О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 114
гр. София,12.03.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на десети март през две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова ч. т. д. №276 по описа за 2020г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на А. Николова С. и Н. А. С. срещу определение №2105/24.06.2019г. по в.гр.д. №1836/2019г. на Софийски апелативен съд. С него е оставена без уважение частната жалба на А. Николова С. и Н. А. С. срещу решение №4005 от 18.06.2018г. по гр.д.№8722/2015г. на СГС, І ГО, 3 състав, в частта с характер на определение, с която е оставено без уважение искането на жалбоподателите по чл.248 от ГПК за допълване на определението за прекратяване на производството по отношение на тях чрез присъждане на направените от тях разноски.
Частните касационни жалбоподатели молят за отмяна на обжалваното определение като неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържат, че достатъчно условие за възникване на правото по чл.78 ал.4 от ГПК е разходите да са направени след получаване на препис от исковата молба с указания по чл.131 от ГПК и преди ответникът да е уведомен за прекратяване на делото.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК с твърдение, че обжалваното определение е постановено в противоречие с практиката на ВКС в определение №142/22.02.2013г. по ч.т.д.№643/2012г. на ВКС,ТК, IІ т.о. и определение №587/28.11.2011г. по ч.т.д. №408/2011г. на ВКС, ГК, I г.о.
Ответникът „И.“ АД поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните , приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За потвърди обжалваното определение на СГС, въззивният съд е изтъкнал, че ищецът е насочил иска си към наследодателя на жалбоподателите А. К. С. поради подадено от него възражение в заповедното производство, с оглед на което ищецът е имал основание да предяви иска си относно вземането против наследниците му по закон. Посочил е, че жалбоподателите са се възползвали от правото си да се откажат от наследството на починалия си наследодател, поради което процесуалната им легитимация да отговарят по иска срещу него е отпаднала впоследствие, независимо от действията на ищеца.
Определението на въззивния съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като частните касационни жалбоподатели не са посочили релевантния материалноправен или процесуалноправен въпрос, за който твърдят, че е решен в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело №1/2009г., ОСГТК касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с обжалвания съдебен акт. Без касаторът да посочи този въпрос, обжалваният съдебен акт не може да се допусне до касационен контрол. Касационният съд не е длъжен да изведе релевантния правен въпрос от твърденията на касатора и сочените от него в касационната жалба факти и обстоятелства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, е основание за недопускане на касационно обжалване, без ВКС да разглежда сочените допълнителни основания. В настоящия случай частните жалбоподатели не са формулирали ясно и точно релевантния материалноправен или процесуалноправен въпрос по отношение на разноските, поради което не е налице една от основните предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в посочената част.
Дори и да се приеме, че се поставя въпрос по приложението на разпоредбата на чл.78 ал.4 от ГПК, в случая не е налице и допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, доколкото не е налице отклонение от разрешенията, дадени в цитираните от жалбоподателите определения на ВКС. В тези определения не е възприето поддържаното от жалбоподателите разрешение, че за да бъдат присъдени разноски на ответниците при прекратяване на делото, достатъчно условие е тези разноски да са направени преди те да са уведомени за прекратяването.
В посоченото от частните касационни жалбоподатели определение №122/14.03.2017г. по ч.т.д.№163/2017г. на ВКС, I т.о., е прието, че разноски се дължат на ответника в зависимост от поведението му и резултата на предявения иск – чл.78 ал.2, 3 и 4 от ГПК ако същите са реално направени след получаване на исковата молба и след приключване на производството пред съответната инстанция.
В постановеното по реда на чл.274, ал.3 от ГПК определение №843/17.11.2014г. по гр.д. №6176/2014г. на ВКС, IV г.о., е даден отговор, че при прекратяване на производството по делото поради направен отказ от иска, ответникът безспорно има право на разноски, които е направил в процеса, съгласно разпоредбата на чл.78, ал.4 от ГПК. Когато отказът от иска обаче е породен от факти, настъпили след предявяването на иска, като ищецът веднага след това се е отказал от иска си, отговорността за разноски ще следва да се понесе от ответника, т.е. на него не се дължат разноски от ищеца, ако ответникът с поведението си е станал причина за предявяването на иска. В тези случаи, съдът следва да изследва дали с поведението си, ответникът е станал причина за предявяването на иска и по аналогия с разпоредбата на чл.78, ал.2 от ГПК, да направи извода за основателността на претенцията на ответника за присъждане на разноски при прекратяването на иска поради отказ от същия от страна на ищеца. Противното разбиране би довело до неоснователно обогатяване от страна на ответника по делото, станал причина за предявяване на иска.
Съобразявайки както поведението на жалбоподателите, така и това на техния наследодател, чиито правоприемници са те, въззивният съд не е допуснал отклонение от цитираната практика на ВКС. Въззивният съд е взел предвид, че подавайки възражение срещу заповедта по чл.417 от ГПК длъжникът е дал повод за предявяването на иска по чл.422 от ГПК, тъй като с възражението препятства влизането й в сила. При липса на подадено от длъжнтика възражение заповедта по чл.417 от ГПК би се стабилизирала и ищецът би получил изпълнение по нея. Едва направеният в хода на производството отказ от наследство е довел до отпадане на процесуалната легитимация на жалбоподателите 123да участват като ответници в производството по предявения срещу техния наследодател иск по реда на чл.422 от ГПК.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски апелативен съд.
На ответника по частната касационна жалба не следва да бъдат присъждани разноски. При произнасяне по искане за изменение на постановено решение в частта за разноските и по частни и касационни жалби с предмет разноските по делото, на страните не се присъждат разноски.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №2105/24.06.2019г. по в.гр.д. №1836/2019г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.