2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1153
гр. София, 16.10. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 3401 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото И. З. Т. и по насрещна касационна жалба на ответника – П…(П.) срещу решение № 178/31.01.2014 г., постановено по гр. дело № 2725/2013 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на обжалваната от ответника пред въззивния съд част от решение № 3474/14.05.2013 г. по гр. дело № 9504/2012 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат, ответната П. е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.), да заплати на ищеца сумата 3 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и сумата 3 000 лв. – обезщетение за имуществени вреди от повдигнато обвинение в извършване на престъпление, за което е постановена, влязла в сила оправдателна присъда № 114/20.06.2011 г. по н.о.х.д. № 552/2011 г. на Казанлъшкия районен съд, като искът за обезщетението за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 3 000 лв. до присъдения от първоинстанционния съд размер от 10 000 лв.
Касационната жалба на ищеца и насрещната касационна жалба на ответника са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Ищецът обжалва последното в отхвърлителната му част, а ответникът – в осъдителните му части. И в двете жалби се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част от решението, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като в касационната жалба на ищеца – и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В отговора си, ищецът поддържа становище и доводи за неоснователност на насрещната касационна жалба на ответника; последният не е подал отговор на касационната жалба на ищеца.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя-ищец, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и ясно и точно са формулирани следните два материалноправни въпроса: 1) относно съдържанието на понятието „справедливост”, изведено като принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД; и 2) какви са обективните критерии, които следва да бъдат съобразявани при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Изложението на ищеца съдържа и довод за немотивираност на обжалваното въззивно решение, което обаче не съставлява формулировка на правен въпрос, респ. – не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, а касационно оплакване (основание за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК, което е недопустимо да бъде разглеждано в настоящото производство по чл. 288 от ГПК (в този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
По отношение и на двата, ясно и точно формулирани от него материалноправни въпроса, които са много близки по съдържание, жалбоподателят-ищец навежда допълнителното основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че с обжалваното въззивно решение тези правни въпроси са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС, и конкретно: ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и постановените по реда на чл. 290 от ГПК – решение № 407/26.05.2010 г. по гр. дело № 1273/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 11/27.01.2014 г. по гр. дело № 3684/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 311/21.10.2013 г. по гр. дело № 1416/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 49/27.04.2011 г. по гр. дело № 697/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 132/29.04.2011 г. по гр. дело № 645/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 532/24.06.2010 г. по гр. дело № 1650/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Посочено е определение № 1014/15.10.2013 г. по гр. дело № 3684/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, което обаче, като постановено по реда на чл. 288 от ГПК, не формира съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК (в този смисъл са и т. 2 и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). По отношение на първия материалноправен въпрос касаторът-ищец излага и аргументи, той да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с което по отношение на този въпрос навежда и допълнителното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Разрешаването на изведените и формулирани от ищеца два правни въпроса несъмнено е обуславящо правните изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на делото, поради което тези правни въпроси поначало съставляват общи основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Ищецът е поддържал в исковата си молба, че в резултат на незаконосъобразните действия от страна на МВР и П.. във връзка с повдигнатото му обвинение, е бил уволнен от състава на МВР и принуден да се пенсионира предсрочно; в следствието той получил усложнения на хроничните си заболявания – високо кръвно налягане и диабет, както и кризи от заболяването си подагра; претендирани са следните неимуществени вреди: принудително разделяне от семейството за периода на ареста (задържането под стража), общо влошаване на здравето, уронване на престижа и доброто му име и опозоряване пред колеги и приятели. Апелативният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не се установяват всички твърдяни от ищеца неимуществени вреди. В тази връзка съдът е изложил съображения, че ищецът действително е напуснал заеманата от него длъжност „полицейски инспектор V степен” на 21.09.2010 г., но по делото не са събрани доказателства дали той се е ползвал с добро име на работното си място и дали напускането реално го е опозорило пред колеги и приятели. САС е приел за установено и че с определение от 26.06.2010 г. наказателният съд е наложил на ищеца мярка за неотклонение „задържане под стража”, но по делото не са събрани доказателства как и кога е отменена тази мярка за процесуална принуда, тъй като представеното от ищеца постановление от 03.12.2010 г. на заместник-районен прокурор в [населено място] не се отнася за ищеца, а за друг обвиняем. Прието е и че с посочената по-горе, влязла в сила присъда, наказателният съд е признал ищеца за невиновен и го е оправдал по повдигнатото му обвинение в това, че на 23.06.2010 г. е държал акцизни стоки без бандерол – 15 000 кутии цигари „М.”, по 20 къса всяка една от тях, на стойност 75 000 лв., като такъв се изисква по Закона за акцизите, в немаловажен случай, като деянието се извършва от три лица, сговорили се предварително, и като предметът на престъплението е в големи размери – престъпление по чл. 234, ал. 2, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 234, ал. 1 от НК. Въззивният съд е обсъдил показанията на свидетеля по делото, който сочи, че в ареста ищецът е имал проблеми с кръвното и трудно се придвижвал, но от друга страна е приел, че не установено дали това здравословно състояние е било обичайно или се дължи на преживени усложнения и кризи, каквито не са установени от показанията на свидетеля. Свидетелските показания за психически срив, драстично намаляване на телесното тегло и загуба на ”половината зъби” на ищеца, не с акредитирани от съда при преценката по чл. 172 от ГПК, предвид и това, че тези здравословни проблеми не са описани в исковата молба и тяхното съществуване не е установено от специалист. САС е установил и че наказателното производство срещу ищеца е продължило 1 година и 12 дни. При така приетото за установено по делото, въззивният съд, при преценката си относно размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, съобразно социалния критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е взел предвид следните обстоятелства: размерът и интензивността на реално преживените от ищеца емоционални и соматични страдания от повдигнатото му обвинение в извършването на престъплението, за което той е оправдан; неговото обществено положение – бивш полицай, неговите пол и възраст; продължителността на воденото срещу него наказателно производство; социално-икономическите условия в страната към момента на протичане на същото и при постановяване на въззивното решение. Предвид всички, така установени по делото и съобразени от него обстоятелства, апелативният съд е намерил, че обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от ищеца, доколкото те изобщо подлежат на парична оценка, следва да се определи на сумата 3 000 лв. С оглед това – при констатация за частично несъвпадане на изводите на въззивния съдебен състав с тези на първоинстанционния съд, апелативният съд е приел, че следва да отмени първоинстанционното решение в частта, с която ответната П. е осъдена да заплати на ищеца разликата над сумата 3 000 лв. до присъдената от първоинстанционния съд сума от 10 000 лв., както и в съответната част относно разноските по делото, и да остави в сила решението на СГС в останалата обжалвана от ответника част – относно присъдените обезщетения за имуществени и за неимуществени вреди – всяко в размер от по 3 000 лв., като всичко това е намерило израз и в диспозитива на обжалваното въззивно решение.
Видно от така изложените мотиви към последното, които напълно отговарят на изискванията на процесуалния закон, както те са разяснени в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е определил размера на присъденото от него процесно обезщетение за неимуществени вреди, като е взел предвид всички правнорелевантни за това обстоятелства, приети за установени от него по делото, и като е приложил по този начин критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз и в сочените от касатора-ищец – ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и в трайно установената, също задължителна практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, каквито са и сочените от жалбоподателя-ищец: решение № 407/26.05.2010 г. по гр. дело № 1273/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 11/27.01.2014 г. по гр. дело № 3684/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 311/21.10.2013 г. по гр. дело № 1416/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 49/27.04.2011 г. по гр. дело № 697/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 132/29.04.2011 г. по гр. дело № 645/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 532/24.06.2010 г. по гр. дело № 1650/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Съгласно тази трайно установена задължителна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 2 (сега т. 3) от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 2 (сега т. 3) от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но рядко те могат да са идентични изцяло.
Предвид съобразяването на въззивното решение с така установената константна задължителна практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определянето на справедлив размер на процесното в случая обезщетение, съобразено с конкретните факти по делото, следва изводът, че в случая няма основание за допускане на касационното обжалване по двата изведени в изложението на касатора-ищец материалноправни въпроса, които са близки по съдържание. При наличието на цитираната, обилна задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, не е налице никое от наведените от жалбоподателя-ищец допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по изведените от него материалноправни въпроси по приложението на чл. 52 от ЗЗД (в този смисъл са и т. 2-4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В тази връзка следва да се изтъкне, че и в посочените и представени (в преписи) от касатора-ищец решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, както вече беше отбелязано, също са възприети горните принципни разрешения на тези два материалноправни въпроса, като по конкретните правни спорове, съгласно чл. 52 от ЗЗД с тези решения са определени по размер обезщетения за неимуществени вреди от деликти, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни от тези по настоящото дело, поради което и в този смисъл не е налице противоречие между тях и обжалваното по настоящото дело въззивно решение.
От гореизложеното следва, че касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по касационната жалба на ищеца, тъй като не са налице наведените от него допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Предвид горното, съгласно разпоредбата на чл. 287, ал. 4 от ГПК не следва да се обсъждат основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, наведени с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към насрещната касационна жалба на ответната П.; респ. – касационното обжалване не би могло да се допусне и по тази жалба.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 178/31.01.2014 г., постановено по гр. дело № 2725/2013 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.