О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 113
Гр.София, 17.11.2008 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на трети ноември през две хиляди и осма година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Дария Проданова
Тотка Калчева
при секретаря …………………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 477 по описа за 2008г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Б. З., гр. В., А. Б. З., гр. В. и Б. Б. З. , чрез майка си Й. Г. К., гр. С., срещу решение № 254/20.06.2008г., постановено по гр.д. № 85/2008г. от Русенския окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 258/23.10.2006г. по гр.д. № 5797/2005г. на Русенския районен съд. С това решение е отхвърлен предявеният от Б. Пенев З. /наследодател на касаторите/ против И. С. К. установителен иск за недължимост на сумата от 3000 лв. по запис на заповед, издаден на 15.11.2003г.
Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно и че са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като същественият материалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, е за връзката между каузалните отношения на страните, по повод на които е извършена абстракна сделка с издаването на запис на заповед, и зависимостта на едностранното волеизявление от установеността на дълга по каузалното правоотношение.
Ответникът оспорва касационната жалба и изложените основания за допускане на касационното обжалване, като възразява, че цитираните от касаторите решения на ВКС не касаят предмета на спора. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 от ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.
Производството по делото е образувано по иск на Б. З. /починал и по реда на чл.120 от ГПК /отм./ са конституирани наследниците му/ срещу И. К. с твърдения, че не дължи сумите по издаден изпълнителен лист на основание запис на заповед за сумата от 3000 лв., тъй като “не е издавал и не е подписвал” такъв документ и “въобще не се е задължавал по отношение на взискателя”.
За да постанови обжалваното решение, с което е оставен в сила първоинстанционният съдебен акт за отхвърляне на установителния иск по чл.254 от ГПК /отм./, въззивният съд е приел, че ищецът по иска З. е издал в полза на ответника запис на заповед на 15.11.2003г. Записът за заповед е редовен от външна страна и съдържа законовите реквизити на ценната книга, като е неоснователно въведеното от ищеца твърдение относно авторството на документа. С оглед на действителността на ценната книга решаващият състав е счел за ирелевантни събраните гласни доказателства за съществували каузални отношения между страните, тъй като задължението на длъжника произтича от едностранната абстрактна правна сделка.
Допустимостта на касационното обжалване е визирана от законодателя в нормата на чл.280, ал.1 от ГПК и предпоставя произнасяне от въззивния съд по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата.
Поставеният от касаторите въпрос за връзката между каузалните отношения на страните и абстрактния характер на записа на заповед, е свързан с оплакването им, че въззивният съд е игнорирал гласните доказателства по делото, от които, според касаторите, не се установява съществуването на конкретна правна сделка между страните. Наличието на основанията за допускане на касационното обжалване са обосновани чрез изразено правно становище, че задължението по издаден запис на заповед съществува, само ако взискателят установи в производството по чл.254 от ГПК /отм./, че вземането му произтича от каузално правоотношение между страните.
Формулираният въпрос за обвързаността на вземането по абстрактната сделка от наличието или липсата на каузално правоотношение и евентуалното необсъждане на ангажирани доказателства по възражение на длъжника за несъществуването на задължение към взискателя би бил съществен по предявен установителен иск по чл.254 от ГПК /отм./. От друга страна, значението на въпроса е свързано и с конкретните твърдения на ищеца, въведени като основания на иска за недължимост на сумата по издадения изпълнителен лист.
В случая, основанието, на което е заявена претенцията, е неавтентичност на записа на заповед като документ и твърдение за липса на задължаване по отношение на ответника.
Основанието на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК предполага произнасяне от въззивния съд в противоречие със задължителната или константната практика на ВКС по поставения съществен материалноправен или процесуален въпрос.
Касаторът интерпретира цитираните решения на ВКС като вменяващи задължение за съда по същество по иск с правно основание чл.254 от ГПК /отм./ винаги да изследва каузалните правоотношения между страните.
В Реш. № 1231/11.05.2006г. по т.д. № 530/2005г. на ТК на ВКС, Реш. № 1088/07.07.2003г. по гр.д. № 132/2003г. на V г.о. на ВКС и Реш. № 1083/07.02.2008г. по т.д. № 467/2007г. на ТК е прието, че в производството по чл.254 от ГПК /отм./ длъжникът може да заяви възражение за липса на основание за плащане по записа на заповед или за недействителност на материализираното в него волеизявление, както и да установява връзката между задължението по записа на заповед и задължението, произтичащо от каузалната сделка, респ. съдът е задължен да обсъди твърденията на ищеца и доказателства по делото по повод на каузалните отношения. В Реш.1270/20.10.1999г. по гр.д. 564/99г. на V г.о. е прието, че при идентичност на страните по каузалната сделка са допустими лични възражения, като това за гаранционното издаване на записа на заповед. В този смисъл е и Реш. № 229/28.02.2003г. по гр.д. № 899/00г. на V г.о., както и други решения, извън посочените от касаторите – Реш.1221/30.11.2000г. по гр.д. № 1305/2000г. на V г.о. и Реш. № 1414/29.10.2003г. по гр.д. № 2264/2002г. на ІІ т.о.
Практиката на ВКС по иска с правно основание чл.254 от ГПК /отм./ е непротиворечива по въпроса, че в производството по установителния иск са допустими възражения, както относно редовността на ценната книга от външна страна и недействителността на волеизявлението на издателя на записа на заповед, така и лични възражения на длъжника, произтичащи от каузалните правоотношения между страните. Във всички посочени решения на ВКС разгледаните лични възражения са били обвързани с придадената от страните гаранционна или обезпечителна функция на записа на заповед, поради което абстрактната сделка, обективирана в ценната книга, е разглеждана във връзка с каузалното правоотношение, по което е издадена. В постановените решения ВКС се е произнесъл по повод на оплаквания, свързани с конкретни твърдения за съществуването на каузално правоотношение, за неговата недействителност, както и за извършени плащания по каузалната сделка, които имат погасителен ефект и за задължението по записа на заповед.
В случая, ищецът не е въвел като основание на иска по чл.254 от ГПК /отм./ друго конкретно твърдение срещу вземането по издадения изпълнителен лист, освен за неавтентичност на записа на заповед като документ. Възражението, че “въобще не се е задължавал по отношение на взискателя” представлява отричане на изпълнителния титул на кредитора, но във всички случаи оспорването следва да е основано на факти и обстоятелства досежно несъществуването на задължение по издадената ценна книга, вкл. – недействителност на каузалната сделка, изпълнението по която се обезпечава с абстрактната, на неизпълнение на насрещни задължения или на плащане по каузалната сделка. Константна практика на ВКС в смисъла, вложен от касаторите в нормата на чл.254 от ГПК /отм./ не е налице, поради което липсва поддържаното основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Основанието за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК предпоставя преодоляване на противоречивата практика на ВКС, необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика на ВКС, респ. произнасяне от касационния съд при липса на практика по разглеждания съществен правен въпрос, когато това би допринесло за развитието на правната наука, или съставлява нов принос в прилагането на закона, в тълкуването му, най-вече при непълнота или неяснота в правната уредба. Приложената от въззивния съд законовата разпоредба на чл.254 от ГПК /отм./ е тълкувана в практика на ВКС, поради което ново произнасяне, с оглед и конкретния правен спор не би допринесло за развитието на правоприлагането.
По изложените съображения не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
На основание чл.81 от ГПК ответникът има право на заплащане на направените в настоящото производство разноски, поради което касаторите следва да му заплатят сумата от 400 лв. по договор за правна помощ от 28.08.08г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
Р Е Ш И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 254/20.06.2008г., постановено по гр.д. № 85/2008г. от Русенския окръжен съд.
ОСЪЖДА П. Б. З., ЕГН: **********, гр. В., ул.”Ц” № 3* гр. В., ул.”К”, бл.16, вх.4, ап.8 и Б. Б. З. , чрез майка си Й. Г. К., гр. С., ж.ек. “Б”, бл.35, ет.12, ап.42, да заплатят на И. С. К., гр. Р., бул.”Ц” № 6, ет.2, чрез адв. П сумата от 400 лв. /Четиристотин лв./ – разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.