О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 113
гр. София, 11.02. 2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на осми януари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като изслуша докладваното от съдия А. Бонева частно гр. дело
№ 7370 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Н. М. Н., чрез адв. Н. Х. М., срещу определение № 15785 от 29.07.2014 г. на Софийски градски съд по ч. гр. д. № 6800/2014 г. С него съдът е потвърдил определение от 18.11.2013 г. по гр. д. № 60787/2011 г. на Софийски районен съд, с което е прекратено производството по предявения иск с правно основание чл. 45 ЗЗД срещу К. Н. М..
Касаторът излага доводи за нищожност, както и за неправилност на въззивното определение поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. С частната касационна жалба е представен документ наименован изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от Прокуратурата на Република България, но тя не е страна по настоящия спор, който е относно допустимустта на иска, предявен от Н. Н. против К. М. – в тази част исковата молба е върната и прозиводството по делото прекратено.
Въззивният съд не е връчил препис от въззивното определение, нито от частната касационна жалба на насрещната страна – К. М.. От особения представител на същата – адв. С. Й. Г. е постъпил отговор след образуване на касационното дело – с вх. № 155135/29.2014 г. във СГС , което по-късно е препратено във ВКС. При тези данни, следва да се приеме, че отговорът на К. М. е в срок. Изложени са съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и е направено искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на особения представител на страната.
Частната жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, вр. чл. 260 и 261 ГПК.
За да потвърди определението на районния съд, въззивният е приел, че с оглед обстоятелствената част и петитума на исковата молба и направените уточнения от ищеца, се претендира ангажиране на гражданската отговорност на ответницата К. Н. М. за действията й в качеството на прокурор. Такава отговорност от К. Н. М. не може да бъде ангажирана предвид установения в чл. 132 от Конституцията на Република България принцип на функционалния имунитет на магистратите, съгласно който, за своите служебни действия и за постановените от тях актове, те не носят гражданска и наказателна отговорност, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. Въззивният съд установявайки, че личната гражданска неотговорност на магистратите е абсолютна процесуална пречка за разглеждане на имуществени искове срещу тях /за посочените действия и актове/, е потвърдил като правилно и законосъобразно първоинстанционното определение, с което съдът, след като е констатирал, че искът е процесуално недопустим, на основание чл. 130 ГПК е върнал исковата молба.
Частна касационна жалба, за да бъде разгледана по същество, трябва да е допусната до касационно обжалване поради наличие на някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Във всички случаи, касационната инстанция следва да прецени дали поставен от касатора правен въпрос е разгледан от въззивната инстанция, той има ли значение за постановения резултат и съответно дали даденото по него разрешение в обжалвания въззивен акт противоречи на задължителна съдебна практика (чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК), или се установява противоречивото му разрешаване от съдилищата (чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК), или произнасянето е необходимо с оглед точното приложене на закона, както и за развитие на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното определение.
В изложението към частната касационна жалба са поставени въпроси, които са формулирани по начин, който ги свързва с конкретната фактическа обстановка по спора, поради което същите предполагат даване на правна преценка на извършената от решаващия съд суверенна преценка на релевантните за спора факти и обстоятелства по делото, която няма отношение към допускането на касационното обжалване по реда на чл.280, ал.1 ГПК, а към проверката на правилността на съдебния акт, в случай на допускане на касацията. Не са формулирани въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, т. е. не е налице изложение по смисъла на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като същото не отговаря на приетото с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по ТД № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Също така, постановеното в представените от касатора съдебни актове не противоречи на възприетото от въззивния съд, което е съобразено и с трайно установената, константна и непротиворечива съдебна практика по приложението на чл. 132 от Конституцията на Република България. В определение № 13190/14.09.2011 г. на Софийски градски съд по ч. гр.д. № 11803/2011 г. и определение № 1738/09.05.2008 г. на СГС по ч.гр.д. № 4433/2007 г. са разглеждане хипотези, когато се търси отговорност от магистрати, но за противоправно поведение, което са извършили не в служебното си качество; в определение по ч.гр.д. № 9356/2011 г. на СГС, съдът е приел, че исковата молба е била нередовна и, като е отменил определението на първата инстанция, е върнал делото за предприемане на действия по чл. 129, ал. 2, изр. 1 ГПК. Останалите съдебни актове са неотносими към съображенията на въззивния съд, с които е прекратил производството по делото като недопустимо. В решение № 660/2007 г. по гр.д. № 17/2006 г. на І г.о. на ВКС решение № 152/1986 г. по гр.д. № 976/1985 г. ІІ г.о. на ВС, решение № 2196/1956 г. по гр.д. № 4029/1956, ІV г.о. на ВС е изяснено, че съдът се произнася по материалноправната легитимация с решението по съществото на спора, а само липсата на процесуалноправна легитимация е основание за прекратяване на производството като недопустимо. В случая, съображенията на въззивния съд нямат нищо общо с наличието на материалноправна легитимация по иска. Останалата част от приложените съдебни актове са постановени от административни съдилища по административни дела, както и от наказателни колегии на общите съдилища, по наказателни дела, поради което и не могат да се ползват като съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – срв. разясненията в ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Следва да се посочи, че в тези съдебни актове, също не се разглеждат въпроси, имащи отношение към съображенията на въззивния съд да прекрати производството по делото. От друга страна, съдебната практика по тълкуване на чл. 132 от Конституцията е непротиворечива – напр. опр. № 146/2011 г. по ч.гр.д. № 40/2011 г. на ІV г.о. на ВКС, опр. № 271/2012 г. по ч.гр.д. № 176/2012 г. на ІІІ г.о. на ВКС, опр. № 569/2011 г. по ч.гр.д. № 516/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., опр. № 726/2009 г. по ч.гр.д. № 343/2009 г. на ІV го. На ВКС, опр. № 502/2009 г. по ч.гр.д. № 414/2009 г. на ІІІ г.о. ВКС, опр. № 100/2009 г. на ІІ г.о. на ВКС и др.
В конкретния случай, предвид наведения от касатора довод за нищожност на обжалваното въззивно определение на Софийския градски съд, като постановено от незаконен състав, следва да се отбележи, че основанията за отвод на член на съдебния състав, няма отношение към валидността на постановения от него съдебен акт. Относно основанията за нищожност на съдебните актове са дадени задължителни разяснения в ТР № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, докато в съдебната практика няма съмнение, че между тях не е постановяване на решение/определение в нарушение на чл. 22 ГПК. Друг е въпросът, че в случая Н. Н., чрез адв. М., не е изложил фактически твърдения, които да попадат и в хипотезите на чл. 22 ГПК.
При извършена служебна проверка, касационна инстанция не намери основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, с оглед евентуална негова нищожност или недопустимост.
В заключение, не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното определение.
К. М. е представлявана по делото от особен представител, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК.
Адв. С. Г. е изготвила отговор на исковата молба от името на К. М., подала е отговор на въззивната частна жалба със съдържание, че тя е неоснователна, както и отговор на касационната частна жалба; по делото няма проведени открити съдебни заседания. При тези данни, невисоката сложност на делото от фактическа и правна страна и цената на иска – 5100 лв., с оглед редакцията на Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения към датата на изготвяне на отговорите, съдът определя окончателно възнаграждение на адв. Г. в размер на 260 лв. Сумата е внесена от ищеца по сметка на Софийски районен съд и следва да й бъде изплатена.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно определение № 15785 от 29.07.2014 г. на Софийски градски съд, постановено по ч. гр. д. № 6800/2014 г..
ДА СЕ ИЗПЛАТИ на адв. С. Й. Г. възнаграждение за процесуално представителство на К. Н. М. по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК в размер на 260 лв. от бюджета на Софийски районен съд, изцяло внесени от Н. М. Н..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: