О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№1169
Гр. София, 08.12.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на втори ноември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ:КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело № 709/2010 г
Производството е по чл.288 ГПК.
Л. Г. К. от[населено място] е подала касационна жалба вх. № 869 от 11.01.2010 г. срещу въззивното решение № 1518 от 27.11.2009 г. по в.гр.д.№ 1394/2009 г. на Варненския окръжен съд, гражд.отделение, пети състав в частта, с която е осъдена да предаде на О. Т. Т. и П. А. Т. от[населено място] владението върху 25/300 кв.м. ид.ч. от дворно място, цялото с площ от 300 кв.м. в[населено място], ул. „Д-р П.” № 82а, представляващо УПИ VІІ-4 в кв.332, 9-ти м-р., заедно с построената в това място работилница-дюкян с площ 25 кв.м., при граници за дворното място: от две страни-улица, УПИ VІ-5 и УПИ VІІІ-3, въз основа на право на собственост по давност в резултат на владение в периода от 29.06.1999 г. до 03.04.2001 г., присъединено към владението на Б. П. Г. /праводател на ищците/ за периода от 25.01.1999 г. до 29.06.1999 г. и праводателите на последния Б. Г. Г. и Р. М. Б. за периода от 08.07.1993 г. до 25.01.1999 г.
Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон с искане за отмяна на решението и отхвърляне на предявения срещу касаторката иск.
В касационната жалба и уточненията към нея с вх. № 871/11.01.2010 г.; 872/11.01.2010 г. и 4439/09.02.2010 г. жалбоподателката твърди, че въззивното решение противоречи на практиката на съдилищата по въпроси на придобивната давност /поддържа, че за периода от 25.01.1000 г. до м.март 2000 г. фактическата власт върху имота е упражнявана от държател и е било прекъснато течението на давността/, както и че не е налице съдебна практика по въпроса дали в полза на собственика на имота е възможно да тече придобивна давност. На последно място, поддържа се, че въпроса за силата на пресъдено нещо на решението, постановено по невписана искова молба /поради липсата на такова изискване към датата на завеждането й/, е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Жалбоподателката се позовава на решение № 10 от 22.02.2008 г. по гр.д.№ 1742/2007 г. на Пловдивския районен съд, 17-ти състав; решение от 07.02.2008 г. по гр.д.№ 627/2007 г. на Софийския окръжен съд и решение от 19.03.2009 г. по гр.д.№ 1282/2007 г. на Софийския градски съд /за трите решения няма данни дали са влезли в сила/, както и на решение № 649 от 01.07.1993 г. по гр.д.№ 477/92 г. на ВС, І г.о.
Ответниците по касация О. Т. Т. и П. А. Т. от[населено място] са на становище, че жалбата е неоснователна.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
За да уважи ревандикационния иск, въззивният съд е приел, че О. Т. Т. и П. А. Т. са придобили собствеността по давност като добросъвестни владелци за периода от 29.06.1999 г. до 03.04.2001 г., като са присъединили непрекъснатото владение, осъществено от праводателя им Б. П. Г. в периода от 25.01.1999 г. до 29.06.1999 г., както и владението, упражнявано от праводателите на последния – Б. Г. Б. и съпругата му Р. М. Б. за времето от 08.07.1993 г. до 25.01.1999 г. Съдът е приел, че силата на пресъдено нещо на решението по гр.д.№ 960/96 г. на Варненския районен съд, 14-ти състав, с което е уважен иск по чл.108 ЗС на Л. Г. К. /сега касатор/ срещу Т. С. Б. и И. С. Б., не се разпростира върху приобретателите по договора за продажба, предмет на нотариален акт № 102, т. ХХVІІ, нот.дело № 70071/08.07.1993 г. Б. Г. Б. и съпругата му Р. М. Б., след като предявеният на 03.04.1996 г. иск не е бил насочен срещу тях, като надлежни ответници. По същата причина съдът е приел, че върху правата на Б. и Р. Б. не рефлектират и извършените по влязлото в сила решение по гр.д.№ 960/96 г. на В., 14-ти състав изпълнителни действия. Според въззивния съд, както Б. и Р. Б., така и Б. П. Г.- по сделката, предмет на нотариален акт № 29, т.І, рег. № 156, нот.дело № 34/25.01.1999 г., а също и О. и П. Т.-с нотариален акт № 113, т.І, рег. № 610, нот.дело № 129/29.06.1999 г. добросъвестно са придобили владението на имота, без да са знаели, че праводателите им не са собственици-презумпцията на чл.70, ал.2 ЗС не е била оборена. Окръжният съд е приел, че ответницата /сега касатор/ не е доказала, че исковата молба по гр.д.№ 960/96 г. на В., 14-ти състав е била вписана, а отделно от това е посочил, че и вписването на искови молби по чл.108 ЗС е въведено едва с изменението на Закона за собствеността в Държавен вестник, бр.34 от 2000 г. с оглед разпоредбите на чл.114, б.”в” във връзка с чл.112, ал.1, б.”а”, съотв.чл.11, ал.1, б.”в” от Правилника за вписванията. На последно място, от показанията на свидетеля Б. М. съдът е приел, че същият е бил наемател на спорния имот, но от 01.05.2001 г., като преди това – поне от 1995 г. бил наемател на друго, съседно търговско помещение-селскостопанска аптека с площ от 30 кв.м. в[населено място], [улица].
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:
Жалбоподателката не се позовава на задължителна практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като не сочи тълкувателни решения или постановления на Пленума на Върховния съд; тълкувателни решения на ОСГС на ВКС, постановени при условията на чл.86, ал.2 ЗСВ /отм./; тълкувателни решения на общите събрания на гражданската и търговската колегии на ВКС или на решения, постановени по чл.290 ГПК, на които да противоречи разрешението на материалноправните и процесуални въпроси, дадено с обжалваното въззивно решение.
Представените решения на Пловдивския районен съд, 17-ти състав, Софийския окръжен съд и на Софийския градски съд не могат да бъдат преценявани в контекста на чл.280, ал.1, т. 2 ГПК, тъй като въпреки дадените й с разпореждане № 574 от 18.01.2010 г. указания от въззивната инстанция, жалбоподателката не е удостоверила че представените от нея неокончателни съдебни актове са влезли в сила, а и с молбата с вх. № 4439 от 09.02.2010 г. е заявила, че не поддържа исканията си по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Не е налице и твърдяното противоречие с решение № 649 от 01.07.1993 г. по гр.д.№ 477/92 г. на Върховния съд, І г.о., израз на постоянната практика на върховната съдебна инстанция, съгласно която добросъвестният владелец, придобил имота на правно основание от несобственик, става собственик, ако упражнява фактическа власт върху него постоянно, непрекъснато, несъмнително, спокойно и явно в продължение на предвидения в закона давностен срок.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по смисъла на чл.280, ал.1, т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода на конкретно дело, разрешен в обжалвано въззивно решение би бил от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му по реда на чл.290 ГПК ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото-когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им. В случая, жалбоподателката не сочи непълноти или неясноти на приложимите за конкретния казус материалноправни норми, нито поддържа, че въззивният съд за първи път се е произнесъл по аналогичен правен спор или че с решението е било изоставено едно тълкуване на закона и е било възприето друго. Както в молбата с вх. № 871/11.01.2010 г., така и в тази с вх. № 4439/09.02.2010 г. се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, по които обаче Върховният касационен съд може да се произнесе по реда на чл.290 ГПК само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване, каквито в случая не са налице. По въпросите на придобивната давност, както и относно действието на силата на пресъдено нещо на съдебните решения има многобройна и константна практика на Върховния съд и на Върховния касационен съд. Разглеждането на настоящата касационна жалба би се оказало безполезно, защото засяга единствено производството по конкретните оплаквания за неправилност на въззивното решение и не би подпомогнало съдебната практика.
В обобщение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1518 от 27.11.2009 г. по в.гр.д.№ 1394/2009 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, пети състав, по жалба вх. № 869 от 11.01.2010 г. на Л. Г. К. от[населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: