О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1140
София, 05.11.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3987/2014год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. В. П., В. Н. П. и В. И. П., подадена чрез адв.Г. К. от АК [населено място], против Решение № 961 от 04.03.2014г. на Благоевградски окръжен съд /Б./, постановено по в.гр.д.№ 888/2013г. С въззивното решение Б. е потвърдил решение № 270 от 30.07.2013г., постановено по гр. д. № 190/2013г. на Районен съд [населено място] /ПРС/. С последното на основание чл. 135 от ЗЗД за относително недействителен по отношение на „П. Б. (България)” АД е обявен договор за продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт от 27.12.2010г., вписан в Служба по вписвания – [населено място], под Акт № 158, том 7, дв.вх.рег.№2078/27.12.2010г., книга Прехвърляния, с който ответниците И. В. П. и В. Н. П. са прехвърлили на дъщеря си В. И. П. собствеността върху следния свой собствен недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], а именно: – трети жилищен етаж, със застроена площ 94.67 кв.м., ведно с мазе със застроена площ от 28 кв.м., ведно с таван със застроена площ от 28 кв.м., ведно с припадащите се идеални части от общите части на триетажната масивна жилищна сграда – югоизточен калкан, построена в УПИ VІ-2291 в кв.205 по действащия устройствен план на [населено място].
В касационната жалба се релевират доводи за необоснованост и неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и процесуалните правила. Поддържа се, че съдът не е обсъдил всичките им доводи и съображения по делото, не е анализирал правилно събраните по делото доказателства и е достигнал следствие на това до грешни крайни изводи. Излагат се подробни доводи, че изводите на съда са неправилни и необосновани. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на иска изцяло.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1 т.1,т.2 и т.3 ГПК .
Ответната страна „П. Б. (България)” АД в представен писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК чрез адв. А. Б. – Д. взема становище, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол, и е постъпила в срока по чл.283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното :
Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл.135 от ЗЗД с искане да бъдат обявени за недействителни спрямо ищеца действията, с които длъжникът П. ги уврежда, изразяващи се в сключването на процесната сделка за покупко-продажба с продавач – ответниците И. В. П. и В. Н. П., и купувач – В. И. П., дъщеря на продавачите.
За да постанови този резултат, описан по-горе в определението, въззивният съд е приел за установено след анализ на доказателствата, че ищцовата банка в качеството на кредитор е сключила на 11.10.2007г. договор за банков кредит /овърдрафт/ № 102-370792/11.10.2007г. с [фирма], представлявано от И. В. П. – в качеството на кредитолучател, за сумата от 50 000лева и дата на усвояване на кредитната сума – 11.10.2007г., а като дата на погасяване на кредита – 10.10.2008г.; че този договор е изменян многократно с последващи анекси към него досежно размер, дата на погасяване и погасителен план; че с последния анекс, сключен на 14.12.2010г., физическите лица И. В. П. и В. Н. П. са придобили качеството на солидарни длъжници наред с първоначалния длъжник [фирма]; че ищецът в производството е инициирал заповедно производство, в резултат на което е издадена Заповед № 1688 за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № 1700/2012г. по описа на Районен съд-Петрич, с която ответниците И. и В. П. са осъдени солидарно да заплатят на банката-ищец сумата от 126 148,36лева, от която сумата от 75 656,80 лева, представляваща просрочена главница по Договор за банков кредит № 102-370792/11.10.2007., изменен с Анекс № 1/13.05.2008г., Анекс № 2/10.10.2008г., Анекс № 3/26.09.2009г., Анекс № 4/28.01.2010г., Анекс № 5/29.03.2010г. и Анекс от 14.12.2010г., сумата от 25 лева, представляваща такси, сумата от 2 998,20 лева, представляваща просрочена лихва върху главницата за периода от 04.02.2011г. до 01.05.2011г., сумата от 47 468,36лева, представляваща наказателна лихва за периода от 04.02.2011г. до 23.10.2012г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда /29.10.2012г./ до изплащане на вземането, както и сумата от 4 576,75лева, представляваща сторени от заявителя разноски по делото, като със заповедта е допуснато незабавно изпълнение и в полза на заявителя е издаден изпълнителен лист за горепосочените суми; че с нотариален акт № 119, том III, рег. № 8124, дело № 487/2010г. по описа на Нотариус с рег. № 510 на НК с район на действие Районен съд-Петрич, от 27.12.2010г. съпрузите П. са продали на дъщеря си – третата ответница, собствен недвижим имот – процесния. Въз основа на така приетите за установени факти, окръжният съд е обосновал следните изводи: безспорно е качеството на страните по договора за кредит, а именно, че банката е кредитор, дружеството [фирма] – кредитополучател, а ответниците И. и В. П. – солидарни длъжници; с действията си по прехвърляне на недвижимия имот длъжниците П. увреждат кредитора, като при извършването им са знаели за увреждането, както и че вземането на кредитора е възникнало преди увреждащото действие; че презумпцията за знание от третото лице, което е тяхна дъщеря не е оборена; че оборването е в доказателствена тежест на ответниците, тъй като има благоприятни за тях правни последици, но същите не са сторили това в процеса. По тези съображения искът за обявяване недействителността на сделката по отношение на кредитора е приет за основателен.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл. 290, ал. 2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т. 1 от ТР № 1/19.II.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая касаторите не обосновават довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
На първо място в изложението си касаторите се позовават на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като поддържат, че въззивният съд се е произнесъл по обуславящия изхода на спора въпрос „ относно правното значение на момента на възникване на вземането, легитимиращо ищеца като кредитор”, който е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. За да обосноват наличието на поддържаната допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280 ГПК изразяват собственото си разбиране за фактическия състав на иска по чл.135 ЗЗД, за подлежащите на доказване факти и за разпределението на доказателствената тежест в процеса. Според касаторите е налице и основанието по чл.280 т.1 ГПК по въпроса „следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат съображения по всички доводи и възражения на страните и представените по делото доказателства”. Считат, че този въпрос въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Не се позовават на конкретни съдебни актове, но обосновават наличието на това противоречие с оплакването, че въззивният съд не е обсъдил всички доводи, релевирани във въззивната жалба, без да изследва момента на възникване на вземането и налице ли са предпоставките по чл. 135, ал. 3 ЗЗД – предназначена ли е била извършената сделка да увреди кредитора, е формирал неправилния извод, че „ищецът е кредитор за сумата, поради което извършената от ответниците сделка е увреждаща.”
Според касаторите е налице основанието по чл.280 т.1 ГПК и във връзка с въпроса: „налице ли е увреждане на кредитора по смисъла на чл. 135 ЗЗД, ако не е доказано съществуването на разлика между продажната цена на имота, предмет на атакуваната изпълнителна сделка и средната пазарна цена на такъв имот”. Позовават се на решение №149 от 12.11.2013г. на Търговска колегия, І ТО на ВКС, и на Определение № 252 от 18.03.2013г. по т.д. № 422/ 2012г. първо ТО на ВКС. Не обосновават в какво се състои твърдяното от тях противоречие.
В изложението си считат също, че обуславящ изхода на спора е и процесуалноправният въпрос „в чия тежест е оборването на законовата презумпция / случая на законовата презумпция по чл. 135,ал.2 ЗЗД/”. За да обосноват наличие на основание за допускане на касационното обжалване във връзка с този въпрос се позовават на решение № 1161/26.07.2002 год. по гр.д. № 732/2001 год. на ВКС, IV г.о, в което се застъпва становище , че при оборима законова презумпция оборването й е в тежест на онзи, който твърди нещо различно от онова , което законът предполага. С оглед на това позоваване следва да се приеме, че във връзка с този въпрос касаторите поддържат основанието по чл.280 т.2 ГПК. В подкрепа на последното излагат в изложението си оплакване, че „пренебрегвайки безспорните свидетелски показания” въззивният съд е обосновал извод, че презумпцията за знание по чл. 135, ал.2 от ЗЗД, не е оборена.
На следващо място в изложението си касаторите са посочили и въпроса: „ в кой момент възниква вземането на кредитора и кога той може успешно да упражни отменителния иск по чл.135 ЗЗД, както и свързания с него въпрос за правната квалификация на иска – по ал.1 или ал.З от текста, съответно за подлежащите на установяване факти по конкретния правен спор” . Заявили са искане съдът да допусне обжалването във връзка с този въпрос на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК, „тъй като съществува противоречива практика на съдилищата по разглежданите въпроси, които касаят близки правни хипотези /Р № 422/30.03.2006Т. по гр.д. № 1469/1999г. на ВКС, V г.о., Р № 707/17.03.1977г. по гр.д. № 3417/76г. на ВКС, II г.о. и др./”. Поддържат оплакване за неправилност и необоснованост на решението, несъгласие с фактическите и правни изводи на въззивния съд.
На последно място в изложението си касаторите поставят въпроса :” за допустимостта на предявения иск по чл.135 от ЗЗД в случаите, когато дружеството – длъжник на кредитора, който се явява кредитор и на прехвърлителите по сделката, чиято относителна недействителност се иска да бъде призната, следва ли същото да участва като ответник в исковото производство”. Обосновават наличието на основание за допускане на касационно обжалване / чл.280 т.1 ГПК/ с твърдението, че въззивното решение е недопустимо, тъй като длъжникът [фирма] не е конституирано като ответник в исковото производство, а същото е задължителен необходим другар на другите длъжници.
На първо място неоснователни са доводите на касаторите за недопустимост на решението поради неучастието в процеса на длъжника по договора за банков кредит [фирма]. Не е имало и основание за конституиране на дружеството като необходим другар, тъй като предметът на делото не касае спор за съществуване на вземането по договора за банков кредит, нито спор за изпълнение на задъэлжения по него, респективно за погасяване на задължението, а конкретни действия на ответниците, с които се уврежда кредитора, за които последните отговарят лично.
На следващо място поставеният въпрос „налице ли е увреждане на кредитора по смисъла на чл. 135 ЗЗД, ако не е доказано съществуването на разлика между продажната цена на имота, предмет на атакуваната изпълнителна сделка и средната пазарна цена на такъв имот” не е правно разрешаван от въззивния съд и не обуславя изхода по конкретното дело. С поставянето му не се обосновава извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касация, а отсъствието на последната е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване във връзка с него.
Останалите, посочени от касатора правни въпроси са свързани с тълкуването и прилагането на разпоредбите на чл. 135 ЗЗД, които не са променяни от обнародването на закона през 1950г., но с оглед разгледания от въззивния съд иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД същите са релевантни само в посочената хипотеза. По тези правни въпроси е формирана непротиворечива съдебна практика, включително решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В решение № 4/26.01.2011 г. по гр. дело № 551/2010 г. на ВКС, III гр. отд., решение № 639/6.10.2010 г. по гр. дело № 754/2009 г. на ВКС, IV гр. отд., решение № 535/13.09.2010 г. по гр. дело № 1224/2009 г. на ВКС, IV гр. отд. и други се приема, че за успешното провеждане на иска с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД вземането на увредения кредитор не е необходимо да е изискуемо, ликвидно или съдебно установено, не е необходимо и да е налице неизпълнение на задължението, достатъчно е то да е възникнало и да съществува. Въпросите относно момента на възникване вземането на кредитора – ищец по чл. 135 ЗЗД и относно правната квалификация – по ал. 1 или ал. 3 от текста – са разрешени еднозначно и в решение № 121/5.03.2010 г. по гр. дело № 3118/2008 г. на ВКС, III гр. отд. и решение № 179/11.05.2011 г. по гр. дело № 1198/2010 г. на ВКС, III гр. отд. В хипотезата на чл. 135, ал. 1 ЗЗД вземането на кредитора – ищец възниква и предхожда действията, с които длъжникът уврежда кредитора, докато в хипотезата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД действието е извършено преди възникване на вземането. В конкретния случай въззивният съд е разгледал иска само на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, но не и по чл. 135, ал. 3 ЗЗД. Като е приел, че в хипотезата на чл. 135, ал. 1 ЗЗД качеството „кредитор” за ищеца трябва да е възникнало преди осъществяване на атакуваната сделка, респективно действие, въззивният съд се е съобразил с формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС. Дали в настоящия случай ищецът е станал кредитор спрямо първия ответник със сключването на договора за банков кредит или със сключването на анекса от 14.12.2010г. е въпрос, конкретен за делото и отговорът му зависи от събраните доказателства и тълкуването на клаузите на сключения между страните договор с оглед определяне на неговия характер и задължения на страните. Поради това оплакването за неправилното му решаване съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, а не основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Неоснователен е доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Дори и да е съществувала противоречива съдебна практика по релевантните правни въпроси към настоящия момент тя е уеднаквена с постановените по реда на чл. 290 ГПК от различни съдебни състави на ВКС решения, които представляват задължителна практика на ВКС за съдилищата по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По приложение нормата на чл.135 ЗЗД, по въпросите кои са предпоставките за уважаване на отменителния иск по чл. 135, ал. 1 и ал.3 ЗЗД, в кои случаи и спрямо кои лица е налице презумпция за знание за увреждане, необходимо ли е вземането на кредитора да е ликвидно и изискуемо, от кой момент при непозволено увреждане увреденият придобива качеството кредитор, както и по въпроса за разпределението на доказателствената тежест в процеса и по-конкретно в чия доказателствена тежест е оборването на презумпцията по чл.135 ал.2 ЗЗД, е налице многобройна, трайна, последователна практика, в това число и задължителна такава, на която въззивното решение не противоречи и която не се налага да бъде променяна. Конкретната преценка на съда дали в случая са налице установените от закона елементи на фактическия състав на правото на кредитора по чл. 135 ЗЗД да обяви за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника, е фактически въпрос, който би подлежал на проверка за правилност по реда на чл. 281, т. 3 ГПК, но не е предмет на производството по чл. 288 ГПК и затова не може да обоснове приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не подлежат на преценка в този стадий на производството и оплакванията за неправилност и необоснованост на решението, както и тези за допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата. Същите се преценяват от съда в случай, че касационното обжалване бъде допуснато.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка. Предвид изхода разноски за касаторите не се следват, но същите следва да заплатят на ответника сторените и надлежно удостоверени с представената фактура /л.89 от делото/ такива в размер 1234,61лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 961 от 04.03.2014г. на Благоевградски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 888/2013г.
ОСЪЖДА И. В. П., В. Н. П. и В. И. П. да заплатят на „П.Б. (България)” АД деловодни разноски за настоящото производство в размер 1234,61лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: