О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1131
София, 03.11.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4443/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Н. Я. срещу решение на Пловдивски окръжен съд, постановено на 14.04.2014г. по в.гр.д.№ 728/2014г., с което е потвърдено решение №12/22.01.2014г. по гр. д .№ 20/2013г. на РС – [населено място]. С последното е отхвърлен като неоснователен предявеният от К. Н. Я. против [община] иск по чл.344 ал.1 т.1 КТ, за признаване уволнението за незаконно и за отмяна като незаконосъобразна на заповед №РД-19-216 от 01.10.2013г. на Кмета на [община], с която е прекратено трудовото му правоотношение на основание чл.46а ал.3 ЗМСМА от длъжност – Кметски наместник на [населено място] дол, [община].
В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост , неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявения иск.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за недопустимост на решението, тъй като с него е разгледан спор, подведомствен на административните съдилища по реда на чл.71 от Закона за защита от дискриминация или по реда на чл.145 АПК, за неправилност и необоснованост на решението. Касаторът сочи и това, че въззивният съд се е произнесъл по обуславящия въпрос „ извършени ли са спрямо него дискриминационни действия” , който въпрос е решаван противоречиво от съдилищата, а също така е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. За да обоснове наличието на основанието по т.2 на чл.280 ал.1 ГПК касаторът се позовава на Решение №1242 от 15.05.2014г. на Административен съд [населено място], по адм.д.№698/2014г., с което е разгледан иск по чл.71 от Закона за защита от дискриминация, и на Решение от 18.04.2008г. по адм.д.№654/2007г. на АдмС- [населено място], постановено в производство по чл.215 ЗУТ във вр. с чл.145 АПК, образувано по жалба срещу Заповед на Кмета на Община [населено място] за одобряване на изменение на дворищна регулация. Основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК се поддържа от касатора с твърдинието, че с произнасянето на ВКС ще се постигнат целите по точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна [община], представлявана от В. З. – началник отдел „Правен” при общината, в представен писмен отговор, взема становище, че не са налице основания за допустимост на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
С решението си въззивният съд приел, че основна характеристика на трудовия договор на кметския наместник е неговата срочност, установена от специалния закон /ЗМСМА/; че в случая Кметът на [община] се е възползвал от дискреционното си потестативно субективно право да освободи К. Н. Я., като прекрати едностранно и без предизвестие неговото трудово правоотношение на осн. чл.46а, ал.3 ЗМСМА; че правилно като основание за прекратяване на трудовото правоотношение между страните по делото е посочена точно нормата на чл.46а, ал.3 ЗМСМА; че заповедта за уволнение е мотивирана в достатъчна степен – съдържа правното и фактическо основание за прекратяване на трудовоправната връзка с кметския наместник, без да е необходимо кметът на общината да сочи конкретните си мотиви за предприетото уволнение, като липсва соченото от ищеца процедурно нарушение, касаещо формата и мотивите на заповедта. Във връзка с наведения довод на въззивника-ищец, че прекратяването на трудовото правоотношение е станало в период, когато е бил в отпуск по болест, съдът е приел, че същият е неоснователен, тъй като в нормативно определения двудневен срок не е бил представен на работодателя болничен лист. Съобразно изложеното въззивният съд е счел уволнението за законосъобразно.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
На първо място, съгласно ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1 при вероятна процесуална недопустимост или нищожност на въззивното решение, касационният съд следва да прецени, налице ли е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по спор, подведомствен на административните съдилища по реда на чл.71 от Закона за защита от дискриминация или по реда на чл.145 АПК. Твърдението е необосновано. В случая касаторът е сезирал първоначално Административен съд Пловдив с искане да бъде отменена процесната заповед, с която е прекратено трудовото му правоотношение като кметски наместник на основание чл.46 а ал.3 ЗМСМА. С определение №2785/22.10.2013г. по адм.д.№3210/2013г. Административен съд [населено място] е констатирал, че обжалването на процесната заповед представлява трудов спор, който следва да се разгледа по общия ред от граждански съд, и е прекратил производството по делото като е постановил изпращането му на местно компетентния РС [населено място]. Първостепенния съд в съответствие с фактическите основания, изложени от ищеца, на които последният основава претенцията си, и заявеното искане, е обосновал извод, че е заявена претенция по чл.344 ал.1 т.1 КТ. Тази правна квалификация е споделена и от въззивния съд. При извършената служебна проверка се установява, че в случая несъмнено е заявен иск по чл.344 ал.1 т.1 КТ. Това е видно както от фактическите обстоятелства, изложени в исковата молба, на които ищецът основава претенцията си, така и от формулирания от него петитум. В същата ищецът е поддържал, че със заповед №РД-19-216 от 01.10.2013г. на Кмета на [община], е прекратено трудовото му правоотношение на основание чл.46а ал.3 ЗМСМА от длъжност – Кметски наместник на [населено място] дол, [община]; че тази заповед е незаконосъобразна, защото не е мотивирана, не е вписано основанието за уволнение, а само е посочен „чл.46а ал.3 ЗМСМА”, когато му е връчена е бил в отпуск по болест, както и поради това, че същата е резултат от личните му пререкания с Кмета на общината, който го притискал да продаде в полза на общината свой собствен недвижим имот. След като отказал да продаде имота си бил уволнен, поради което счита, че е бил подложен на натиск по признака лично и имуществено състояние и по този начин бил третиран по-неблагоприятно от обичайното като му е нарушено правото на равно третиране. Въз основа на тези твърдения е заявил искане да бъде отменена като незаконосъобразна заповедта, с която е прекратено трудовото му правоотношение. Така изложените обстоятелства и петитум обосновават извод, че предявеният иск е по чл.344 ал.1 т.1 КТ. По този иск са се произнесли инстанциите по същество. Следва да се има предвид, че с оглед диспозитивното начало в процеса е недопустимо съдът да излиза извън рамките на търсената защита. Той е длъжен да даде защита на субективното право само в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от ищеца. В тази връзка не намират опора в данните по делото твърденията на касатора, че съдът е разгледал спор, по който компетентен да се произнесе е административен съд, както и че заявеното от него искане е претенция по чл.71 Закона за защита от дискриминация или жалба по чл.145 АПК. Доводите за дискриминация по настоящия спор са част от основанието за атакуване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение като незаконосъобразна поради нарушение на чл.8 ал.3 КТ, а не е предявен отделен иск за установяване на дискриминационно третиране. Следва да се има предвид, че способите за осъществяването на съответната защита при твърдение за дискриминационни действия са определени в Закона за защита от дискриминация. Производството за защита от дискриминация е уредено в глава IV на закона, предвиждаща производство пред Комисия за защита от дискриминация (раздел I) и съдебна защита (раздел II). Засегнатите от дискриминационно третиране лица могат сами да изберат да получат защита по реда на административното производство по раздел I или по реда на съдебната защита по раздел II, като и при двата вида производство се цели установяване и санкциониране на факта на дискриминация, а при положителен за жалбоподателя изход от спора обезщетяването за претърпените вреди се реализира по реда на чл. 74 З.. – пред гражданския съд в случай, че ответникът е частноправен субект или пред административния съд по реда на ЗОДОВ, ако ответникът е орган на власт. В рамките на съдебното производство по чл. 74 З.. съдът подлага на преценка съществуването на вреди, произтекли от дискриминационно третиране, установено с акт на КЗД.
Доводи в тази насока – фактически основания и искания по смисъла на раздел І или раздел ІІ от З.., не са посочени от касатора, а при извършената служебна проверка не се констатира наличието на такива, респективно не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост на съдебния акт.
На следващо място уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да обоснове и докаже наличието на основания за допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на тези основания в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. Същевременно според разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая касаторът не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т. 1 на ТРОСГТК № 1/2009 г./. Поставеният от него въпрос „ извършени ли са спрямо него дискриминационни действия” не е правно разрешаван от въззивния съд и не обуславя решаващите изводи . Така формулиран въпросът е фактически – свързан е с фактите, подлежащи на доказване в процеса с оглед релевираното твърдение за незаконосъобразност на уволнителната заповед поради нарушаване на нормата на чл.8 ал.3 КТ при издаването й. въпроси, които са свързани с факти, макар и релевантни за спора, са фактически, а не правни по смисъла на чл.280 ГПК и не могат да обосноват общо основание за достъп до касация. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Касаторът не е обосновал и доказал и наличието на допълнителните основания, поддържани с изложението. Във връзка с основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК се е позовал на актове, неотносими към процесния трудов спор, а във връзка с основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК не е обосновал защо счита, че е налице същото.
За пълнота на изложението следва да се посочи следното: Относно предпоставките за приложение нормата на чл.46а ал.3 ЗМСМА , са постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК за отстраняване на противоречива съдебна практика и за точното прилагане на закона множество решения на ВКС , между които и Р № 293 / 23.04.2010 г. по дело № 272 по описа на трето гражданско отделение на ВКС за 2009г. С тях е прието, че правоотношението между кмета и кметския наместник, което възниква по силата на чл. 44, ал. 1, т. 3 ЗМСМА, е от трудовоправно естество и спрямо него намират приложение общите правила, включително и процесуалният ред на КТ. Нормата на чл. 46а, ал. 3 ЗМСМА урежда една универсална възможност за прекратяване на трудовия договор – предсрочно без предизвестие от кмета на общината. Това уволнение е дискреционно субективно потестативно право на органа по назначаването и се изразява във възможността за едностранно прекратяване на правоотношението от работодателя по целесъобразност. Съдебният контрол за законност на уволнението на кметския наместник е допустим, но се разпростира в две насоки – относно спазване на процедурата и компетентността на издателя на акта, както и относно приложението на специалното основание спрямо лице, което заема длъжност по чл. 46а ЗМСМА. Уволнението по чл. 46а ЗМСМА не се съвместява с някое друго основание в КТ и не се нуждае от мотивиране. Въззивното решение е постановено в съответствие с посочената съдебна практика. Що се отнася до доводите за материална незаконосъобразност на въззивното решение, за неправилно анализиране на доказателствения материал и необоснованост, следва да се има предвид, че същите са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на постановеното въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е доказала реално сторени такива в касационното производство.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд, постановено на 14.04.2014г. по в.гр.д.№ 728/2014г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: