6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 117
гр. София, 14.02.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 3009/2018 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България, представлявана от прокурор Б. С. и по касационна жалба на Г. Л. Д. и В. Х. Х., подадена чрез процесуалния им представител адв. И. В..
Касационната жалба на Прокуратурата е подадена срещу въззивно решение № 671/20.03.2018 г. по възз.гр.д. № 3066/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 9449/21.12.2016 г. по гр.д. № 15471/2015 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ Прокуратурата е осъдена да заплати на В. Х. Х. и Г. Л. Д. суми от по 10 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконното им привличане като обвиняеми за извършени престъпления по чл. 123, ал. 1 НК и чл. 134, ал. 3, предл. 2 във вр. ал. 1 НК по следствено дело № 122-НИ-ТО/2004 г. по описа на Столична следствена служба – ТО, пр.пр. № 7002/2004 г. по описа на Софийска градска прокуратура, по които са били признати за невиновни и оправдани с присъда № 18/26.01.2015 г. по н.о.х.д. № 5334/2009 г. по описа на Софийски градски съд, НО, 14 с-в – влязла в сила на 03.02.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 03.02.2015 г. до окончателното изплащане на вземането. Жалбоподателят счита, че в обжалваната част решението е неправилно и следва да бъде отменено. Твърди, че са допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон Основното му оплакване е свързано с определянето на справедлив размер на дължимото обезщетение по чл. 52 ЗЗД. Твърди се, че решението е необосновано и не са взети предвид всички релевантни обстоятелства по делото.
В приложеното изложение на основанията за допускане до касационно обжалване Прокуратурата се позова на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се, че въпросът относно определянето размера на обезщетение за неимуществени вреди е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 на Тълкувателно решение № 3//22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и на т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. Сочи, че въпросът „Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД“ е разрешен в противоречие с казуалната практика на ВКС – решение № 70.27.04.2012 г. по гр.д. № 748/2011 г. по описа на ВКС, III г.о., решение № 532/24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. по описа на ВКС, III г.о. и решение № 377/22.06.2010 г. по гр.д. № 1381/2009 г. по описа на ВКС, IV г.о.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от Г. Л. Д. и В. Х. Х., подаден чрез процесуалния им представител адв. И. В.. Поддържа се, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна.
Касационната жалба на Г. Л. Д. и В. Х. Х., представлявани от адв. И. В., е подадена против въззивно решение № 671/20.03.2018 г. по гр.д. № 3066/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 9449/21.12.2016 г. по гр.д. № 15471/2015 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която исковете им с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ против Прокуратурата са отхвърлени спрямо всеки от тях над уважения размер от 10 000 лв. до пълния предявен размер от 30 000 лв. Съдържат се оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част. Твърди се, че същото е постановено при нарушаване на материалния закон и необосновано е занижен размерът на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на предявените искове в пълен размер.
Касаторите се позовават на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Считат, че въпросът „Какъв е справедливият размер за обезщетяване на претърпени неимуществени вреди?“ е разрешен в противоречие с решение № 158/04.06.2012 г. по гр.д. № 708/2011 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 289/14.11.2016 г. по гр.д. № 261/2016 г. по описа на ВКС, IV г.о., определение № 590/29.06.2017 г. по гр.д. № 452/2017 г. по описа на ВКС, III г.о., определение № 772/05.06.2014 г. по гр.д. № 1928/2014 г. по описа на ВКС, IV г.о.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация – Прокуратура на РБ.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни с правен интерес да обжалват атакуваното решение и са с допустим предмет на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3 ГПК и цената на предявените искове.
Софийски апелативен съд се е произнесъл с атакуваното въззивно решение по предявените от В. Х. Х. и Г. Л. Д. против Прокуратурата на Република България искове с правно основание по чл. 2, ал. 1, т. 3., предл. 1 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, претърпени от ищците, вследствие на незаконното им обвинение в престъпление, за което са оправдани. Предмет на обжалване пред настоящата инстанция е само решението в частите, с които са присъдени обезщетения за неимуществени вреди. За да се произнесе съдът е съобразил събраните писмени и гласни доказателства, преценил ги е във връзка с доводите и възраженията на страните и е достигнал до обосновани изводи. Посочил е, че В. Х. Х. и Г. Л. Д. са били привлечени като обвиняеми по сл.дело № 122-НИ- ТО/2004 г. по описа на ССлС – ТО за извършени престъпления по чл. 123, ал. 1 НК и чл. 134, ал. 3, предл. 2 във вр. ал. 1 НК, взета им е мярка за неотклонение парична гаранция в размер на по 1 000 лв. По отношение на деянията бил внесен обвинител акт в съда и било образувано н.о.х.д. № 1457/2005 г. по описа на СГС. С влязла в сила на 03.02.2015 г. окончателна присъда № 18/26.01.2015 г. по н.ох.д.5334/2009 г. подсъдимите били признати за невиновни по повдигнатите обвинения. Наказателното производство, продължило 10 години, било периодично отразявано в медиите, като било разгласено пред обществото както образуването му, така и приключването му с окончателна оправдателна присъда по отношение на всички подсъдими – общо 9 на брой. От показанията на свидетелите се установило, че В. Х. Х. и Г. Л. Д. тежко изживели повдигнатите им обвинения за две престъпления, всяко от които било тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, дълго време чувствали страх и безпокойство, авторитетът в професионалната им сфера бил накърнен, професионалното им развитие било възпрепятствано, медийното отразяване на делото неблагоприятно въздействало на всяко от лицата. При тези съображения съдът намерил, че сумата от 10 000 лв. представлява справедлив размер на дължимото обезщетение за претърпените от всеки от ищците неимуществени вреди и потвърдил първоинстанционното решение в тази част.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт и по отношение на който да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Жалбоподателите поставят въпроса за определяне справедливия размер на обезщетението за претендираните неимуществените вреди, но формулиран по различен начин. Въпросът обуславя решаващата воля на съда, поради което представлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, но не се разкрива допълнителното такова, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по нито една от двете жалби.
По отношение на жалбата на Прокуратурата следва да се посочи, че критерият „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД включва винаги конкретни факти предвид стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Предвид това не е налице противоречие на въззивното решение с постоянната практика на ВКС. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл. Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т.3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., според които отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, а в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът, съпоставени с тези, за които е оправдан. Разглежданият казус не е такъв. Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т.19 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”.
По отношение на жалбата на В. Х. Х. и Г. Л. Д., които също се позовават на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, следва да се има предвид, че справедливостта се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики. Ето защо сравняването на различни осъдителни решения и размери на присъденото обезщетение не би могло да доведе до извод за противоречива практика. Представените съдебни решения са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Макар исковете да са с едно и също правно основание, размерът на обезщетението се определя по всяко конкретно дело, с отчитане на всички релевантни за това факти, поради което не може да съществува един усреднен критерий за размера на присъденото обезщетение. Освен това определеният размер на обезщетението по представените съдебни решения не може да бъде критерий за определяне на обезщетението по настоящото дело. Отделно от посоченото, обосноваността на изводите на съда относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване. За да се произнесе, Софийски апелативен съд е взел предвид конкретни обстоятелства, които е установил по делото. Съобразил е възрастта на ищците, чистото им съдебно минало, характера на престъплението, за което са обвинени, продължителността на наказателния процес и отражението му върху личността на всеки от обвиняемите, впоследствие подсъдим, включително и в професионален план, взетите мерки за неотклонение, както и широкото медийно отразяване на делото. Несъгласието с размера на определеното обезщетение представлява оплакване по същество на спора и може да се възприеме като касационно основание, но не и основание за допускане на касационно обжалване. Този извод може да бъде направен и от самата формулировка на повдигнатия въпрос. Иска се от касационната инстанция във фазата по допускане до разглеждане на жалбата да отговори какъв е справедливият размер на дължимото обезщетение в този случай. Такъв решаващ извод на този етап не може да бъде направен, доколкото в процеса на селекция единствено се преценява налице ли е основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. В този смисъл са и дадените задължителни указания за тълкуване на закона в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 671 от 20.03.2018 г., постановено по възз.гр. д. № 3066/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд по подадените касационни жалби от Прокуратурата на Република България и В. Х. Х. и Г. Л. Д..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: