О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1155
София, 16.10. 2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 2268 по описа за 2014 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], София, представлявано от управителя Л. Г., чрез пълномощника адв. С. С. от АК София, срещу въззивно решение № 17124/02.08.2013 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр.д. № 526/2013 г.
Касаторът излага съображения за недопустимост на въззивното решение: постановено било по нередовна искова молба, тъй като имало възможност внесената държавна такса по сметка на Пловдивския окръжен съд да им била върната, след като делото било изпратено по компетентност за разглеждане на Софийски градски съд; не била представена справка по чл. 366 ГПК към исковата молба и не била извършена размяна на книжа по чл. 365 и сл. ГПК; липсвали доказателства за идентичност между лицата, подписали исковата молба и тези, по материалното правоотношение; по исковата молба ищците били британски граждани, но липсвали доказателства и съдът не бил извършил проверка; липсвала представителна власт на процесуалния представител на ищците; липсвала идентичност между апартамента, описан в предварителния договор и този, описан в исковата молба, което пък сочило на невъзможен предмет, поради което договорът следвало да се обяви за нищожен. Има и оплаквания за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещните страни Ш. Т. Х. и М. Д. Х., чрез адв. Е. В. Т. от АК Пловдив, се отговорили в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално, че жалбата е неоснователна.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
С въззивното решение [фирма] е осъдено да заплати общо на Ш. Т. Х. и М. Д. Х. сумата 83 691,35 евро, на осн. чл. 55, ал. 1 , предл. 3 ЗЗД, лихва, считано от 10.12.2008 г., 27 138,92 евро договорна неустойка, на осн. чл. 92 ЗЗД, ведно с лихва, считано от 10.12.2008 г., както и съдебноделоводни разноски за двете инстанции.
За да постанови този резултат, съдът установил, че между насрещните страни бил сключен предварителен договор, с който търговското дружество поело задължение, в срок до 01.09.2006г., да изгради описаната в договора сграда и да прехвърли обекта на Ш. Т. Х. и М. Д. Х., в уговорения вид, за цена от 81 048 евро. В уговорения срок строежът не бил завършен, имотът не бил въведен в експлоатация и не бил нито фактически предаден, нито прехвърлен по нотариален ред на купувачите. Съдът приел, че последните, от своя страна, били изправни съконтрахенти по предварителния договор – превели, по банковата сметка, на „Б. С. Т. Л.”, на четири вноски, сумата, представляваща покупната цена на процесния апартамент. Изпълнението било точно, тъй като в общите разпоредби на подписания предварителен договор било уговорено, че купувачът изпълнявал задълженията си по заплащане на вноски от цената на имота, като превеждал сумите по банковата сметка на дружеството посредник – „Б. С. Т. Л.”; задължението се считало изпълнено, когато сумите постъпили в банковите сметки на посредника, а не на продавача. В тази връзка, въззивният съд изяснил, че било без значение дали банковата сметка на търговското дружество. Сам обещателят – ответник по иска, в отговора на исковата молба, също не бил оспорил твърдяния от ищците факт за извършените плащания на посредника, като доводите за неизправност на купувачите били само по отношение на задължението им да получат владението на имота.
Въззивната инстанция установила, че съгласно т.6.2. от предварителния договор, при забава на обещателя, продължила повече от 60 дни, купувачът можел едностранно да развали договора. Прието е, че такава забава била допусната от [фирма] и насрещните страни били упражнили правото да развалят едностранно облигационното правоотношение, чрез връчване на нотариална покана. Въззивната инстанция разяснила, че по общо правило – чл. 87 ЗЗД, кредиторът можел да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение, след който ще смята договора за развален, но нормата била от диспозитивен характер, като страните можели да уговорят помежду си друг ред за разваляне на договорите. В случая страните изрично се били съгласили, че купувачът ще може едностранно да развали договора, без да дава допълнителен срок за изпълнение, ако обещателят, в срок от 60 дни, считано от крайната дата за изпълнение на задълженията, не завършел строежа, не въведял обекта в експлоатация и не предадял владението върху последния на купувача. По този начин страните, по общо съгласие, били определили допълнителен подходящ срок – 60 дни, в който обещателят имал възможност да изпълни договора, без за купувача да възникнело правото да го развали. Уговорката била валидна, тъй като не противоречала на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Съдът, също така, развил и съображения, че дори и при липса на изрична уговорка, в описаната хипотеза, договорът следвало да се счита за развален – изявлението за разваляне на договора, дори и без обсъжданите уговорки по предварителния договор относно срока за изпълнение и право на разваляне, можела да се тълкувала и като покана за изпълнение по чл. 87, ал. 1 ЗЗД, а срокът от връчване на нотариалната покана – 03.04.2008г. до завеждане на исковата молба – 10.12.2008г., бил подходящ допълнителен срок за изпълнение.
Въззивната инстанция приела, че нямало и обстоятелства, които да освобождавали обещателя от отговорност за неизпълнението на договора. Въведената със заповед на кмета на общината временна строителна забрана, била редовна практика на територията на [населено място] през туристическия сезон, поради което обещателят, който е търговец и извършва строителство и сделки с недвижими имоти по занятие, е могъл и е трябвало да знае, че през зимните месеци строителството в [населено място] било забранено; могъл е и е трябвало да съобрази това обстоятелство, когато е уговарял сроковете по предварителния договор за завършване на обекта и въвеждането му в експлоатация. От друга страна, съдът посочил, че забавата на обещателя да въведе сградата в експлоатация значително надхвърлила три месеца, за какъвто срок е била въведена строителната забрана, а и [фирма] не е твърдяло и доказало, че е щяло да изпълни задълженията си в срок, ако такава строителна забрана не била въведена. Съдът намерил още за неоснователно и възражението на обещателя, че бил предложил на купувачите да им предаде владението на имота, както и че е могло да бъде извършено нотариалното му прехвърляне – съгласно чл.178 ЗУТ било недопустимо даване на разрешение да се ползват строежи или части от тях, преди да са въведени в експлоатация от компетентния орган по чл.177 ЗУТ, а съгласно договорът, въвеждането на обекта в експлоатация било условие за изпълнение и за финализиране на покупко-продажбата.
Въззивната инстанция достигнала до заключение, че обещателят дължи връщане на получената по разваления договор цена, както и договорната неустойка, уговорена за разваляне на договора.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на поддържаното от касатора основание
В изложението към касационната жалба са поставени следните въпроси: Въззивният съд в нарушение на съдопроизводствените правила не е съобразил възражението на дружеството, че ищците по делото не са представили задължителната, съгласно чл. 366 ГПК, справка, а това води до недопустимост на иска; може ли въззивният съд да потвърди решение, при което първоинстанционният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила – нямало доклад по чл. 145 ГПК и преди всичко не била разпределена доказателствената тежест; може ли въззивният съд да уважи иск, който се основава само на оспорени частни документи (без материална доказателствена сила), изходящи от трето лице, избрано от ищеца; в нарушение на чл. 266 ГПК въззивният съд допуснал изслушване на експертиза, поискана от другата страна, но необосновано остави без уважение исканията по доказателствата на дружеството, въпреки че САС е приел за установено по делото, че липсва доклад по чл. 146 ГПК; може ли да се иска разваляне на предварителен договор, който не е породил действие, както и може ли да се иска разваляне на предварителен договор от купувач, който е неизправна страна по договора; следва ли въззивният съд,във връзка с правомощието си по чл. 269 ГПК,служебно да изследва дали първоинстанционният съд е допуснал неизпълнение на задължението си по чл. 146 ГПК, който в решението си приема за установени факти, за които е указал на ищеца, че не сочи доказателства.
Въпросите, имащи отношение към тълкуване на чл. 365 – 378 ГПК, са неотносими към делото, защото то е разгледано по общия ред, а не по реда на гл. ХХХІІ „Производство по търговски спорове”.
Въпросите, свързани със задължението на въззивния съд да повтори доклада по делото, да разпредели доказателствената тежест и да допусне нови доказателства, непредставени в първа инстанция поради грешки в доклада по чл. 146 ГПК, не обосновават поддържаната от касатора хипотеза по чл. 280, ал. 1 ГПК. В представени от него съдебни актове на състави на Върховния касационен съд, въпросите са разрешени противоречиво, но противоречието било преодоляно по задължителен за всички съдилища в страната начин още с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, обявено на 09.12.2013 г. В случая Софийският апелативен съд се е съобразил с дадените в тълкувателния акт разяснения – не се следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, а само ако във въззивната жалба се съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада. Само в подобен случай и, ако оплакването е основателно, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, само тогава той служебно, без да е сезиран с такова оплакване, за да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, дава указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. Служебно указва на сраните, както и допуска всички относими и допустими доказателствени средства, независимо от това дали са заявени в преклузивните срокове, когато следва да установи обстоятелства във връзка с валидността на първоинстанционното решение, неговата допустимост в обжалваната част, както и когато, по силата на закона, е задължен да следи служебно за интересите на страна по делото.
В разглеждания казус, съдът не е имал основания служебно да поправя доклада по чл. 146 ГПК, да дава указания на страните и да допуска доказателствените им искания, заявени след преклузивните срокове; не е бил и надлежно сезиран от въззивника с конкретни и обосновани оплаквания във въззивната жалба за допуснати от първостепенния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада по делото.
Въпросът дали въззивният съд може да уважи иск, който се основава само на оспорени частни документи, които били без материална доказателствена сила, изходящи от трето лице, избрано от ищеца, е неотносим към спора, доколкото всяко спорно по делото обстоятелство съдът е установил при анализ на всички събрани по делото доказателства, включително твърденията, възраженията и оспорванията на страните, заявени по надлежен ред и в указания от закона срок. Отделно, въпросът нито е спорен, нито се решава противоречиво от съдилищата, защото няма съмнение, че различните видове документи имат задължителна за съда доказателствена сила, която се разпростира до обема, който й дава законодателят. Всички частни документи се ползват с обвързваща съда формална доказателствена сила относно авторството, щом са подписани, и имат достоверна дата за трети лица в хипотезите на чл. 181 ГПК. Свидетелстващите документи (частни и официални) разполагат с материална доказателствена сила, но тя има обвързващо съда действие единствено при официалните свидетелстващи документи. Във всички случаи на обвързваща съда доказателствена сила, на приет като доказателство по делото документ, оспорването й става в сроковете и по правилата на чл. 154, 155 и 156 ГПК от 1951 г. (отм.), съответно чл. 193 и чл. 194 ГПК от 2007 г. Частните документи са годни доказателствени средства (допустими според процесуалния закон) и щом няма забрана според действащия по време и мястото на съставянето им закон, доказателствената им сила, включително и в частта, която не обвързва съда, се преценява с оглед всички доказателства по делото и спорните между страните факти.
Въпросите за възможността да се развали договор, който не е породил действие, както и, поради неизпълнение, от страна, която е неизправна, са неотносими към постановеното от въззивния съд, който е приел, че сключеният между насрещните страни договор е валиден, а обещателят – ответник по иска, виновно не е изпълнил точно задълженията по сделката, докато купувачите – ищци по иска, са изправни съконтрахенти. Несъгласието с фактическите и правни изводи на въззивния съд само по себе си не е основание за допускане на касационно обжалване.
Не са налице и основания съдът служебно да допусне касационнно обжалване във връзка с оплакванията за недопустимост на въззивното решение. Исковата молба, по която са постановени решенията по съществото на спора, не е нередовна – по делото са представени доказателства за платена държавна такса; срещу липса на представителна власт, интерес да възрази има представляваната страна (ищците), а от друга страна – по делото е представено пълномощно според изискванията на чл. 33 ГПК, което легитимира адв. Т. с обема представителна власт по чл. 34, ал. 1, 3 и 4 ГПК. Обстоятелството дали ищците са британски граждани или не, няма никакво отношение към допустимостта, а и към основателността на иска. Твърдението, че липсвали доказателства за идентичност между лицата, подписали исковата молба и тези, по материалното правоотношение, също няма отношение към допустимостта на иска, съответно на въззивното решение, доколкото в исковата молба няма твърдения, че ищците търсят защита на чужди права. Ищците твърдят, че те са страни по облигационното правоотношение, съгласно което ответникът им дължи исковите суми. Ако ищците не са страни по материалното правоотношение, от което черпят за себе си права, тогава искът им би бил неоснователен, а не недопустим. Доводите за невъзможен предмет на договора, поради което той следвало да се обяви за нищожен, също не могат да се отнесат към основанията за съществуване правото на иск и за надлежното му упражняване, което значи, че няма как да са се изследват във връзка с допустимостта на съдебното решение.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 17124/02.08.2013 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр.д. № 526/2013 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: