4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1131
София, 01.11.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и десетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА СТОИЛОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 585 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Р. П. Г. със съдебен адрес за призоваване адв. Николай К., чрез адв. Николай К., против въззивното решение № 427 от 9 декември 2009 г., постановено по в.гр.д. № 905 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 84 от 26 юни 2009 г., постановено по гр.д. № 47 по описа на районния съд в[населено място] за 2009 г. и в частта му по отношение на присъдените разноски.
Срещу същото решение, но в частта му, с която въззивният съд е присъдил допълнително 400 лева обезщетение за неимуществени вреди в полза на касатора Г., както и в частта, с която е потвърдено решението на районния съд за присъждане на общо 1100 лева обезщетение за неимуществени вреди, е постъпила касационна жалба от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор С. Г. от окръжната прокуратура в[населено място].
В жалбата на Р. Г. се сочи, че решението е неправилно – постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и при необоснованост, защото съдът не е обсъдил всички доказателства за уврежданията, получени от касатора вследствие на незаконно повдигнатото обвинение и задържането под стража и изводите са повърхностни, схематични и противоречиви; изтъкнати са правно ирелевантни обстоятелства; съдът грубо е нарушил правилото за справедливо обезщетяване на претърпените неимуществени вреди; присъденият размер на обезщетението е във фрапиращо противоречие с практиката на ВКС; решението е подписано с особено мнение на председателя на въззивния състав с мотива, че законосъобразното обезщетение е от 11 хиляди лева; присъденият размер на адвокатското възнаграждение е определен в противоречие с правилото на чл. 78 ал. 5 ГПК във връзка с чл. 36 от Закона за адвокатурата. В изложение по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК към касационната жалба се сочи, че съдът се е произнесъл по въпроса за прилагането на критерия на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението по чл. 2 ал. 1 т. 1 З. в противоречие с практиката на ВКС, изразена в ППВС № 4/68 г., ТР № 3/2005 г. на ОСГК и в множество решения на ВКС, като произнасянето на съда ще има значение и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Представят се определение на ВКС в производство по чл. 288 ГПК и осем решения на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК, в които в контекста на З., са дадени мотиви на съда по размера на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД във връзка конкретните установени по различните дела факти.
В жалбата на прокуратурата се сочи, че решението е неправилно – постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и при необоснованост, защото съдът е изтълкувал обстоятелствата превратно, за да приеме, че на ищеца му се дължи обезщетение; определеният размер на обезщетението е завишен, като неправилно съдът е преценявал тежестта на обвинението, а не е съобразил липсата на други налагани ограничения по отношение на ищеца; ищецът виновно е допринесъл за настъпилата вреда, като съобразно съдебното му минало взетата мярка за неотклонение е адекватна; неправилно съдът е осъдил прокуратурата да плати направените от ищеца разноски и държавна такса. В изложение по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК, включено в самата касационна жалба се сочи, че съдът се е произнесъл по въпроса за принципа за справедливо определяне на размера на дължимото обезщетение, като разрешаването на въпроса се търси в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
Страните не дават отговори по реда на чл. 287 ал. 1 ГПК на жалбата на другата страна.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и са процесуално допустими.
С решението си въззивният съд приел, че не са налице доказателства в полза на твърдението на прокуратурата за съпричиняване на вредите от страна на ищеца; мотивите към прокурорския акт не могат да служат като доказателство, че ищецът е осъществил посоченото противоправно поведение; ищецът е многократно осъждан за умишлени престъпления от общ характер, многократно е привличан като обвиняем и задържан в следствения арест по други наказателни производства, поради което не може да се направи еднозначен извод, че именно конкретното обвинение и задържане са довели до посочените в исковата молба вреди; поради многократното въздействие със средствата на наказателния процес върху ищеца, то изживения от него стрес обективно е бил с много по-нисък интензитет от този, който би изпитало лице, което е за първи път обвинено в престъпление и е задържано в следствения арест; при съобразяване периода на задържане на ищеца съобразно принципа на чл. 52 ЗЗД глобално присъденото обезщетение от 1100 лева следва да се увеличи с още 400 лева; дължимата държавна такса от 20 лева следва да се заплати от прокуратурата, а съразмерно на уважената част от иска на ищеца се дължат разноски за адвокатско възнаграждение от 100 лева.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Допускането до касационен контрол се търси по първото и третото основание на чл. 280 ал. 1 ГПК – поради необходимостта ВКС да разреши поставен правен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС и чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Представянето на съдебни решения на състави на ВКС по реда на отменения процесуален ред обаче сочи, че касаторът Г. твърди и наличието на второто основание по чл. 280 ал. 1 ГПК – съдът се е произнесъл по въпрос, разрешаван противоречиво от съдилищата.
Поставените от двете страни въпроси са едни и същи по своето съдържание – относно принципа за справедливо определяне на размера на дължимото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД.
Този въпрос е разрешен със задължителното за съдилищата ППВС № 4/1968 г. – т. ІІ, като същото разрешение е взето и в решение № 407-1273-2009-ІІІ ГО, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК, с което съдебната практика е уеднаквена. Съобразно даденото тълкуване, справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, съобразява винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател; значение в този смисъл имат характера и степента на увреждането, начина и обстоятелствата, при които то е получено, вредоносните последици, тяхната продължителност и интензивност, възрастта на увредения, неговото обществено и социално положение, като изброяването не може да бъде изчерпателно. Тъй като принципът за справедливост изисква в най-пълна степен компенсиране на вредите, понесени от увредения, ако съдът е преценил относимите в този аспект доказателства, то решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост.
В атакуваното решение съдът е дал разрешение на поставения правен въпрос в хармония с изложеното разбиране на ВКС. Съдът е посочил какви са установените вреди за ищеца и при съобразяването на кои обстоятелства е достигнал до изводите си. Несъгласието на страните с изводите на съда във връзка с техните доводи и твърдения не води до извода, че съдът е нарушил закона, като не е съобразил точно принципа за справедливото обезщетяване на понесените от ищеца вреди. Ето защо ВКС не намира основание да допусне решението до касационен контрол.
И в двете касационни жалби се съдържа оплакване срещу въззивното решение в частта му за разноските, което следва да се приеме за искане по смисъла на чл. 248 ГПК и произнасяне по него се дължи от съда, постановил атакуваното решение. Затова делото следва да се върне на въззивния съд за произнасяне по исканията на двете страни в тази насока.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 427 от 9 декември 2009 г., постановено по в.гр.д. № 905 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г.
ВРЪЩА делото на въззивния окръжен съд в[населено място] за произнасяне по исканията на страните по чл. 248 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: