О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№1172
Гр. София, 09.12.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на шестнадесети ноември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ:КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело № 842/2010 г
Производството е по чл.288 ГПК.
Д. П. Д. и Т. П. Д. от[населено място] са подали касационна жалба вх. № 4068 от 27.04.2010 г. срещу въззивното решение № 81 от 19.03.2010 г. по в.гр.д.№ 2/2010 г. на Л. окръжен съд, с което е потвърдено решение № 225 от 06.11.2009 г. по гр.д.№ 734/2009 г. на Т. районен съд за допускане съдебна делба на апартамент с кад.№ 73198.504.195.2.2, находящ се в сграда № 2, разположена в ПИ с идентификатор 73198.504.195, с площ от 97.04 кв.м., с адрес:[населено място], ул.”П.Р.С.” № 36, вх.Б, ет.1, ап.1, заедно с мазе № 9 с площ 12 кв.м. и таван № 4 с площ 13 кв.м., заедно с прилежащите 8.59 идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху 33.89% от държавно място, съставляващо парцел ІІІ в кв.45, като десет от дванадесетте равни дяла, които ще се образуват от имота, се отреждат за ищцата Е. И. Т., а по един – за ответниците /сега касатори/
Поддържат се оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост с искане за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявения иск за делба.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/ противоречие с практиката на ВКС- по допустимостта на свидетелски показания /тълк.решение № 147 от 04.1`1.1954 г. на ОСГК на ВС, решение № 535 от 17.06.1994 г. по гр.д.№ 403/94 г. ВС, І г.о./; по доказателствената тежест при оборване на законова презумпция /тълк.решение № 130а от 1953 г. на ОСГК на ВС, решение № 1392 от 01.12.2008 г. по гр.д.№ 151/2008 г., V г.о., решение № 270 от 06.03.2006 г. по гр.д.№ 2817/2004 г., ІV г.о., решение № 189 от 31.03.2009 г. по гр.д.№ 1760/2008 г. ІІ г., решение № 1175 от 22.10.2008 г. по гр.д.№ 4638/2007 г. V г.о., решение № 1392 от 01.11.2008 г. по гр.д.№ 151/2008 г. V г., решение № 336 от 11.03.1977 г. по гр.д.№ 282/77 г. І г.о. ВС, решение № 344 от 12.05.2009 г. по гр.д.№ 804/2008 г., І г.о., относно отблъскване на владението – решение № 803 от 21.10.1994 г. по гр.д.№ 662/94 г. І г.о., решение № 304 от 04.05.1995 г. по гр.д.№ 75/95 г., І г.о., решение № 202 от 04.07.2003 г. по гр.д.№ 592/2002 г., І г.о., решение № 649 от 01.07.1993 г. по гр.д.№ 477/92 г., І г.о., решение № 923 от 04.10.1995 г. по гр.д.№ 669/95 г., ІІ г.о., решение № 1843 от 10.05.1983 г. по гр.д.№ 298/93 г., І г.о. и решение № 304 от 04.05.1995 г. по гр.д.№ 75/95 г., І г.о; относно декларирането на имота – решение № 2273 от 25.09.1974 г. по гр.д.№ 1693/74 г. ВС, І г.о.; по разграничението между владение и държане-решение № 1175 от 22.10.2008 г. по гр.д.№ 4638/2007 г. ВКС, V г.о., решение № 202 от 04.07.2003 г. по гр.д.№ 592/2002 г., І г.о.; относно субективния елемент на владението-решение № 1796 от 03.06.1996 г. по гр.д.№ 2657/95 г., ІV г.о. и решение № 1805 от 08.08.1963 г. по гр.д.№ 1249/63 г. І г.о; б/ въпроси по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК: разпоредбата на чл.154 ГПК /отм./ противопоставима ли е на презумпцията на чл.69 ЗС ? В тази насока се сочат решения, които противоречат на цитираните решения относно тежестта на доказване при презумпцията на чл.69 ЗС, а именно: № 636 от 04.12.2003 г. по гр.д.№ 144/2003 г.І г.о. и № 1368 от 03.12.2008 г. по гр.д.№ 4834/2007 г., І г.о.
Ответницата по касация Е. И. Т. от[населено място], общ. Т., обл. Л. е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, а по същество, че жалбата е неоснователна.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. съобрази следното:
Ищцата Е. И. Т. е наследник по закон на починалия на 30.12.2008 г. свой брат Р. И. Д., а ответниците-сега касатори наследяват съпругата на Д.-Н. П. Д., /починала на 24.06.2008 г./, като нейни племенници-деца на починалата й сестра Д. П. Т.. С нотариален акт № 146, т.ІІ, нот.дело № 477/1982 г. на Т. районен съд Р. Д. е признат за собственик на процесното жилище, строено върху държавно място от ЖСК по силата на договор за отстъпено право на строеж от 01.11.1976 г. и решение на общото събрание на кооперацията за разпределение на жилищата в новопостроената сграда. Въззивният съд е приел за установено, че Р. Д. и съпругата му Н. обзавеждали новото си жилище и канили гости по този повод; до пенсионирането си живеели в апартамента; след това се преместили в[населено място], а в жилището започнали да живеят ответниците /сега касатори/. Прието е, че не се установява Д. и Т. П. Д. да са отнели владението от сем.Д., да са заявили категоричното си намерение да своят имота и да са противопоставили владението на тези, които законът сочи за собственици. Според въззивния съд, от доказателствата било установено, че и след преместването си в[населено място], Р. имал ключ от жилището, ходел по всяко време там и не се оплаквал, че не е бил допускан в него, а и след смъртта му на апартамента стояла табела с неговата фамилия. Посочено е, че ответниците /касатори/ не са представили доказателства, че най-малкото са декларирали имота на свое име и са плащали данъците му. Въз основа на показанията и на св.Д. съдът е приел, че съпрузите Д. са имали съзнанието, че са собственици и като такива, те ще решават, т.е. ще се разпореждат с апартамента. От показанията на свид. М., който питал Р. „към кого се е ориентирал”, въззивният съд е приел, че и този свидетел е считал, че решението за кого ще остане жилището ще бъде взето от Д., което сочело, че дори близките на ответниците /касатори/ възприемали като собственици семейство Д.. Съдът е приел, че ответниците /касатори/ са държатели на имота и за тях не е приложима презумпцията на чл.69 ЗС, създадена в полза на владелеца. Възражението за придобиване на имота по давност е намерено за недоказано.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:
Решаващ аргумент на въззивния съд за неоснователност на възражението на ответниците /касатори/ за придобиване на процесното жилище по давност е, че упражняваната от тях фактическа власт е съставлявала държане по смисъла на чл.68, ал.2 ЗС, а не владение. Фактическият състав на придобивната давност изисква наличие на владение, което да е явно /да не е установено и поддържано чрез насилие или скрит начин/ и непрекъснато. Самото владение е установено фактическо господство върху определена вещ с намерението да се свои. Държането от друга страна също съставлява фактическа власт върху определена вещ, но упражнявана за другиго. След като веднъж е установено като такава, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност. Само ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност. Когато фактическата власт е придобита на правно основание, то упражняващият я се явява държател и в този случай презумпцията на чл.69 ЗС е опровергана, а съответно в тежест на този, който се позовава на придобивна давност е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение. В случая, доколкото ищците /касатори/ поддържат, че са придобили владението върху процесното жилище чрез: дарение в полза на Д. П. Д. /срвн. отговора на нотариалната покана на л.10 от гр.д.№ 734/2009 г. на Т./ или въз основа на устен договор за дарение /срвн. т.3 от въззивната жалба/, т.е. на правно основание, в двете хипотези на съгласие на предишния владелец, достатъчно би било преустановяването на старото владение и възможност да се започне веднага новото владение, за което е необходимо предишният владелец да е изоставил владението. Въз основа на преценката на доказателствата, обаче въззивният съд е достигнал до други изводи, а именно: че Д. е имал ключ от жилището и след преместването си в[населено място], ходел е по всяко време в него и не се е оплаквал, че не е бил допускан, а на вратата на апартамента и след смъртта му продължавала да стои табелка с неговата фамилия. Според постоянната практика на Върховния съд и на Върховния касационен съд, държателят трябва да докаже не само, че е упражнявал фактическа власт върху имота, но и че е променил намерението си и е започнал да го свои. Промяната в намерението и преобръщането на държането във владение /interversio possesionis/ трябва да намери външна изява чрез предприемане на конкретни действия, които да показват несъмнено, че с упражняваната фактическа власт върху имота се отричат правата на предишния владелец. Отблъскването на предишния владелец се осъществява с активни действия, т.е. с настъпването на положителни факти, нуждаещи се от пълно и главно доказване в процеса.
В обобщение, след като извода за недоказаност на възражението на ответниците /касатори/ за придобиване на процесното жилище по давност е основан на приетото, че фактическата власт, упражнявана от тях е имала характера на държане, а не на владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС, не може да се приеме, че са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, доколкото не е налице твърдяното противоречие с практиката на Върховния касационен съд по въпроса за доказателствената тежест при оборване на законовата презумпция, относно отблъскването на владението и, относно субективния елемент на владението. Отделно от това, липсва и необходимост от доизясняване на материалноправните норми, приложими за конкретния казус, чрез тълкуването им по реда на чл.290 ГПК. Разглеждането на касационната жалба по същество не би допринесло за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 81 от 19.03.2010 г. по в.гр.д.№ 2/2010 г. на Л. окръжен съд по жалба вх. № 4068 от 27.04.2010 г. на Д. П. Д. и Т. П. Д. от[населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: