6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 113
София,25.02. 2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети февруари през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 596/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Н. Д. А. от [населено място] и [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 4 от 05.01.2012 г., постановено по гр. д. № 3100/2011 г. на Софийски апелативен съд.
Касационната жалба на Н. Д. А. е насочена срещу частта от въззивното решение, с която е потвърдено решение от 17.06.2011 г. по гр. д. № 11217/2009 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от касатора против [фирма] иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликата над сумата 45 000 лв. до претендирания размер от 100 000 лв. и в частта за разноските. В жалбата се излагат подробни доводи за неправилност на решението в обжалваните части поради необоснованост и нарушения на материалния и процесуалния закон – чл.51, ал.2 ЗЗД, чл.52 ЗЗД и чл.78, ал.8 ГПК.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът – ищец е обосновал приложното поле на касационното обжалване с три групи въпроси, отнасящи се до предпоставките за приложение на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, съобразяването на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в случаите на предявен пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ и условията за присъждане на юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК. Допускането на касационно обжалване по въпросите, свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, се поддържа на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК и евентуално на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК; по въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД – на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, и по въпроса за приложението на чл.78, ал.8 ГПК – на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. За доказване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК са представени решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК.
С касационната жалба на [фирма] е обжалвана частта от въззивното решение, с която след частична отмяна на постановеното от Софийски градски съд решение застрахователното дружество е осъдено да заплати на ищеца Н. А. допълнително обезщетение по чл.226, ал.1 КЗ в размер на сумата 9 000 лв. К. навежда оплаквания за неправилност на решението в осъдителната част като твърди, че изводите на въззивния съд за дължимост на присъденото обезщетение не кореспондират с доказаните по делото неимуществени вреди и са изградени в нарушение на чл.52 ЗЗД.
Материалноправният въпрос за съответствието на допълнително определеното от въззивния съд обезщетение с установения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост е посочен като обуславящ за изхода на делото в представеното от касатора – ответник изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. В изложението е обосновано становище, че поставеният въпрос е разрешен в отклонение от задължителната практика в ППВС № 4/1968 г. и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Всяка от страните оспорва жалбата на насрещната страна в писмен отговор по чл.287 ГПК.
Евентуалният ответник Гаранционен фонд – [населено място], и третото лице помагач на ответника [фирма] – Р. М. М. от [населено място], не заявяват становища в срока по чл.287 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение, след частична отмяна и частично потвърждаване на решението по гр. д. № 11217/2009 г. на Софийски градски съд, Софийски апелативен съд е осъдил [фирма] да заплати на основание чл.226, ал.1 КЗ на Н. Д. А. сумата 9 000 лв. – допълнително обезщетение /над присъдените с влязлата в сила част на първоинстанционното решение 36 000 лв./ за неимуществени вреди от настъпилата при ПТП на 16.05.2008 г. смърт на сина му Д. А., и е отхвърлил иска по чл.226 КЗ за разликата над сумата 45 000 лв. до предявения размер от 100 000 лв. В съобразителната част на решението е прието, че ищецът има право на обезщетение за претърпените вреди в размер на 90 000 лв., но с оглед възражението на ответника за съпричиняване на вредите от пострадалия Д. А. обезщетението подлежи на намаляване на основание чл.51, ал.2 ЗЗД до размер на сумата 45 000 лв., съразмерно на установения по делото принос – 50 %.
Въззивният съд е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, съобразно правилото на чл.52 ЗЗД, като е взел предвид възрастта на пострадалия към момента на произшествието; степента на родствена близост между пострадалия и ищеца – негов баща; изключително силната привързаност в отношенията помежду им, наложена от обстоятелството, че след развода със съпругата си ищецът сам е отглеждал сина си, който по време на развода е бил на 10 г.; фактът, че пострадалият е бил единствено дете на своя баща и със смъртта му ищецът е лишен завинаги от морална опора и подкрепа в живота; социално – икономическите условия на живот в страната към 2008 г.
За да счете за основателно релевираното от [фирма] възражение за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД, въззивният съд е приел, че пострадалият Д. А. е допринесъл за собствената си смърт, тъй като е пътувал без поставен предпазен колан на задната седалка в лек автомобил, управляван от водач в нетрезво състояние с концентрация на алкохол в кръвта 1.84 промила. Съображенията относно съпричиняването са изградени въз основа на констатациите в заключенията на съдебно – медицинската и автотехническата експертизи, според които механизмът на реализиране на произшествието и нанесените травми по тялото на починалия пътник предполагат същият да е пътувал в автомобила без предпазен колан. Въззивният съд е преценил, че доколкото експертите не се ангажират с категорично становище, че при конкретния механизъм на произшествието леталният изход би настъпил независимо дали предпазният колан е бил поставен или не, липсата на предпазен колан е повлияла в някаква степен на неблагоприятния резултат. Като водещо за наличието на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е отчетено качването на пострадалия в управлявания от нетрезвия водач лек автомобил. Изложени са аргументи, че като се изходи от правилата на обичайната житейска логика и като се вземе предвид установената с присъдата на наказателния съд концентрация на алкохол в кръвта на водача, е невъзможно Д. А. да не е знаел, че водачът е в нетрезво състояние, поради което с качването си в автомобила сам се е поставил в рискова ситуация. Оттук е направен решаващият извод, че приносът на пострадалия за настъпване на собствената му смърт е равен на приноса на водача – 50 % /при приет от първоинстанционния съд принос от 40 %/, и съставлява основание по чл.51, ал.2 ЗЗД за редуциране на обезщетението до размер на сумата 45 000 лв.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване само в обжалваната от касатора – ищец част, с която е отхвърлен искът по чл.226 КЗ за разликата над сумата 45 000 лв. до претендирания размер от 100 000 лв.
В п.І от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал три въпроса, отнасящи се до решаващите изводи на въззивния съд за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД. Уточнени от настоящата инстанция в съответствие с указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите се свеждат до предпоставките на чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл.226, ал.1 КЗ обезщетение за вреди при принос на пострадалия и необходимостта от доказване на приноса като условие за прилагане на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД. Посочените въпроси са от значение за изхода на делото и отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като разрешаването им е обусловило частичното отхвърляне на иска с правно основание чл.226 КЗ. Доказана е и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по противопоставеното от застрахователя възражение за съпричиняване в отклонение от задължителната практика на ВС и ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, обективирана в ППВС № 17/1963 г. /т.7/ и в постановените по реда на чл.290 ГПК от състави на ВКС решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ІІ т. о., решение № 159 от 24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на ІІ т. о., решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ІІ т. о., решение № 98/08.07.2010 г. по т. д. № 942/2009 г. на І т. о., решение № 58 от 29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010 г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011 г. по т. д. № 286/2010 г. на І т. о. и решение № 54/22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г. на ІІ т. о. В цитираните съдебни актове е застъпено становището, че за отчитането на съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД не е достатъчно да се предполага причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия по време на произшествието и настъпилия вредоносен резултат, а е необходимо да е доказано конкретно поведение на пострадалия, с което същият е допринесъл обективно за резултата, създавайки условия или улеснявайки неговото настъпване. Въззивното решение е постановено в отклонение от посочената практика, което съставлява основание за допускането му до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, без да се обсъжда евентуално поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по въпросите за съобразяване на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и условията за присъждане на юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК. Първият въпрос попада в очертаното от чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационното обжалване, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС в ППВС № 4/1968 г. и в представените с изложението решения на ВКС по чл.290 ГПК. При определяне на дължимото обезщетение решаващият въззивен състав е съобразил всички установени в хода на делото обстоятелства, които формират съдържанието на понятието „справедливост” в конкретния случай. В съответствие с указанията в ППВС № 4/1968 г. /т.ІІ/ са взети предвид възрастта на пострадалия, степента на родство между него и ищеца и действителните отношения помежду им, цялостното негативно отражение на смъртта на пострадалия върху живота и психиката на ищеца, както и социално – икономическите условия в страна по време на настъпване на деликта. Съобразяването на възприетите от задължителната практика критерии, релевантни за приложението на чл.52 ЗЗД, изключва достъпа до касация на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а доколко разпоредбата на чл.52 ЗЗД е приложена правилно, е въпрос от значение за правилността на въззивното решение, който не подлежи на обсъждане в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК /т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/. От значение за правилността на решението е и въпросът за наличието на основание по чл.78, ал.8 ГПК за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на ответника – застраховател, поради което касационно обжалване по този въпрос не може да бъде допуснато.
Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване в обжалваната с касационната жалба на [фирма] осъдителна част, с която на ищеца е присъдено допълнително обезщетение по чл.226 КЗ в размер на сумата 9 000 лв. Както бе посочено по-горе, размерът на обезщетението е определен при съобразяване на задължителните указания в ППВС № 4/1968 г. и отчитане на специфичните за спора обстоятелства, от които е обусловено прилагането на закрепения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Аргументите на касатора – ответник, че присъденото обезщетение е прекомерно спрямо доказаните в хода на делото неимуществени вреди, имат отношение към правилността на въззивното решение, но не и към сочените основания за допускане на касационно обжалване – чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, които в случая не са налице.
К. – ищец е освободен от заплащане на държавна такса по силата на чл.83, ал.4 ГПК и с оглед на това делото следва да се докладва за насрочване в открито заседание без заплащане на такса за разглеждане на касационната жалба.
Мотивиран от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4 от 05.01.2012 г., постановено по гр. д. № 3100/2011 г. на Софийски апелативен съд, в обжалваната от Н. Д. А. от [населено място] част, с която е потвърдено решение от 17.06.2011 г. по гр. д. № 11217/2009 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения против [фирма] иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликата над сумата 45 000 лв. до претендирания размер от 100 000 лв. и в частта за разноските.
Делото да се докладва на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4 от 05.01.2012 г., постановено по гр. д. № 3100/2011 г. на Софийски апелативен съд, в обжалваната от [фирма] част, с която след отмяна на решението от 17.06.2011 г. по гр. д. № 11217/2009 г. на Софийски градски съд [фирма] е осъдено да заплати на Н. Д. А. допълнително обезщетение по чл.226, ал.1 КЗ в размер на 9 000 лв. /над присъдените с първоинстанционното решение 36 000 лв./, ведно със законната лихва от 16.05.2008 г. до окончателното плащане.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :