2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1157
гр. София, 17.10. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 3529 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ю. Н. С. срещу решение от 06.01.2014 г., постановено по реда на ГПК от 1952 г. (отм.) по въззивно гр. дело № 4118/2011 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като са оставени в сила решение № 1-6-29/05.08.2009 г. и решение № 1-1-28/11.01.2010 г. за допълване на първото, постановени по гр. дело № 16136/2007 г. на Софийския районен съд, са отхвърлени предявени от жалбоподателя срещу П. Г. М., Р. Д. М., С. С. С., А. Д. С., Й. Г. Д., Д. И. Ш. и С. Н. Д. искове, квалифицирани както следва: иск с правно основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 2, във вр. с чл. 44 и с чл. 37 от ЗЗД за прогласяване нищожност на пълномощно с рег. № 3820/25.08.2004 г. на нотариус П. М. с рег. № 168, с което жалбоподателят е упълномощил ответника С. С. С. да се разпорежда със собствените му недвижими имоти, представляващи: ? идеална част от УПИ (парцел) в кв. 13 по плана на вилна зона „С.-Д. ІІ-ра част”, с площ 845 кв.м. по нотариален акт, а по скица – 790 кв.м., заедно с построената в него едноетажна вила със застроена площ 36 кв.м., и ? идеална част от апартамент № 3, находящ се в [населено място], в сградата на [улица], на първия надпартерен етаж, с площ 81.38 кв.м., заедно с таванско помещение с площ 6.88 кв.м., с избено помещение с площ 5.64 кв.м. и с 10.88 % идеални части от общите части на сградата и от дворното място, съставляващо УПИ по плана на [населено място], м. „, цялото с площ 339.60 кв.м., поради липса на валидно изразено съгласие от жалбоподателя – „кражба на подпис”; иск с правно основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 3, във вр. с чл. 44 и с чл. 37 от ЗЗД и с чл. 472, във вр. с чл. 474, ал. 4 от ГПК (отм.) за прогласяване нищожност на нотариалното действие по удостоверяване подписа на жалбоподателя в същото пълномощно, поради нарушаване на правилата за лично явяване на жалбоподателя пред нотариуса; искове с правно основание чл. 27, във вр. с чл. 29, ал. 2 и с чл. 30, във вр. с чл. 44 и с чл. 37 от ЗЗД за унищожаване на същото пълномощно, поради измама и заплашване на жалбоподателя от трето лице; иск с правно основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 2 от ЗЗД за прогласяване нищожност на сключените въз основа на същото пълномощно, две разпоредителни сделки, обективирани съответно – в нотариален акт № 020, том , дело № . на нотариус с рег. № 206, – за продажбата на ? идеална част от посочения по-горе УПИ заедно с построената в него едноетажна вила, и в нотариален акт № , дело № на нотариус с рег. № 206, – за продажбата на ? идеална част от посочения по-горе апартамент заедно с принадлежностите му, поради липса на валидно изразено съгласие от жалбоподателя-продавач; иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3, във вр. с чл. 40 от ЗЗД за прогласяване нищожност на същите две разпоредителни сделки, поради договаряне на пълномощника – ответника С. С. С. във вреда на жалбоподателя-упълномощител; иск с правно основание чл. 27, във вр. с чл. 29, ал. 2 от ЗЗД за унищожаване на същите две разпоредителни сделки, поради измама на жалбоподателя; отхвърлен е предявен от жалбоподателя срещу П. Г. М., Р. Д. М., С. С. С., А. Д. С., Й. Г. Д. и С. Н. Д. иск с правно основание чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.) за признаване право на собственост върху ? идеална част от посочения по-горе УПИ заедно с построената в него едноетажна вила; отхвърлен е предявен от жалбоподателя срещу П. Г. М., Р. Д. М., С. С. С. и Д. И. Ш. иск с правно основание чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.) за признаване право на собственост върху ? идеална част от посочения по-горе апартамент заедно с принадлежностите му; отхвърлен е предявен от жалбоподателя срещу С. Н. Д. иск с правно основание чл. 108 от ЗС за предаване на владението върху ? идеална част от посочения по-горе УПИ заедно с построената в него едноетажна вила; ответникът С. С. С. е осъден, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, да заплати на жалбоподателя сумата 7 000 лв., представляваща получена от този ответник без правно основание като пълномощник по същото пълномощно, продажна цена по посочения по-горе договор за продажбата на ? идеална част от посочения по-горе УПИ заедно с построената в него едноетажна вила, ведно със законната лихва върху сумата от 13.07.2007 г. до окончателното погасяване на задължението; в тежест на касатора са възложени разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени процесуални нарушения – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните (уточнени и конкретизирани от съда, съгласно т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) девет правни въпроса, а именно: 1) при оспорване на пълномощно с нотариално заверен подпис, достатъчно ли е да се установи, че положеният подпис на упълномощителя е на лицето, което го оспорва поради липса на воля за упълномощаване, за да се направи категоричен извод, че то действително е съзнавало какъв документ подписва и какви правни последици ще настъпят; 2) трябва ли съдът да изследва взаимоотношенията между пълномощник и упълномощен, за да установи наличието на валидно формирана воля за упълномощаване; 3) длъжен ли е съдът да изследва условията, при които е сключен договор за продажба чрез пълномощник на продавача, и трябва ли да обсъди и да вземе предвид какви са мотивите на пълномощника за сключването на сделката, с оглед това дали тя е в интерес на упълномощителя-продавач и дали уговорената цена е изгодна за него; 4) продажбата на недвижим имот на цена няколко пъти по-ниска от средната му пазарна стойност, извършена от пълномощник, упълномощен да договаря по своя преценка, представлява ли действие извън пределите на учредената му представителна власт и накърнява ли добрите нрави; 5) длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото и да се обоснове защо възприема (кредитира) или не, приети по делото експертни заключения на вещи лица; 6) длъжна ли е въззивната инстанция при констатиране на процесуално нарушение на първоинстанционния съд във връзка със събирането и приобщаването на доказателства по делото, да отстрани нарушението; 7) задължен ли е съдът при наличие на висящо наказателно производство по преюдициален за гражданския спор въпрос, да спре гражданското производство, и ако не направи това – налице ли е съществено процесуално нарушение; 8) достатъчно ли е нотариус, разпитан като свидетел, да заяви общо спазване на правилата за удостоверяване на подписи, за да се направи категоричен извод, че лицето, чийто подпис е удостоверен, се е явило лично пред нотариуса, при наличие на косвени доказателства за обратното; и 9) възможно ли е доказване на оспорването на нотариални действия чрез косвени доказателства или е необходимо лицето, което ги оспорва, да проведе главно и пълно доказване на факта, че в деня на извършването им не е присъствало лично пред нотариуса и не е потвърждавало по-късно удостовереното чрез тези нотариални действия, при условие, че отрицателните факти не подлежат на доказване; кой носи доказателствената тежест в тези случаи.
По отношение на първите седем правни въпроса от страна на жалбоподателя се навеждат допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като се поддържа, че тези правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие, както следва: първите два правни въпроса – с решение № 254/14.07.2011 г. по гр. дело № 569/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 2589/09.04.2013 г. по гр. дело № 2864/2006 г. на СГС, решение № 95/07.05.2013 г. по гр. дело № 662/2012 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 376/25.11.2013 г. по гр. дело № 1190/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 224/2012 г. от 08.01.2013 г. по гр. дело № 264/2012 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 368/03.04.2013 г. по гр. дело № 243/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 25/24.04.2012 г. по търг. дело № 63/2011 г. на І-во търг. отд. на ВКС; третият и четвъртият правни въпроси – с решение № 361/16.11.2011 г. по гр. дело № 1077/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 841/19.01.2010 г. по гр. дело № 3530/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, определение № 20/10.01.2011 г. по гр. дело № 812/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 586/01.11.2010 г. по гр. дело № 853/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 439/20.03.2012 г. по гр. дело № 23/2011 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 615/15.10.2010 г. по гр. дело № 1208/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 934/09 от 13.09.2010 г. по гр. дело № 3657/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; петият правен въпрос – с решение № 361/14.12.2011 г. по гр. дело № 771/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 58/13.02.2012 г. по гр. дело № 408/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС; шестият правен въпрос – с решение № 220/07.10.2013 г. по гр. дело № 1428/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; и седмият правен въпрос – с тълкувателно решение (ТР) № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и решение № 165/17.05.2010 г. по гр. дело № 4719/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС. По отношение на последните два правни въпроса от страна на жалбоподателя се навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като се поддържа и се излагат доводи, тези правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответниците Й. Г. Д., Д. И. Ш. и С. Н. Д., в отговорите си на касационната жалба излагат становища и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Останалите ответници не са подали отговори на същата в срока за това.
По наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, съдът намира следното:
Видно от тяхното съдържание, първите два правни въпроса са свързани с исковете за недействителност (нищожност и евентуално – унищожаемост) на процесната упълномощителна сделка. За да отхвърли тези искове, въззивният съд е приел следното в мотивите към обжалваното решение: На първо място е приел, че доказателствената тежест за установяване твърденията в исковата молба, обуславящи порочността на тази едностранна сделка, се носи от ищеца-касатор. Въз основа съвкупната преценка на събраните по делото доказателства (подробно обсъдени поотделно преди това в мотивите), СГС е намерил за недоказани твърденията, че жалбоподателят-ищец не е автор на волеизявлението за упълномощаване и за неавтентичност на процесното пълномощно с рег. № 3820/25.08.2004 г. в хипотезата на т.нар. „кражба на подпис”. В тази връзка са изложени подробни съображения, че от изслушаните по делото съдебно-графологична експертиза и еднолична и тричленна техническо-документни експертизи (подробно обсъдени и преди това), е установено, че подписът за упълномощител е на касатора-ищец, като е положен след отпечатването на текста на пълномощното с лазерен принтер; вещите лица са изследвали оригинала на пълномощното, като са установили, че текстът му не е подправян или заличаван; а също и – във връзка с твърденията на ищеца да е положил подпис върху бял лист хартия с надпис „МВР”, – че върху процесното пълномощно няма такъв надпис, с оглед което съдът е направил и извод, че няма идентичност между процесното пълномощно и сочения от касатора бланкетен лист. Въззивният съд е приел и че по делото не са ангажирани доказателства за нарушение на правилото за лично явяване на жалбоподателя пред нотариуса, а обратно – предвид установеното от извършения по делегация разпит като свидетел на нотариус П. М. (която е заявила, че при заверка на подписите хората се явяват и полагат подписа лично, а в случаите, когато документът е подписан извън кантората й – се явяват и потвърждават, че подписът под документа е техен – тези показания са обсъдени преди това в мотивите), както и предвид сметката, издадена от същия нотариус по чл. 89 от ЗН също с дата 25.08.2004 г. (за която сметка е установено, че е подписана от жалбоподателя – съгласно обсъдената преди това съдебно-почеркова експертиза), СГС е формирал извод, че ищецът се е явил в кантората на нотариус М., каквато е била практиката й, както и че това не се опровергава от други доказателства по делото, поради което свидетелските показания са кредитирани. Въззивният съд е приел и че по делото са недоказани твърденията на касатора-ищец – непознато лице, което се представило за полицай, да го е заплашило или измамило да подпише бял лист с надпис „МВР”, като в тази връзка също е изтъкната недоказаната идентичност между процесното пълномощно и този документ, който ищецът твърди да е подписал.
Видно от така изложените мотиви на въззивния съд по исковете за недействителност на процесното пълномощно, изводите за отхвърлянето им са направени след подробно обсъждане на всички събрани в тази връзка доказателства по делото и установените от тях релевантни за спора обстоятелства, съобразно изложените в исковата молба твърдения на касатора-ищец. Т.е. – изводите за неоснователност на тези искове са направени от СГС, не само предвид установената автентичност на подписа на жалбоподателя в процесното пълномощно, каквато е постановката на първия правен въпрос; както и – предвид постановката на втория правен въпрос, – без да са обсъждани конкретни взаимоотношения (извън процесното упълномощаване) между жалбоподателя-упълномощител и упълномощения ответник С. С. С., доказателства за каквито техни взаимоотношения не са събрани по делото, видно от мотивите към обжалваното решение. С оглед на това, първите два правни въпроса не съставляват в случая общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и не са от значение за изхода на спора по предявените по делото искове за недействителност на процесната упълномощителна сделка (в този смисъл – и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Освен това горепосочените мотиви към обжалваното решение не са в противоречие с никое от решенията на ВКС, цитирани в изложението на касатора във връзка с тези два правни въпроса. Изцяло в съответствие с приетото в решение № 254/14.07.2011 г. по гр. дело № 569/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, въззивният съд в случая е обсъдил заключенията на графологическите и техническо-документните експертизи, наред с всички останали относими доказателства по делото. В цитираното от касатора, решение № 95/07.05.2013 г. по гр. дело № 662/2012 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС е разгледан случай, при който оригиналът на пълномощното е бил изгубен или унищожен, каквато хипотеза не е установена в случая. В решение № 376/25.11.2013 г. по гр. дело № 1190/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е обсъждано процесуално нарушение на въззивния съд, изразяващо се в несъбиране на допуснати по делото доказателства, поради което и това решение неотносимо към първите два правни въпроса на касатора. Въпрос за потвърждаване на процесното пълномощно чрез конклудетнтни действия на касатора-ищец не е повдиган по настоящото дело, поради което и решение № 224/2012 г. от 08.01.2013 г. по гр. дело № 264/2012 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС е неотносимо в случая. Изводът на въззивния, че по делото са недоказани твърденията на касатора-ищец относно това непознато лице, което се представило за полицай, да го е заплашило или измамило да подпише бял лист с надпис „МВР”, по никакъв начин не е в противоречие с цитираните в изложението части от решение № 368/03.04.2013 г. по гр. дело № 243/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 25/24.04.2012 г. по търг. дело № 63/2011 г. на І-во търг. отд. на ВКС, в които са обсъдени субективните елементи от фактическия състав на измамата по смисъла на чл. 29 от ЗЗД. Посоченото от касатора решение № 2589/09.04.2013 г. по гр. дело № 2864/2006 г. на СГС не следва да се обсъжда, тъй като с изложението не са ангажирани доказателства това първоинстанционно решение да е влязло в сила, респ. – да формира съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (в този смисъл – и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Въззивният съд е приел за установено в мотивите към обжалваното решение, че с процесния договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 37/14.09.2004 г., жалбоподателят, чрез пълномощника си – ответника С. С. С., е прехвърлил на ответника П. Г. М. правото на собственост върху ? идеална част от процесния апартамент заедно с принадлежностите му, срещу сумата 10 150 лв.; както и че с процесния договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 20/01.09.2004 г., жалбоподателят, чрез пълномощника си – ответника С. С. С., и С. Н. Г., чрез пълномощника си В. С. З., са прехвърлил на ответника П. Г. М. правото на собственост върху притежаваните от всеки от тях по ? идеална част от процесния УПИ заедно с построената в него едноетажна вила, срещу сумата 14 000 лв. Приел е също, че с договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 181/13.09.2004 г. ответниците-съпрузи П. Г. М. и Р. Д. М. (Ш.) са прехвърлили на ответника А. Д. С. правото на собственост върху процесния УПИ заедно с построената в него едноетажна вила, срещу сумата 25 000 лв.; че с договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 105/13.10.2004 г. ответникът А. Д. С. е продал този процесен имот на ответника Й. Г. Д., който от своя страна го е продал на ответницата С. Н. Д., срещу сумата 32 000 лв. – с договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 51/19.10.2005 г. Обсъждайки, приетите по делото съдебно-технически оценителни експертизи, СГС е установил, че те дават следните заключения за средната пазарна стойност на двата процесни имота към месец септември 2004 г., а именно: едноличната експертиза – 79 600 лв. – на процесния апартамент и 81 700 лв. – на порцесния УПИ заедно с построената в него едноетажна вила; тричленната експертиза, изслушана в първоинстанционното производство – 97 827 лв. – на процесния апартамент и 84 980 лв. – на порцесния УПИ, без стойността на вилата; и тричленната експертиза, изслушана във въззивнното производство – 71 037 лв. – на процесния апартамент и 105 436 лв. – на порцесния УПИ заедно с намиращата в него вилна сграда.
При така установените обстоятелства по делото, за да отхвърли иска, квалифициран по чл. 26, ал. 1, предл. 3, във вр. с чл. 40 от ЗЗД за нищожност на двата процесни договора за продажба поради договаряне във вреда на упълномощителя, въззивният съд е намерил, че по делото не са установени и твърденията на касатора-ищец, че пълномощникът му и лицето, с което той е договарял (ответниците С. С. С. и П. Г. М.) са се споразумели в негова вреда – при продажна цена за двата процесни имота, по-ниска от пазарната. В тази връзка е прието, че съгласно заключенията на съдебно-техническите оценителни експертизи по делото, цената на продадената ? идеална част на ищеца от двата порцесни имота не е по-ниска от пазарната цена за имотите към датата на сключването на процесните договори. Изтъкнато е и че с процесното пълномощно е предоставена възможност на пълномощника да договаря по своя преценка при разпореждане с имотите.
С така изложените лаконични съображения за отхвърлянето на иска, квалифициран по чл. 26, ал. 1, предл. 3, във вр. с чл. 40 от ЗЗД, въззивният съд е разрешил третият и втората част от петия от изведените от касатора правни въпроси, в противоречие с цитираната в изложението на последния практика на ВКС, а именно:
Третият правен въпрос е разрешен в противоречие с решение № 841/19.01.2010 г. по гр. дело № 3530/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, където е прието следното: Задължението на представителя да действа в интерес на упълномощителя си е принцип в института на доброволното представителство. Нарушението на този принцип влече различни правни последици, които са в зависимост от конкретните обстоятелства, обусловили неспазването му. Когато извършените от представителя действия са в рамките на учредената му представителна власт, дори и тези действия да не са в интерес, а във вреда на упълномощителя, то те запазват валидността си по отношение на добросъвестния съдоговорител. В този случай упълномощителят разполага с правото да претендира вреди от представителя, а когато представител или пълномощник съзнателно е действал против законните интереси на представлявания, той носи наказателна отговорност за злоупотреба на доверие по чл. 217, ал. 2 от НК. Нормата на чл. 40 от ЗЗД урежда хипотеза, в която третото лице, с което пълномощникът е договарял във вреда на упълномощителя, е недобросъвестно – когато представителят и лицето, с което той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, в който случай договорът не произвежда действие за представлявания. Хипотезата на чл. 40 ЗЗД предпоставя осъществяването на два правопораждащи факта: договор, сключен във вреда на упълномощителя и споразумяване между пълномощника и третото лице във вреда на представлявания. Преценката дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя се извършва при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи. Увреждането на интереса на представлявания може да има различни проявни форми, в т.ч. договор, сключен при неизгодни условия съобразно конкретната икономическа обстановка или когато имуществото на упълномощителя е неоправдано обременено или когато предоставените на упълномощителя права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната му власт. Успоредно с увреждането следва да е налице и второто условие – споразумяване между пълномощника и третото лице във вреда на представлявания. В чл. 40 от ЗЗД не се предполага недобросъвестност на третото лице, поради което упълномощителят, позоваващ се на тази недобросъвестност следва да я установи. В производството по иска за прогласяване недействителност на увреждащата сделка, ищецът-уполномощител следва да установи намерението за увреждане на пълномощника и третото лице. Преценката за това намерение се извършва въз основа на всички доказателства за обстоятелствата, при които е сключен договорът с третото лице – обяснимо е представляваният да не разполага с преки доказателства за сговор между пълномощника си и третото лице, поради което наличието на сговор за увреждане може да бъде установено с косвени доказателства, които ценени в съвкупност да обуславят извод за сговаряне за увреждане. Поредица от такива косвени доказателства могат да бъдат: близки родствени отношения между пълномощника и третото лице в степен, в която законът презумира знание за увреждането (чл.135, ал. 2 от ЗЗД) или заинтересованост (чл. 172 от ГПК), включително, даваща право на отказ от свидетелствуване (чл. 166, ал. 1, т. 2 от ГПК), или трайни търговски отношения, предполагащи осведоменост за делата на пълномощника; последващи разпоредителни действия с предмета на сделката, сочещи, че третото лице е знаело и се е възползвало от конкретната икономическа ситуация или обратно прехвърляне на правото на собственост от третото лице в полза на пълномощника, или други действия, даващи основание да се приеме, че сделката е била сключена при сговаряне за увреждане на представлявания. Във всички случаи обаче съвкупната преценка на доказателствата следва да създава сигурно убеждение за осъществяване на факта на увреждане на представлявания при сговаряне между пълномощника и третото лице. Това разрешение е възприето и в решение № 361/16.11.2011 г. по гр. дело № 1077/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 586/01.11.2010 г. по гр. дело № 853/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
Третият правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие и с решение № 439/20.03.2012 г. по гр. дело № 23/2011 г. на І-во гр. отд. на ВКС, където е прието следното: Когато на представителя е предоставена възможност да договори цената, той следва да осъществи представителната власт с грижата на добър стопанин, което ще рече при средна пазарна цена. Предоставената с пълномощното свобода на договаряне не следва да се тълкува като възможност представляваният да бъде ощетен, а като такава за гъвкаво и в негова полза преценяване на пазарната ситуация. Това становище изразява трайната съдебна практика по приложението на чл. 40 от ЗЗД, която приема, че ако пълномощникът злоупотреби с мандата и се сговори с купувача във вреда на представлявания, така сключеният договор би бил недействителен по отношение на представлявания.
Петият правен въпрос – в частта му относно задължението на съда да обоснове защо възприема (кредитира), или не, приети по делото експертни заключения на вещи лица, е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 58/13.02.2012 г. по гр. дело № 408/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС, където е прието следното: Съгласно разпоредбата на чл. 195 от ГПК, аналогична на чл. 157, ал. 1 от ГПК (отм.), вещо лице се назначава, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са нужни специални знания от областта на науката, изкуството, занаятите и др., каквито съдът няма. По аргумент от чл. 201 от ГПК заключението на вещото лице трябва да бъде пълно, ясно и мотивирано. Експертът следва да посочи не само изводите, които прави във връзка с поставената му от съда задача, но и конкретните факти, които обосновават тези изводи. Целта на експертизата е да изнесе пред съда всички онези факти и връзки между тях, за които са необходими специални знания и по този начин да подпомогне съда при формиране на фактическите, а оттам и на правните му изводи по спора. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице. Според константната съдебна практика обаче, към която ВКС последователно се придържа, когато съдът отхвърля заключението на вещото лице или при наличието на противоречиви заключения кредитира едно от тях и отхвърля друго, е длъжен да мотивира преценката си, като посочи причините, поради които не възприема това заключение.
Останалата част от този процесуалноправен въпрос (петият по ред в изложението на касатора) – относно задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото, не е разрешен от въззивния съд в противоречие, нито с това решение на ВКС, нито с другото посочено в тази връзка от касатора – решение № 361/14.12.2011 г. по гр. дело № 771/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС.
Четвъртият правен въпрос (продажбата на недвижим имот на цена няколко пъти по-ниска от средната му пазарна стойност, извършена от пълномощник, упълномощен да договаря по своя преценка, представлява ли действие извън пределите на учредената му представителна власт и накърнява ли добрите нрави) не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и е без значение за изхода на спора, тъй като в случая СГС е приел, че продажната цена на ? идеална част на ищеца от двата порцесни имота не е по-ниска от пазарната цена за имотите към датата на сключването на двата процесни договори, и тъй като не е обсъждал в тази връзка дали е налице превишаване пределите на учредената с процесното пълномощно представителна власт и дали са накърнени добрите нрави. С оглед това, и този правен въпрос не съставлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Шестият правен въпрос (длъжна ли е въззивната инстанция при констатиране на процесуално нарушение на първоинстанционния съд във връзка със събирането и приобщаването на доказателства по делото, да отстрани нарушението), който жалбоподателят свързва с касационното си оплакване, че въззивният съд не е извършил нов разпит по делегация на нотариус П. М. като свидетел по делото, не е разрешен от СГС в противоречие с цитираното в тази връзка от касатора решение № 220/07.10.2013 г. по гр. дело № 1428/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Последното, както и цитираните в него други решения на ВКС, са дали разрешение на този процесуалноправен въпрос с оглед уредбата по сега действащия ГПК, в която са налице значително по-рано настъпващи преклузии при събирането на доказателства по делото. В случая, както вече беше посочено, въззивното производство се е развило по реда на ГПК от 1952 г. (отм.), поради което тези решения на ВКС са неотносими. Освен това, въззивният съд не е уважил направеното с въззивната жалба доказателствено искане на касатора за допускане на нов разпит по делегация на нотариус П. М. като свидетел по делото, предвид процесуалното бездействие на самия жалбоподател, който нито във въззивната си жалба, нито в течение на цялото въззивно производство, включително в няколкото проведени открити съдебни заседания, не е формулирал и представил пред съда въпроси, които да бъдат зададени на свидетеля при искания разпит по делегация.
Седмият правен въпрос (задължен ли е съдът при наличие на висящо наказателно производство по преюдициален за гражданския спор въпрос, да спре гражданското производство, и ако не направи това – налице ли е съществено процесуално нарушение) не е обсъждан от въззивния съд, нито в течение на въззивното производство, нито в обжалваното решение, с което то е приключило, тъй като въпреки предоставената му за това възможност, жалбоподателят не е представил по делото доказателства за висящо наказателно производство, което да е има преюдициален характер спрямо разглеждания гражданскоправен спор. С оглед на това, и този правен въпрос не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и не е от значение за изхода на спора по делото.
Същото се отнася и за осмия правен въпрос в изложението на кастора – достатъчно ли е нотариус, разпитан като свидетел, да заяви общо спазване на правилата за удостоверяване на подписи, за да се направи категоричен извод, че лицето, чийто подпис е удостоверен, се е явило лично пред нотариуса, при наличие на косвени доказателства за обратното. Както вече беше посочено, изводът на въззивния съд, че жалбоподателят се е явил лично пред нотариус нотариус П. М. за подписването на процесното пълномощно, е направен не само въз основа свидетелските показания на този нотариус, а при съвкупната им преценка с други доказателства по делото – издадената на 25.08.2004 г. (датата и на заверката на пълномощното) от същия нотариус сметка по чл. 89 от ЗН, която е подписана от жалбоподателя, което пък е установено със заключението на съдебно-почерковата експертиза.
Деветият изведен от касатора правен въпрос (възможно ли е доказване на оспорването на нотариални действия чрез косвени доказателства или е необходимо лицето, което ги оспорва, да проведе главно и пълно доказване на факта, че в деня на извършването им не е присъствало лично пред нотариуса и не е потвърждавало по-късно удостовереното чрез тези нотариални действия, при условие, че отрицателните факти не подлежат на доказване; кой носи доказателствената тежест в тези случаи) не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В задължителната практика на ВКС никога не е имало съмнение, че удостоверителните действия на нотариуса имат официален характер, поради което доказателствената тежест при тяхното оспорване се носи от страната по делото, която ги оспорва, и която следва да проведе главно пълно доказване на отрицателния факт, че в деня на извършването на тези действия не е присъствала лично пред нотариуса, респ. – на положителния факт, че тъй като е била на друго място, не е могла да присъства там по същото време, което може да се постигне и чрез косвени доказателства, стига те да създават сигурно убеждение и да водят до несъмнен извод за това. По тези съображения, касационното обжалване не следва да се допуска и по деветия правен въпрос, тъй като по отношение на него не е налице наведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл – и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение – касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следните два, изведени от жалбоподателя правни въпроса, по приложението, съответно – на чл. 40 от ЗЗД и на чл. 157, ал. 3 от ГПК (отм.), а именно: 1) длъжен ли е съдът да изследва условията, при които е сключен догово