О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 116
София, 24.01.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи януари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 4390/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от адв.Св.Б. – пълномощник на [фирма], против въззивно решение № 91/ 22.02.2013 г. по гр.д.№ 502/2012 г. по описа на Старозагорски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 387/ 09.07.2012 г. по гр.д.№ 1263/2011 г. по описа на Казанлъшки районен съд,с което е признато за установено по отношение на [фирма] ,че съществува вземане на Р. С. К. за сумата 6215,17 лв., представляваща: нетни трудови възнаграждения за м.04.2010 г.- 240,67 лв., за м.06.2010 г.-90,67 лв., за м.07.2010 г.-167,71 лв., за м.08.2010 г.-128,32 лв. и м.09.2010 г.- 128,32 лв.; чисто възнаграждение по договор за търговски пълномощник за м.08.2010 г.- 474,66 лв. и за м.09.2010 г.-474,66 лв. и чисти възнаграждения по договор за управление за м.11.2010 г.- 841,45 лв., м.12.2010 г.-1028,44 лв., за м.01.2011 г.-1019,07 лв., за м.02.2011 г.-1019,07 лв. и за м.03.2011 г.- 602,18 лв., ведно със законната лихва,считано от 31.03.2011 г. до изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№841/2011 г. по описа на РС-Казанлък, като е отхвърлен иска до пълния претендиран размер,като неоснователен.
В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост,неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1,т.2 и т.3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, преповтарящо касационната жалба, се сочи бланкетно чл.280, ал.1,т.3 ГПК по основанията визирани в чл.281, ал.1,т.2 и т.3 ГПК – необоснованост и незаконосъобразност, изразяваща се в неправилното приложение на материалния закон и недопустимост.
Ответникът по касация Р. С. К. , чрез процесуалния си представител – адв. М.К., представя писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК ,с който оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
Въззивната инстанция след извършена проверка по чл.271,ал.1 ГПК на обжалваното първоинстанционно решение и при съвкупна преценка на доказателствата по делото е приела,че К. е работил по трудово правоотношение с ответното дружество/сега касатор/, възникнало по силата на трудов договор № 11/21.12.2009 г., сключен на основание чл.67, ал.1 ,т.2 вр. с чл.70, ал.1 от КТ, на длъжността “оператор парни и водогрейни съоръжения” за времето от 22.12.2009 г. до 22.06.2010 г., с договорени основно месечно възнаграждение – 265 лв. и допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит-21%. Впоследствие на 21.07.2010 г. страните сключили договор за търговски пълномощник, за срок от една година, по силата на който касаторът/ответник в качеството на търговец упълномощил К. като търговски пълномощник да извършва всички действия, свързани с обикновената търговска дейност на тьрговеца, а К. като търговски пълномощник приел упълномощаването срещу месечно възнаграждение от 600 лв. Въз основа на така установеното е приел,че за периода м.07.2010 г.- м.11.2010 г. между страните е съществувало валидно правоотношение, възникнало на основание договор за търговски пълномощник, сключен на основание чл.27 вр. с чл.26 от ТЗ и плащането на фиксираното по размер възнаграждение не е обвързано с доказване на определени действия, а се дължи с изтичането на календарния месец, през който пълномощникът е следвало да осъществява задълженията си по договора. Приел е за установено, че в периода от м.12.2010 г. до м.03.2011 г. е съществувал договор между страните,по силата на който К. е бил изпълнителен директор на “Т. К.“ АД,с оглед вписването на това обстоятелство в Търговския регистър, както и предвид данните изпратени от ТД на НАП. Действително по делото не е представен договор за управление, но съдът е приел,че горепосочените доказателствата са достатъчни и категорични за да се приеме, че е бил налице такъв договор,позовавайки се на разпоредбата на чл.244 ,ал.7 от ТЗ. И тъй като ответникът/касатор не е представил доказателства, въпреки указаната му тежест на доказване, че е изплатил на К. претендираните възнаграждения,с оглед неоспореното заключение на приетата счетоводна експертиза е определил размера им.
Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС при вероятна процесуална недопустимост на въззивното решение съдебния контрол следва да се допусне дори и касаторът да не се е позовал на такъв порок на съдебния акт. В съответствие с нормите на чл.5 и чл.7 ГПК съдът служебно следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, в това число и в стадия на селектиране на касационните жалби. При съобразяване гореизложеното, в случай, че в производството по чл.288 ГПК, съдът констатира пороци, обосноваващи извод за евентуална невалидност или недопустимост на съдебния акт, следва да допусне до касационно обжалване въззивното решение.В настоящия случай,в производството за установяване на вземането по чл.422 ГПК се претендира парична сума за доходи от труд от ищеца К..Посочена е общата дължима сума и периода,в който е положен труда,т.е.посочени са основанията на които се претендира сумата/положен и незаплатен труд и периода/,както и петитума/общата сума/.Следователно изискванията на чл.127,ал.1,т.3 и т.4 ГПК за конкретизиране основанието и петитума са изпълнени и исковата молба е редовна,а доводът за недопустимост на въззивното решение,като постановено по нередовна искова молба е неоснователен.
Касаторът не е формулирал изрично материалноправен и/или процесуалноправен въпрос,а по същество смесва основанията за допускане на касационен контрол с основанията за касиране на въззивния акт, като в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК са изложени доводи за неправилност на последния /чл. 281, т. 3 ГПК/, но с аргументация по чл. 280 ал. 1, т. 3 ГПК,т.е. неправилност на решението и отмяната на което е от значение за установяване на практика по точното прилагане на закона и развитието на правото. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК,в какъвто смисъл са и указанията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на наведеното по чл. 280 ал. 1, т. 3 от ГПК основание.
Касаторът следва не само да възпроизведе законовият текст, но и да обоснове самото основание, т.е. какво е значението на поставения „материалноправен и/или процесуалноправен въпрос” за точното прилагане на закона и за развитието на правото, което не е направено в настоящия случай. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, каквато също не се сочи, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.
За пълнота на изложението следва да се посочи следното: в изложението липсва не само формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението, но и конкретизация и обосновка на специфичните предпоставки , поддържани от касатора. Следва да се има предвид, че уредбата на касационното обжалване като факултативно, а не задължително, възлага на страната-касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 91/ 22.02.2013 г. по гр.д.№ 502/2012 г. по описа на Старозагорски окръжен съд .
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: