лева.
Преценени са за неоснователни доводите на ответника, че преди датата на влизане в сила на съдебното решение нямало извършени неправомерни действия. Посочил е, че за разлика от иска по чл. 49 от ЗЗД, при който това противоправно поведение от страна на ответното юридическо лице (което не може да действа самостоятелно, а – винаги чрез лица, спрямо които се явява възложител на работа) е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на обезщетение за вреди за определен период от време, т. е. е част от основанието на иска, при иска по чл. 109 от ЗС, същите тези неоснователни и противоправни действия (изразяващи се в случая в непремахване на маси, находящи се пред търговския обект, пречещи да се осигури видимост и достъп до търговски обект), – наред с правото на собственост на ищеца върху процесния имот, са предмет на самия иск, че тези действия ответното дружество е осъдено да преустанови с влязлото в сила решение по този иск по чл. 109 от ЗС. Приел е, че същите тези неоснователни и противоправни действия ищецът сочи в исковата си молба, като такива, от които продължава да търпи имуществените вреди под формата на пропуснати ползи и през процесния по настоящото дело период, като се позовава на влязлото в сила решение. Посочил е, че те са установени със сила на пресъдено нещо между страните, която следва да бъде зачетена от съда, но не формираната по предходния иск по чл. 49 от ЗЗД, а по иска по чл. 109 от ЗС.
Според въззивния съд няма пречка исковете по чл. 109 от ЗС и чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД да се съединят в едно и също производство и ищецът да се позовава на едни и същи неправомерни действия.
Съдът е приел за недоказани възраженията на ответника, че договорът за наем от 14.11.2013 г. е нищожен на основание чл.26,ал.2 ЗЗД – поради липса на предмет и привидност. Прието е за неоснователно и възражението на ответното дружество, че обекта на ищеца не е годен за ползване не поради масите за търговия, които са поставени пред същия, а поради това, че в обекта липсва водоснабдяване, тъй като ответното дружество, съгласно заверено копие от писма И.. № 1-1626/21.10.2013 г. и И.. № 1-8649/14.05.2014 г. на ВиК [фирма] следва да предостави на ищеца достъп до водоподаване, като единствен абонат на водоснабдителното дружество на територията на Общински пазар – Велико Т..
При тези съображения въззивният съд е направил извод, че първоинстанционното решение, като правилно следва да се потвърди.
По правния въпрос:
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения въпрос от жалбоподателя. Решаващите правни изводи на въззивния съд са няколко, а именно, че в случая са установени всички елементи от фактическия състав на чл.49,вр.чл.45 ЗЗД, с оглед на което предявеният иск срещу жалбоподателя е доказан по основание и по размер. Съдът е взел предвид и влязлото в сила на 27.11.2015 г. решение № 42/08.07.2014 г., постановено по гр.дело № 1447/2013 г. на Великотърновския окръжен съд, с което е уважен предявен иск от И. К. срещу жалбоподателя [фирма] с правно основание чл.109 ЗС, като ответникът е осъден да премести поставените пред процесната сграда с предназначение „магазин за плодове и зеленчуци” маси за търговска дейност на отстояние 3 м. от сградата и препятстващи ползуването на същата по предназначение и да даде достъп и видимост на обекта. Със същото решение е отхвърлен предявен иск от [фирма] против И. К. по чл.108 ЗС за отстъпване собствеността и предаване владението върху прилежащата под процесната сграда част от 178.20 кв.м. от ПИ с площ от 7987 кв.м. Тъй като решаващите правни изводи на въззивния съд за основателност на исковата претенция с правно основание чл.49,вр.чл.45 ЗЗД са няколко, както се посочи по-горе, а не единствено като е съобразено влязлото в сила решение по гр.дело № 1447/2013 г. на ВТОС и формираната сила на пресъдено нещо по предявения иск с правно основание чл.109 ЗС и по тях не са формулирани относими правни въпроси то не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Освен посоченото жалбоподателят не е цитирал и представил практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, в противоречие с която счита, че въпросът е разрешен. Според тълкуването в т.2 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Нито един от посочените съдебни актове жалбоподателят не е цитирал, поради което съдът преценява, че не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по същия въпрос. Съдът взема предвид редакцията на текста до измененията с Д.в.бр.86/2017 г., които са приложими на основание пар.74 от ПЗР на ЗИДГПК, публикувани в посочения държавен вестник. Съгласно т.3 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Жалбоподателят не е цитирал, нито е приложил към изложението влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на ГПК/отм./ по същия правен въпрос, за да се извърши преценка дали е дали е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване.
Не се установява и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Поставеният въпрос касае приложение разпоредбите на чл.49,вр.чл.45 ЗЗД и чл.109 ЗС. Всяка от тях е ясна и пълна и не се нуждае от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените отношения.
Като взе предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по поставения въпрос в изложението на жалбоподателя , чрез адв. Гр.Г..
С оглед изхода на спора в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 2000 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 280/15.12.2016 г., постановено по в.гр.дело № 465/2016 г. на Великотърновския апелативен съд по касационна жалба вх. № 739/08.02.2017 г., подадена от ответника [фирма] със седалище и адрес на управление, гр. В.Т., [улица], чрез адв.Г. Г..
Осъжда [фирма], ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление, [населено място], [улица] да заплати на И. М. К., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] сумата 2000 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: