2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1128
гр. София, 05.12.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1645 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 122/08.02.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 3088/2016 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 2402/08.07.2016 г. (изменено само в частта за разноските с въззивното решение), постановено по гр. дело № 15695/2015 г. на Пловдивския районен съд, жалбоподателят е осъден да заплати на П. Я. Ч. следните суми: сумата 12 411.51 лв. – неплатено нетно трудово възнаграждение за периода месец февруари 2013 г. – месец октомври 2015 г.; сумата 1 713.31 лв. – мораторна лихва върху него (обезщетение за забава) за периода от падежа на всяко месечно вземане, начиная от 01.03.2013 г. до 24.11.2015 г.; сумата 1 156.62 лв. – нетно обезщетение за 55 дни неползван платен годишен отпуск през периода 2013 г. – 2015 г.; и сумата 462.69 лв. – нетно обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ за оставане без работа през периода 09.11.2015 г. – 09.12.2015 г. поради уволнението на ищеца на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 от КТ; ведно със законните лихви върху всички главници, считано от 25.11.2015 г. до окончателното им изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и държавни такси и разноски по делото.
При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за процесуално недопустима в частта й по исковете за обезщетения по чл. 224, ал. 1 от КТ за неползван платен годишен отпуск и по чл. 222, ал. 1 от КТ за оставане без работа. Цената на всеки един от тези два парични иска, определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, възлиза съответно на сумите 1 156.62 лв. и 462.69 лв., т.е. – до 5 000 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2, т. 3 от ГПК (в посочената редакция), въззивното решение не подлежи на касационно обжалване в частта му по тези два иска, които не са обусловени от иска по чл. 128, т. 2 от КТ за трудово възнаграждение, който е с цена над 5 000 лв. С оглед на това, подадената касационна жалба, като процесуално недопустима, следва да се остави без разглеждане в частта ? по исковете по чл. 224, ал. 1 и чл. 222, ал. 1 от КТ, а касационното производство – също като процесуално недопустимо, следва да се прекрати в частта му по тези искове.
В останалата ? част – по исковете по чл. 128, т. 2 от КТ за трудово възнаграждение и по чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД за обезщетение за забава, касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице, като в тази му част обжалваното въззивно решение подлежи на касационно обжалване, тъй като първият от тези искове е с цена е над 5 000 лв., а вторият е обусловен от него.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните два процесуалноправни въпроса: 1) приложима ли е санкционната разпоредба на чл. 161 от ГПК спрямо ответника, ако ищецът е станал причина да не се съберат допуснати и изискани от съда по реда на чл. 190 от ГПК доказателства, намиращи се при ищеца, и които са от съществено значение за правилното решаване на спора, и следва ли съдът да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати и изискани от нея доказателства; и 2) допустимо ли е установяването на извършено изплащане на трудово възнаграждение със свидетелски показания и чрез други косвени доказателства, въпреки разпоредбите на чл. 270, ал. 3 от КТ, когато писменото доказателство за това не е събрано по причина на страната, у която то се намира, и фактът на съществуването на това доказателство е доказан безспорно по делото. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, и конкретно: първият – в противоречие с решение № 12/01.02.2012 г. по гр. дело № 590/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 195/29.06.2016 г. по гр. дело № 665/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 61/01.03.2016 г. по гр. дело № 4578/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС; вторият – в противоречие с решение № 226/12.07.2011 г. по гр. дело № 921/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 31/09.03.2012 г. по гр. дело № 502/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 89/29.03.2013 г. по гр. дело № 558/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС.
Ответникът по касационната жалба – ищецът П. Я. Ч., в отговора си излага становище и съображения, че не са налице наведените от жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване – по отношение на подлежащата на такова обжалване, част от въззивното решение.
След подробен анализ и съвкупна преценка на трудовия договор, длъжностната характеристика, заключението на съдебно-счетоводната експертиза и свидетелските показания по делото, окръжният съд е приел за установено, че ищецът е полагал труд при касатора-ответник на длъжността „птицевъд“ през целия процесен период от време, при непрекъсваем процес на работа, като не е имало периоди, в които ищецът да не е работил. В тази връзка съдът е изтъкнал, че чрез ежемесечното начисляване на суми за основно и допълнително трудово възнаграждение и извършване на удръжки за осигуровки и данъци във ведомостите за заплати, ответникът-работодател е признал дължимостта на процесното трудово възнаграждение. Въззивният съд е приел също, че ищецът е доказал вземането си за трудово възнаграждение за процесния период по основание и размер, както и че в доказателствена тежест на работодателя, която му е указана с доклада по делото, е да установи, че е платил дължимото трудово възнаграждение, но той не е доказал този факт. В тази връзка съдът е обсъдил признанието с отговора на исковата молба, че ищецът не е получавал ежемесечни възнаграждения по трудовия договор, а само за определени месеци, както и че със заключението на вещото лице е установено, че във ведомостите за заплати няма подписи на ищеца за получаване на съответните начислени суми, като работодателят не е представил други доказателства за плащане, включително писмени по чл. 270 от КТ, съгласно която разпоредба, възнаграждението се изплаща по ведомост, срещу разписка или по банков път. При съвкупната преценка на свидетелските показания по делото, окръжният съд е приел за установено и че е съществувала тетрадка-дневник, водена от ищеца, но свидетелските показания са противоречиви относно съдържанието и местоположението ?; приел за установено и че ищецът не е имал задължение да води и да съхранява тази тетрадка. С оглед на това и при липсата на категорични доказателства, че тази тетрадка се намира при ищеца – в тази насока само един от тримата свидетели е изказал предположение, съдът е приел, че непредставянето ? по делото не може да се тълкува във вреда на ищеца. Наред с това, въззивният съд е приел, че дори и да се приеме за вярно – според показанията на двама от свидетелите, че в тетрадката са били отразявани данни за получавани трудови възнаграждения, то никой не се е подписвал за това, поради което, дори и тетрадката да съществува и да би била представена по делото, тя не би имала формална доказателствена сила и значението на разписка за получено трудово възнаграждение, както и че такъв документ не може да докаже пълно и главно получаването на парични суми. В тази връзка са обсъдени също показанията на двамата свидетели на ответника, но съдът е приел, че от една страна заявеното от тях, че са раздавани някакви пари, не установява колко пари са раздавани, а от друга – че тези свидетелски показания са недопустим способ за доказване поради забраната в чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК – да се доказва погасяването на установени с писмен акт парични задължения, каквото е трудовото възнаграждение.
Видно от така изложеното в мотивите към обжалваното решение, въззивният съд не е приемал нито, че обсъденото от него писмено доказателство – тетрадката-дневник, продължава да съществува и че се намира в държане на ищеца по време на процеса, нито че това писмено доказателство е от съществено значение за правилното решаване на спора, нито че ищецът е станал причина и е създал пречки същото да не се събере по делото по реда на чл. 190 от ГПК. Напротив – фактическите констатации и правните изводи на окръжния съд са в напълно противоположна насока, спрямо така формулираните постановки на двата процесуалноправни въпроса в изложението на жалбоподателя, като последните изхождат единствено от неговата защитна теза по делото, а не от това, което е приел съдът в обжалваното решение. Поради това, и двата въпроса – така, както са формулирани от касатора, не са обуславящи правните изводи на въззивния съд и са без значение за изхода на правния спор по делото, поради което и не съставляват общи основания за допускане на касационното обжалване в случая (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Въззивният съд, също така не е приложил санкционната разпоредба на чл. 161 от ГПК спрямо касатора-ответник (както се сочи в първия процесуалноправен въпрос), а е приел, че жалбоподателят не е осъществил доказателствената си задача по делото съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, което е в пълно съответствие с подробните разяснения, дадени по реда на чл. 290 от ГПК с посоченото от касатора решение № 195/29.06.2016 г. по гр. дело № 665/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Изводите на окръжния съд по приложението на чл. 161, във връзка с чл. 190 от ГПК, а именно – че непредставянето на тетрадката-дневник по делото не може да се тълкува във вреда на ищеца, след като той не е имал задължение да я води и да я съхранява, и при липсата на категорични доказателства, че тази тетрадка продължава да се намира при него (само един от тримата свидетели е изказал предположение в тази насока), също не са в противоречие с посоченото от касатора решение № 12/01.02.2012 г. по гр. дело № 590/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС. Посочените от жалбоподателя, решение № 61/01.03.2016 г. по гр. дело № 4578/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 226/12.07.2011 г. по гр. дело № 921/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 31/09.03.2012 г. по гр. дело № 502/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС дават по реда на чл. 290 от ГПК разрешение на процесуалноправни въпроси, свързани с косвеното доказване в гражданския процес, поради което са неотносими в случая. В противоречие с решение № 89/29.03.2013 г. по гр. дело № 558/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС са съображенията на окръжния съд за недопустимост на свидетелски показания в случая поради забраната в чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК, но това противоречие е без значение и не може да обуслови допускане на касационното обжалване, тъй като въпреки това съдът е обсъдил свидетелските показани и в тази насока, като е приел, че от тях не установява колко пари са платени („раздавани“) на ищеца, а също – и предвид установеното с помощта на вещото лице по делото – че нарочно съставените при ответника-работодател (който е длъжен да води редовно счетоводство и в качеството си на търговец) ведомости за заплати са неподписани от ищеца за получени трудови възнаграждения, които са му начислени за процесния период.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска по отношение на подлежащата на такова обжалване част от въззивното решение, тъй като не са налице, наведените от жалбоподателя общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 4 и чл. 81 от ГПК, касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца – ответник по касационната жалба, претендиарните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му пред касационната инстанция по делото, в размер 1 100 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма] срещу решение № 122/08.02.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 3088/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, – в частта по исковете за обезщетения по чл. 224, ал. 1 и чл. 222, ал. 1 от КТ, с цена, съответно – 1 156.62 лв. и 462.69 лв.; и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 1645/2017 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение – в частта по тези искове.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 122/08.02.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 3088/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, – в останалата част.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на П. Я. Ч. сумата 1 100 лв. (хиляда и сто лева) – разноски по делото.
Определението – в преграждащата развитието на касационното производство част, с която касационната жалба частично се оставя без разглеждане и производството частично се прекратява, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него; а в останалата част – не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: