2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 117
гр. София, 01.02. 2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи януари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 6251 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Поделение за почивна дейност при [фирма] срещу решение № ІV-106/06.10.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 1499/2015 г. на Бургаския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 52/12.06.2015 г. по гр. дело № 44/2015 г. на Царевския районен съд, са уважени, предявени от П. М. К. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищцата, извършено със заповед № 162/08.12.2014 г. на директора на поделението-касатор, ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „управител” на Почивно-възстановителен център в П. на поделението-касатор и последното е осъдено да заплати на ищцата сумата 3 778.84 лв. – обезщетение за оставането ? без работа, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.02.2015 г. до окончателното ? изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски и държавна такса по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен и формулиран следният правен въпрос: допустимо ли е в хода на съдебното производство съдът да откаже да тълкува разширително волята на работодателя, който има право по целесъобразност да определи по-високи изисквания за заемане на дадена длъжност от негови работници и служители, и тази преценка не подлежи на съдебен контрол. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, този правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че по него няма постановена задължителна практика по чл. 290 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба – ищцата П. М. К. в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд е приел за установено в мотивите към обжалваното решение, че трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ – при промяна на изискванията за изпълнение на длъжността, ако работникът или служителят не отговаря на тях. Съдът е установил също, че с връчена на ищцата длъжностна характеристика, в раздел „професионален опит“, от работодателя е било въведено ново изискване за заемане на процесната длъжност, а именно: „минимум 5 години на подобна длъжност или 3 години в туристическия бранш“. На основание чл. 272 от ГПК въззивният съд е споделил мотивите на първоинстанционния съд, че от представените по делото трудови книжки на ищцата се установява, че същата има трудов стаж в сферата на туристическия бранш общо над 74 месеца (повече от 6 години). При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е споделил и решаващите мотиви на първата инстанция, че ищцата не отговаря на първата хипотеза от новите изисквания за заемане на процесната длъжност – минимум 5 години на „подобна“ длъжност, но покрива второто алтернативно изискване от новата длъжностна характеристика – за стаж от 3 години в туристическия бранш. В тази връзка въззивният съд е изложил и съображения, че ако работодателят е имал предвид, и тези 3 години да са на „подобна“ длъжност – ръководна и управленска такава (каквато е тезата на жалбоподателя по делото), то е следвало изрично да посочи това във връчената длъжностна характеристика. Също в тази връзка окръжният съд е изложил и съображения, че не следва да тълкува разширително това алтернативно изискване, а следва да го приеме във вида, в който то реално е обективирано в длъжностната характеристика, без да обследва дали работодателят субективно е имал точно това предвид. Съдът е посочил и че работодателят има право по целесъобразност и суверенно да определи по-завишени изисквания за заемане на дадена длъжност и тази му преценка не подлежи на съдебен контрол, освен в случаите на злоупотреба с право, като е приел, че в случая не е налице такава. При така приетото, на основание чл. 272 от ГПК окръжният съд е споделил и крайните изводи на районния съд за незаконосъобразност на уволнението на ищцата и за основателност на исковете ?.
Изводите на въззивния съд в мотивите към обжалваното решение, че не следва да тълкува разширително алтернативното изискване за стаж от 3 години в туристическия бранш, а следва да го приеме във вида, в който то реално е обективирано в длъжностната характеристика, без да обследва дали работодателят субективно е имал точно това предвид, са направени при точно тълкуване и приложение на нормите на чл. 20, във вр. с чл. 44 от ЗЗД, както и във вр. с чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ. В съдебната практика (включително задължителната такава на ВКС) никога не е имало съмнения и колебания, че при тълкуване на едностранно волеизявление (каквито са и тези на работодателя, обективирани в издадена от него длъжностна характеристика), съдът трябва да търси и да установи действителната воля на страната, обективирана и изразена чрез това нейно едностранно волеизявление, а не да тълкува същото „разширително“ и по този начин да установява предполагаемата воля, която страната само субективно е имала намерение да изрази, но не е обективирала и не е изразила чрез направеното от нея волеизявление. В този смисъл, тълкуването и приложението на разпоредбите на чл. 20, във вр. с чл. 44 от ЗЗД и във вр. с чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ – в аспекта на разрешаването на конкретно поставения по настоящото дело от касатора правен въпрос, и в смисъла, в който той е разрешен с обжалваното въззивно решение, не създават затруднения в съдебната практика, респ. – няма и създадена неправилна съдебна практика поради неточно тълкуване на тези правни норми в посочения аспект. Поради това няма необходимост и от създаване на задължителна практика на ВКС по разрешаването на конкретно поставения въпрос, нито от осъвременяване на съществуващата съдебна практика по тълкуването и приложението на разпоредбите на чл. 20, във вр. с чл. 44 от ЗЗД – в аспекта на разрешаването на същия, т.е. – във вр. и с чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ, поради непълнота, неяснота или противоречие на тези норми, или пък поради настъпили законодателни промени или поради развитието на обществените отношения.
По изложените съображения, в случая не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по изведения в изложението на жалбоподателя правен въпрос (в този смисъл е и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № ІV-106/06.10.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 1499/2015 г. на Бургаския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.