О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1145
София, 06.11.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4217/2014год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 4178 от 07.04.2014г. и по касационна жалба вх.№4829 от 22.04.2014г., подадени срещу въззивно решение №522 от 20.03.2014г. по в.гр.д.№270/2014г. на Софийски апелативен съд /САС/.
Касационна жалба вх.№ 4178 от 07.04.2014г. е подадена от Прокуратурата на Република България чрез прокурор С. от Апелативна прокуратура – [населено място], против въззивното решение В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение №7681 от 18.11.2013г., постановено по гр.дело № 3854/2013г. по описа на Софийски градски съд /СГС/ съд в частта, в която предявеният иск по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ е уважен до размер 50 000лв.,ведно със законната лихва, считано от 22.06.2012г. до окончателното изплащане.
В касационната жалба е релевирано оплакване за неправилност на решението поради нарушение на процесуалните правила и неправилно приложение на материалния закон – чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че следствие на допуснатите от съда нарушения е присъден необосновано завишен размер на обезщетение. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и присъждане на по-нисък размер, съобразен с принципа на справедливостта. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване.
В. Н. П. не взема становище по жалбата на Прокуратурата на Република България.
Касационна жалба вх.№4829 от 22.04.2014г. е подадена от В. Н. П. чрез адв. Л. от Софийска адвокатска колегия, против въззивното решение В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение №7681 от 18.11.2013г., постановено по гр.дело № 3854/2013г. по описа на Софийски градски съд /СГС/ съд в частта, в която предявеният иск по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над уважения размер 50 000лв. до предявения такъв от 1 200 000лв.,ведно със законната лихва, считано от 22.06.2012г. до окончателното изплащане.
В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на процесуалните правила, неправилно приложение на материалния закон, както и поради необоснованост – чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Като изключително занижен е възприет определеният размер от 50000 лева като обезщетение за неимуществени вреди, и се твърди, че съдът не е обсъдил всички обстоятелства от значение за размера на обезщетението и не е изследвано как всяко от тях се е отразило на пострадалия. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на иска изцяло със законните последици. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване.
Прокуратурата на Република България не взема становище по жалбата на В. Н. П..
Касационните жалби са подадени от надлежни страни в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими.
За да се произнесе съдът съобрази следното:
С решението си въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение, е приел, че е сезиран с иск по чл.2, ал.1, т.2, предл.1 ЗОДОВ (в редакцията до изменението с публикацията в ДВ, бр.38 от 28.05.2012 г.); че постановената оправдателна присъда по повдигнатото обвинение дава основание да се приеме, че обвинението е било незаконно и ответникът следва да понесе отговорността за настъпилите неимуществени вреди за ищеца; че в случая съвкупно се отчитат възрастта на ищеца в периода на неоснователното му наказателно преследване (между 47 и 64 годишната му възраст); характера и интензитета на причинените увреждания, установени с показанията на разпитаните свидетели; продължителността на наказателното производство – от 09.02.1995г. до 22.06.2012 г., т.е. 17 години 4 месеца и 13 дни, която е прекомерна от гледна точка на чл.6, ал.1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, като не се установява тази продължителност да е била обусловена и от действията на самия ищец; вида и тежестта на инкриминираните деяния, по отношение на които производството не е прекратено поради изтичане на абсолютна давност, като всяко от тях съставлява тежко умишлено престъпление по смисъла на чл.93, т.7 НК; обстоятелството, че в продължение на 2 години 3 месеца и 3 дни спрямо ищеца е прилагана най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража”, съпроводена и от нарушаване на правото на информация, гарантирано от чл.41, ал.1 от Конституцията; наложеното на ищеца ограничение на правото на придвижване във връзка с наложената мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на Република България” в периода до 25.02.2013 г., както и обстоятелството, че не се установява ищецът да е заявявал искания за отмяна на същата или за разрешаване на конкретни негови пътувания зад граница; фактът на постановената в хода на наказателното производство осъдителна присъда № 044 от 24.03.2005 г. по нохд № 044/2004 г., с която е било определено наказание от 25 години лишаване от свобода, както и конфискация в полза на Държавата и лишаване от право да заема държавна и обществена длъжност и да упражнява професия и дейност на материално отговорно лице за срок от 28 години, с произтичащите от това вреди поради формираното у ищеца чувство на обреченост и пълна безперспективност; фактът, че процесното наказателно преследване е унищожило авторитета на ищеца пред негови колеги и познати, в резултат на което е имало отдръпване в контактите с него с производните от това негативни емоционални изживявания за ищеца; същественият принос в последното на широкото медийно огласяване на случая, включително чрез тиражирането на изявленията на лица, участващи във воденето на разследването. Приел е и това, че при определяне на размера се отчетат още : липсата на трайни увреждания на здравето на ищеца (физическо и психическо), които да се намират в причинно-следствена връзка с воденото срещу него наказателно производство, както и, че твърденията на ищеца за такива са недоказани в процеса, както са недоказани и твърденията му , че прекратяването на брака му е резултат от незаконното обвинение; че преустановяването на кариерата на ищеца в армията се дължи на неговото дисциплинарно уволнение, а при отсъствие на уволнителната заповед не може да се формира извод за наличие на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и невъзможността да продължи работа в армията; че са недоказани и твърденията за осуетено постъпване на работа, както и препятстване на задгранични бизнес-контакти на управляваното от ищеца дружество по причина на наложената „забрана за напускане пределите на Република България” в периода до 25.02.2013 г., доколкото не се установява ищецът изобщо да е заявявал искания за отмяна на същата или за разрешаване на конкретни негови пътувания зад граница, мотивирани от дейността на фирмата; конкретната икономическа обстановка в страната като цяло към момента на приключване на наказателното преследване – като отправна точка при определянето на обществено приемливите като справедливи размери на обезщетения от обсъждания вид. Счел е, че не кореспондира с фактите по делото доводът на ответника, че ищецът е допринесъл за настъпване на вредите при условията на чл.5 ЗОДОВ, тъй като, предвид липсата на уволнителната заповед, по делото не е установена причината за налагане на дисциплинарното наказание на ищеца, и съответно не е налице основание да се приеме, че като е извършил дисциплинарни нарушения ищецът сам е дал повод за наказателното преследване.
При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:
По касационната жалба на Прокуратурата на Република България и приложеното към нея изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК:
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, касаторът Прокуратурата на Република България сочи чл.280 ал.1 т.1 ГПК с твърдението, че съдът се е произнесъл по обуславящ изхода на спора процесуалноправен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС. Според касатора това е въпросът “за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл.52 ЗЗД”. Поддържа, че той е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.11 на ППВС №4/1968г., с т.3 и т.11 на ТР№3/2005г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС и с т.19 на ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС. Обосновава наличието на твърдяното противоречие с оплакване за неправилност и необоснованост на решаващите изводи на съда , както и за допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата. Касаторът сочи и чл.280 ал.1 т.2 ГПК по материалноправния въпрос за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ, като поддържа, че той се разрешава противоречиво от съдилищата. Позовава се на Р№153 от 10.05.2012г. по гр.д.489-2011г- ІV ГО на ВКС, Р-70-2012- гр.д.748-2011г- ІІІ ГО на ВКС и Р-145-2010- гр.д.451-2010г. на ВнАС.
Поставеният в изложението въпрос “за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл.52 ЗЗД”, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочените в изложението актове на Върховния касационен съд.
Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. 11, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г., в които касационният съд сочи съответно, че “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и , че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Въпреки това следва да се отчете, че видно от мотивите на въззивната инстанция при определяне характера и интензитета на вредите, при определяне и на размера на дължимото обезщетение за тяхното репариране, съдът в съответствие с цитираните постановки е съобразил липсата на доказателства за твърдяното съпричиняване на вредите от страна на ищеца. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г.
Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга – кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва – налице ли са елементите от фактическия състав за ангажиране отговорността му по реда на чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, налице ли е причинно-следствена връзка между издадения акт и претърпените неимуществени вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол.
Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т.19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Поставеният в изложението материалноправен въпрос за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ, също е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложените съдебни решения на състави на Върховния касационен съд и Софийския апелативен съд. По тях съдилищата са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2, т. 2 ЗОДОВ, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка по касационната жалба на Прокуратурата на Република България.
По касационната жалба на В. Н. П. и приложеното към нея изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК:
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа от касатора П. искане за допускане в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На първо място според касатора въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие със задължителната практика. Като такъв счита въпроса, уточнен от съда : следва ли при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да се отчитат всички обективно съществуващи обстоятелства, респективно всички доказани факти, които обосновават размера му. Поддържа, че липсата на преценка на всички доказани факти по делото е в противоречие с ППВС № 4/1968 г.
На второ място счита, че съдът се е произнесъл и по материалноправния въпрос за съдържанието на понятието „справедливост”, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в чл.52 ЗЗД, в противоречие с практиката на ВКС. Позовава се на Р-150-2013г. по гр.д. 1367-2012г.- ВКС, ІІІ ГО, и Р-258-2011г. по гр.д. 1565-2010г., ВКС,ІІІ ГО. Обосновава наличието на противоречие с твърдението, че по сходни казуси се присъждат различни размери на обезщетение.
С първия поставен въпрос касаторът не обосновава извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касация. Поставеният въпрос не е правен по смисъла на чл.280 ГПК, а по съществото си е оплакване за неправилност и необоснованост на съдебния акт, което подлежи на преценка във втория стадий на касационното производство в случай, че бъде допуснато обжалването. Следва да се посочи и това, че касаторът е пропуснал да обоснове в изложението си кои факти и обстоятелства му дават основание за твърдението, че не са отчетени всички обективно съществуващи обстоятелства. В самата касационна жалба се сочи, че не са били съобразени вредите вследствие продължителността на наказателното производство, не са обсъдени безспорно установените факти на накърняване честта и достойнството на ищеца, преживения стрес, безпокойство и отчаяние от воденото наказателно производство, невъзможността да продължи професионалната си кариера, дългият период на мярката за неотклонение. Макар и лаконично, съдът е изложил в мотивите си какво приема за установено и въз основа на какви доказателства и какво приема за недоказано в процеса и защо. Не е поставен и правен въпрос за значението на всяко едно от тези обстоятелства за размера на справедливото обезщетение, както и за оценката на доказателствата в тази връзка. Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случай да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се отклонил от тези постановки.
Поставеният в изложението материалноправен въпрос за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ, е обуславящ волята на съда, но не е налице поддържаната хипотеза на т.1 на чл.280 ГПК. На първо място поставеният въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложените съдебни решения, с които съдилищата са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2, т. 2 ЗОДОВ, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.
Следва да се има предвид, че относно критериите, по които се определя справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, е налице задължителна съдебна практика /ПП № 4-1968-ВС РБ, както и решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК/, последователно съблюдавана от съдилищата в страната. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. В разглеждания случай естеството на професията на ищеца е предпоставила допълнителни негативни изживявания, свързани с неизбежната известност на действията на правозащитните органи и широкия медиен отзвук. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Следва да бъде изяснено още, че по всяко конкретно дело изходът зависи и от това доколко и как страните се справят с доказателствените си задачи.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка и по касационната жалба на В. Н. П..
Предвид изхода всяка от страните следва да понесе разноските така, както ги е сторила в настоящото производство.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №522 от 20.03.2014г. по в.гр.д.№270/2014г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: