О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1134
[населено място], 01.12.2010 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети ноември през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 1305 по описа за 2010 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 500 от 08.06.2010г. постановено по гр.д. № 955/2005г. на П. апелативен съд, с което е оставено в сила решение № 21 от 04.07.2002г. на К. окръжен съд по гр.д. № 469/2000г. за отхвърляне на предявените от четиридесет и двама ищци против [община], [фирма] -[населено място] /сега [фирма]/, Министерство на регионалното развитие и благоустройството и О. управител на Област К. иск с правно основание 97, ал.1 ГПК/отм./ за установяване собственост върху 808,5/1200 ид.ч. от и дворно място в[населено място] с площ 6001,50 кв.м., представляващо по регулационния план на града от 1948г. парцел от І до VІІІ в кв. 103 и част, попадаща в кв. 102 и улици с осови кръстовища 280-281 и 281-295.
Жалбоподателите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се позовават на противоречие на решението с постоянната практика на ВКС по чл.2, ал.1 и ал.3 и чл. 3 З., както и на чл. 188 ГПК/отм./. Сочат ТРОСГК № 1/1995г., Решение № 338 от 30.03.1995г. по гр.д. № 777/94г. на ІV г.о. и Решение № 1415 от 23.08.1995г. по гр.д. № 1519/1995г. на ІV г.о. На следващо място считат, че касационната инстанция следва да вземе становище по въпросите, които са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а именно: 1. следва ли да се възстанови правото на собственост върху дворно място, частично застроено при отчуждаването му, в което са построени нови сгради след национализацията; 2. настъпил ли е реституционния ефект досежно частта от терена, необходима за обслужване на съществуващите сгради и постройки, които вече са възстановени по З.; 3. как на практика се извършва възстановяването на собствеността върху терена при наличие на възможност за обособяване на самостоятелно УПИ от свободната част от терена, ако не всички съсобственици /наследници/ са поискали това.
Ответниците О. управител на Област К. и [фирма] в писмените си отговори сочат, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Останалите ответници не са взели становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт при обжалваем интерес над посочения в чл. 280, ал.2 ГПК и е допустима.
Преди да се произнесе по наведеното основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
Производството е по установителен иск за собственост върху идеални части от дворно място в[населено място], които ищците претендират, че са им възстановени по З. в качеството им на наследници на акционери в [фирма]. Въззивното производство е такова по чл. 218з ГПК/отм./ след отмяна на предходно решение на П. апелативен съд, с което искът е бил уважен. В отменителното решение на ВКС от 03.11.2005г. по гр.д. № 1210/2004г. на ІV г.о. са дадени указания за обсъждане съотношението между отчуждените и новопостроените сгради и необходимия терен за обслужване на последните с оглед преценката дали имотът съществува реално до размерите, в които е бил преди отчуждаването. С оглед разрешените в отменителното решение въпроси следва да се приеме, че обстоятелствата относно отчуждаването на имота от бившето търговско дружество [фирма] с постановление на МС по Закона за държавния монопол на тютюна, относно качеството на ищците като акционери и наследници на такива и относно прекратяването на дружеството по делото са установени безспорно и споровете по тях са преклудирани от отменителното решение. Спорът е съсредоточен върху това дали е налице втората предпоставка на З. за възстановяване на собствеността, а именно имотът да съществува реално до размерите, в които е бил отчужден съгласно чл. 2, ал.3 З.. Установено е, че имотът, собственост на [фирма], е представлявал дворно място от 6 001,50 кв.м., за което са били отредени по плана осем парцела в кв.103 и част в кв.102 и са били построени масивен тютюнев склад на три етажа, зимник и таван, и работилница на два етажа с пристройки. След одържавяването са построени нови сгради – административна сграда на [фирма] с площ 272 кв.м., сладкарница и склад с обща площ 168 кв.м. Освен това има осъществено и т.нар. ниско строителство: подземна топлопреносна мрежа в стоманобетонен канал, външна водопроводна мрежа, канализационна мрежа, телефонен кабел асфалтов подход към новата административна сграда, бетонови и асфалтови площадки около всички сгради, озеленяване. Вследствие на извършено придаване на части от отчуждения имот за други парцели и извършеното ново строителство отчужденият терен е трансформиран и понастоящем представлява УПИ І с площ 3480 кв.м., от които 1053 кв.м. са застроени. При действието на З. е възстановена собствеността на ищците като част от наследниците на бившите акционери върху 74,92% от сградите, построени преди отчуждаването. През 1998г. ищците са подали заявление за обезщетяване по чл.3, ал.3 ЗОСОИ предвид невъзможността да им бъде възстановена собствеността върху дворното място и с влязло в сила решение по адм. д. № 990/2002г. на Върховния административен съд им е признато право на обезщетение, като понастоящем е висящо производството относно размера на обезщетението.
С постановеното второ въззивно решение съдът е отхвърлил иска, като е приел, че имотът не съществува реално в размерите, в които е отчужден поради извършеното ново строителство и поради невъзможност за обособяване на самостоятелни урегулирани поземлени имоти от свободната незастроена част. Мотивирал се е с приетите множество технически експертизи, които сочат, че има свободна незастроена площ, но тя няма достъп до улица и за осигуряване на такъв е необходима промяна на регулацията с придаване на части от съседен имот. На второ място съдът е намерил, че при предложения вариант за обособяване на УПИ не са налице изискванията на чл. 14, ал.3, т.4 и чл. 21, ал.2 ЗУТ за преминаване на вътрешната имотна граница по източната калканна стена между реституираната триетажна масивна сграда и построената след отчуждаването сграда на [фирма]. На последно място съдът е счел, че предявеното от ищците искане за обезщетяване по реда на ЗОСОИ представлява всъщност признание на невъзможността за реално връщане на имота. И тъй като понастоящем правото им на обезщетение е реализирано като е признато с влязло в сила решение, то за тях не е налице правен интерес от реално връщане на собствеността.
При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното:
Касаторите навеждат твърдения за наличие и на трите хипотези на чл.280, ал.1 ГПК по въпроса за приложението на нормите на чл. 2, ал.1 и 3 З.. На първо място е визирано противоречие[населено място] решение № 1/17.05.1995г. по гр.д. № 3/1994г. на ОСГК, без обаче да са изложени конкретни съображения в какво точно се състои това противоречие. Според т.1 на решението не се възстановява правото на собственост по отношение на отчужден незастроен имот, който след одържавяването му е бил застроен, освен върху останалата незастроена част, ако тя може да се обособи като самостоятелен обект на собственост. Обжалваното решение разглежда хипотеза в която е отчуждено застроено място и след одържавяването са построени още сгради, при което съдът е изследвал въпроса дали от останалата незастроена част може да бъде обособен самостоятелен обект на собственост и е достигнал до извод, че не са налице законовите предпоставки за това. Възможността за такова обособяване винаги е конкретна, тъй като свързана с особеностите на отчуждения, респ. подлежащ на възстановяване имот и преценка на събраните доказателства в тази насока, в частност на съдебните експертизи. Поради това не може да се счита, че изводът на съда за липса на възможност за обособяване на самостоятелен имот съдът е в нарушение на указанията, дадени в тълкувателното решение.
Останалите посочени решения на ВКС също не са в състояние да обосноват наличието на основанието по т.2 на чл. 280, ал.1 ГПК. Според Решение № 338 от 30.03.1995г. по гр.д. № 777/94г. на ІV г.о. не подлежи на реституиране по З. парцел, без постройките върху него, изградени след одържавяването, ако от незастроената част не може да се обособи самостоятелен парцел отговарящ на нормативните изисквания и поради несамостоятелния и обслужващ характер на терена спрямо постройките. Това решение напълно подкрепя застъпената от въззивния съд теза в обжалваното решение. Решение № 1415 от 23.08.1995г. по гр.д. № 1519/1995г. на ІV г.о. приема, че целият терен на национализирания имот, включително и тази част от него, върху която държавата е построила сграда след одържавяването, подлежи на реституиране и собствеността му се възстановява на бившите собственици или техните наследници, а държавата придобива качеството на суперфициар върху построеното от нея. Това разрешение в известна степен противоречи на ТРОСГК №1/1995г. и на постановеното по-късно ТРОСГК №6/2006г., т.1, а и е неприложимо за настоящия случай, тъй като не държи сметка за особеностите му, свързани не само с извършено ново застрояване на имота, но и с други обстоятелства, непозволяващи възстановяването на терена, а именно извършени регулационни промени, благоустройствени мероприятия, значителни застроявания с ниско и високо строителство, подробно описани от въззивния съд.
Хипотезата на чл.280, ал.1,т.3 ГПК изисква разглеждането на разрешеният от съда правен въпрос да допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й – тогава въпросът е от значение за точното прилагане на закона. Същият е от значение за развитието на правото когато законите са непълни, неясни или противоречиви и няма съдебна практика по прилагането им или се налага тя да бъде осъвременена поради настъпили промени в законодателството и в обществените условия. В случая посочените от касаторите три въпроса не са такива. Те са обхванати от разрешенията на цитираното по-горе Тълкувателно Решение на ОСГК № 1/1995г., допълнени[населено място] решение на ОСГК №6/2006г. т.1, поради което разглеждането на касационната жалба не би имало някакъв принос за създадената многобройна съдебна практика по приложението на чл.2, ал.3 З..
В обобщение, не са налице сочените основания по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението.
При този изход в тежест на жалбоподателите следва да се поставят направените от ответника [фирма] разноски за адвокатско възнаграждение в настоящето производство в размер на 400лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 500 от 08.06.2010г. постановено по гр.д. № 955/2005г. на П. апелативен съд.
ОСЪЖДА В. Д. Р., Д. П. П., Т. С. К., П. К. Д., Е. В. Н., И. С. Б., Р. С. М., Б. Н. Р., И. Н. Р., Р. Г. Р., София В. Б., И. В. Б., Р. Г. Д., М. Г. П., П. Г. П., А. М. Х., С. М. К., Б. М. К., Р. Д. С., Е. С. Б., Е. Г. Б., Р. Г. Б., И. И. Ц., И. Г. Г., Р. И. М., З. Г. Н., Е. Н. Н., Б. Н. Н., М. Г. Г.-Р., М. Х. Г., Д. Х. Г., В. С. Б., М.-Е. Г., А. Н.Г. Г., П. Н.Г., С. М. Р., И. И. Д., М. И. Р., М. И. Р., Т./Т./ В. Т., Н. Д. П., Й. Т. П.-П., Е. Т. П.-Д., всички със съдебен адрес:[населено място], бул.”Шести септември” №173, ет.4, адв. М. Г. от да заплатят на [фирма],[населено място] сумата 400/четиристотин/ лв. разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: