1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1172
ГР. С., 31.10.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 25.10.11 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: М. И.
И. П.
Като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №673/11 г.,
Намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на С. Б. срещу въззивното решение на Градски съд С. /ГС/ по гр.д. №149/09 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен предявеният от В. Ф. – Ц. срещу касаторката иск по чл.45 от ЗЗД – за сумата от 6 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, нанесени на ищцата при причинено от ответницата ПТП.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторката се позовава на чл.280, ал.1,т.1,2 и 3 от ГПК.
Поставя като значими за спора процесуални и материалноправни въпроси,някои от които / по р. І-ви, т.1, р.ІІ-ри , т.2, 4 и 5/ по същността си са доводи за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение – осн. по чл.281,т.3 от ГПК, за което ВКС не се произнася в това производство.
Останалите въпроси в раздел І-ви и ІІ-ри могат да се приемат като такива по чл.280, ал.1 от ГПК и ВКС ги разглежда в контекста на предпоставките за допускане на обжалването, сочени от касатора:
Според касатора:
1. Процесуалният въпрос: може ли въззивният съд при повторно разглеждане на делото да се отклонява от задължителните указания за това какво да установи и кои доказателства да обсъди, дадени му от касац. инстанция е решен в противоречие с постановеното при първото касационно разглеждане на делото Р №1441/08 г. на ВКС пето г.о. – осн. по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК.
2. Процесуалният въпрос: може ли пропусналата да оспори представен по делото документ по реда на чл.154 от ГПК, отм. страна, да направи това по –късно в отделно производство по чл.97, ал.3 от ГПК, отм. и следва ли съдът да спре първото дело до приключване на второто е решен в противоречие с ТР №1/01 г., т.8, ТР №2/04 г.т.9 и представени определения на ВКС – осн. по т.1.
3.Процесуалният въпрос: следва ли съдът да се произнесе изрично по направено възражение за недопустимост на иска и с какъв акт е решен в противоречие с ТР №104/67 г. – осн. по т.2
4.Процесуалният въпрос: задължително ли е за съда постановлението на прокуратурата, с което наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението на осн. чл.237, ал.1,т.2 от НПК, е от значение за точното прилагане на закона, тъй като налага тълкуване на чл.222 от ГПК ,отм. във връзка с конкретното основание за прекратяване на производството. Това следва и по арг. от ТР №142/66 г. и Р №1441/08 г. на пето г.о.- осн. по т.3
5.Процесуалният въпрос: допустимо ли е по гражданскоправен ред да се установява административно нарушение по ЗДвП, като елемент от състава на деликта по чл.45 от ЗЗД, след като за установяването му е предвиден административен ред е от значение за точното прилагане на закона – осн.по т.3.
6.Материалноправният въпрос за определяне размера на обезщетението по справедливост е решен в противоречие с ППВС №4/68 г., което изисква да се установят и посочат в решението всички конкретни обстоятелства и факти, обосноваващи приложението на критерия по чл.52 от ЗЗД – осн. по т.1.
Противоречието по първия от въпросите се обосновава с първото касационно решение по настоящото дело. С него е отменено първото въззивно решение поради нарушения по чл.188, ал.1 от ГПК, отм. и делото – върнато на въззивния съд за ново разглеждане. При това разглеждане за въззивния съд, според приетото в тълкувателната практика, са задължителни указанията по приложението на материалния и процесуален закон, дадени от ВКС. ГС се е съобразил с тях видно от производството пред съда и мотивите на решението му – обсъдил е показанията на свидетелите на ответницата във връзка със СТЕ и доводите й за механизма на ПТП и съпричиняване на резултата от пострадалата. Пак според указанията на ВКС, за установяване на заболяванията на ищцата към ПТП, като допринасящи за характера и тежестта на вредата, е обсъдено заключението на двете СМЕ. Или въпросът е решен в съответствие с тълкувателна практика на ВКС по чл.280, ал.1,т.1 от ГПК – ТР №1/01 г., т.11, Р №387/10 г. по гр.д. №3956/08 г. на трето г.о.и др., поради което не е налице основание за допускане на обжалването във връзка с него.
По втория от въпросите: съдът спира производството по чл.182, б.”г” от ГПК, отм., когато има данни за заведено друго гражданско дело, решението по което е от значение за изхода на разглеждания спор. В случая в определението си по искането за спиране въззивният съд е приел, че няма данни за предмета на заведеното от ответницата друго гр. дело, които да сочат на преюдициалност на спора. Представеното за това удостоверение на СРС, 24-ти състав е непълно, а и оспорената като неистинска епикриза не е единственото доказателство за датата на настъпване на ПТП и започване на лечението на ищцата, както сочи и касаторката. Въпросът не е решен в противоречие със задължителната и трайна практика на съда, приложена от касатора. В нея се приема, че решението по иска по чл.124, ал.4 от ГПК може да служи като основание за отмяна на влязлото в сила решение, ако то е основано на оспорения и признат впоследствие за неистински документ, с което възможността на ответницата да се защити срещу доказано неистинския документ се запазва и без делото, по което е представен и ценен, да е спряно..
Третият въпрос не е решен в противоречие с ТР №104/67 г. В него се сочи акта – определение, с който съдът прекратява делото при недопустимост на иска. В случая възраженията на ответницата – касатор по допустимостта на иска са отхвърлени като преклудирани след касационното разглеждане на делото и ГС се е произнесъл по съществото на спора с решение. С това действията на съда по настоящото дело са съвсем различни от въпроса, за който е постановено соченото ТР.
Преклудирани, съобр. указанията на ТР №2/04 г. са и въпросите за допустимостта да се установява административно нарушение от гр. съд като елемент от състава на чл.45 от ЗЗД и за задължителността на постановлението за прекратяване на наказателното производство по чл.237 от НПК. В касационното решение по делото е прието, че нарушението на ЗДвП подлежи на установяване от гражданския съд, като елемент от фактическия състав на деликта, а постановлението за прекратяване на наказателното производство не обвързва и не е задължително за този съд, по арг. от чл.222 от ГПК, отм. В този смисъл са и ППВС №2/81 г., т.3 и ППВС №9/61 г., както и соченото от касатора ТР №142/66 г. Затова въпросите не обосновават основание по чл.280, ал.1,т.3 от ГПК.
При определяне размера на обезщетението са установени и преценени конкретните обстоятелства на случая: характера и тежестта на полученото от ищцата травматични увреждания – счупване на латериалния кондил на дясната големопищялна кост и травматично разкъсване на латериалния миниск на дясната колянна става. От тях пострадалата, род. през 1942 г., претърпяла силни и продължителни болки и неудобства – операция, престой в гипс за четири месеца , с последвало раздвижване и ходене с помощта на патерица и бастун. Или при определяне размера на обезщетението са спазени указанията на ППВС №4/68 г., и основание за допускане на обжалването не е налице.
Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Градски съд С. по гр.д. №149/09 г. от 23.06.10 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: